— О, господи, Райли е тук! — просъска Франки. Сърцето й внезапно се опита да догони бързия ритъм на фламенкото, което звучеше наоколо. — Не поглеждай!

Беше грешка да каже това на Рита.

— Къде? — Рита надвика музиката, застанала на пръсти. Забеляза ги в ъгъла. — О, ето там е, с Дориан. — Тя помаха лъчезарно. — Хайде да отидем при тях!

Тя тръгна през навалицата. Франки никога не бе изпитвала по-силна нужда от Маргарита, колкото в този момент.

— По дяволите, човек не може да се отърве от теб по никакъв начин — възкликна Рита и се хвърли да прегърне радостния Дориан, след като го разцелува по бузите.

Франки стоеше смутено отстрани. Райли също, но се сети да я поздрави.

— Здрасти.

— Здрасти. — Тя се усмихна неловко.

— Хей, виж, съжалявам, че не звъннах тази седмица, но нямаше работа.

— О, няма проблем.

Опита се да изглежда, сякаш не й пука, но вече правеше дисекция на думите му в главата си. „Не звъннах тази седмица, но нямаше работа“. Това поне означаваше, че не я избягва умишлено. Но означаваше също, че поне от негова страна отношенията им бяха строго професионални. Не разбираше защо това я тормози.

— И без това бях доста заета — добави тя със закъснение.

И какво ако беше невинна лъжа? Беше заета, ако можеше да нарече йогата, слънчевите бани на балкона, похапването и четенето на новите книги на Рита заетост.

— Супер! — Изглеждаше облекчен. — Честно казано, се чувствах виновен, че не се свързах с теб. Особено когато те помолих да си на линия.

— Няма проблем, честно.

Тя се заигра притеснено с косата си, като й се искаше да беше направила с нея нещо повече от бързото изсушаване след душа. Голям къдрав ореол около главата й — очарователно…

Дориан ги прекъсна.

— Какво ще пиете, красавици? — Погледна многозначително Франки и Рита.

— Как мислиш? — отвърна Рита, побутвайки го закачливо. — И искам две. Умирам от жажда.

Дориан се изсмя като изпечен мръсник и я прегърна през кръста.

— Аз също — добави той похотливо.



Празен стомах и половин литър Маргарита характеризираха вечерта занапред. Купонджийският дух бе засилен от Дориан, който започна да флиртува с ято силиконови блондинки, които празнуваха двадесет и първия рожден ден на своя приятелка, и в крайна сметка ги покани да се присъединят. Това означаваше, че всички се натъпкаха един до друг на дървените пейки около масата им. Не че някой имаше нещо против. Рита щастливо се залости до Райли и купата с гуакамоле и тортиля, докато Дориан седеше до Синди, рожденичката, но постоянно сменяше мястото си, за да може да се докосне до всяка от приятелките й.

В крайна сметка Франки се намери в ъгъла най-далеч от Райли, Рита и Дориан, притисната до една от блондинките — висока ослепителна кукличка от калибъра на Гуинет Полтроу с безупречна матова кожа, за която Франки доскоро вярваше, че се постига единствено с помощта на фотошоп. Оказа се, че Гуинет се нарича Санди и очевидно няма никакво чувство за скромност. Неразумно подхванала разговор, Франки се превърна в слушател на разказа за „тотално сладкия“ й приятел баскетболист на име Lien (по прякор Големия Бен), нейния „тотално божествен“ нов мустанг и „тотално удивителната“ й кариера на модел.

След час безмълвно слушане на всичко необходимо за тотално прекрасния живот на Санди, Франки се чувстваше тотално отвратена, извини се и избяга в тоалетната. Като заключи вратата след себе си, тя се подпря на плота с умивалниците. По някаква причина не можеше да спре да мисли за Райли. Цялата вечер искаше да говори с него, но той седеше на другия край на масата. С крайчеца на окото си наблюдаваше как се шегува с Рита и разговаря със Синди, русата рожденичка. Няколко пъти той улавяше погледа й, преди тя да успее да се извърне, и й се усмихваше.

Въпреки поетия алкохол Франки все още се чувстваше нервна от това, че го вижда. Един господ знаеше защо. Наплиска лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Чифт свински очички сред разплетена кошница слама я зяпнаха от огледалото. Божичко, нищо чудно, че я гледаха така странно на масата! Изглеждаше дяволски зле. Като изрови чантичката си с гримове, тя приложи магията на малко очна линия, доволно количество коректор и крещящо розов гланц за устни, който вървеше като подарък с някакво списание. Косата си вдигна на гладка конска опашка и се огледа. Защо го правеше? Кого се опитваше да впечатли? Не бъди глупава — опита се да пропъди въпросите. Не се опитваше да впечатли никого. Беше си сложила малко грим, какво лошо? Правеше го за себе си, за да се чувства малко по-добре, особено като седеше до Санди, госпожица „тотално перфектна“. А и без това никой нямаше да забележи.

— Уоу, кой се е издокарал? — провикна се Рита, когато Франки седна обратно на масата, щастлива, че е избегнала Санди, чието внимание бе пленено от Дориан.

Тя почувства как се изчервява като презрял домат и хвърли на приятелката си затваряй-си-голямата-уста поглед. Рита не го забеляза. Обикновено можеше да надпие всеки, но сега самата тя едва се крепеше на краката си. Безумно пияна, тя беше навляза във фазата, наречена не-знам-къде-по-дяволите-се-намирам. Беше се докарала до това състояние с двете тройки текила шотове, които гаврътна, докато Франки се освежаваше.

Забелязвайки реакцията на Франки, Райли й се усмихна окуражаващо.

— Изглеждаш чудесно — каза и понижи глас: — Но трябва да оставяш косата си пусната, отива ти да я носиш свободно.

Проговаряше й за първи път през цялата вечер.

— Трябваше да я вържа, иначе ми става прекалено горещо — излъга тя, като се ядосваше, че не я остави пусната.

— Кой иска да споделим возене с тези прекрасни момичета? — попита Дориан, като се откъсна от Санди, след като току-що бе открил съществуването на баскетболиста Големия Бен.

— Йехааа — възкликна Рита, омитайки до троха купата с камоле и тортиля. Оригна се безцеремонно. — Упс, съжалявам. — Тя се изкиска, закрила устата си с ръка. — Чувствам се леко замаяна.

— Накъде? — попита Франки.

— Каубойското място — изписка Санди, отмятайки златистата си грива. — Синди иска да яхне бика. — Тя погледна Синди, която се изчерви, и започна да се смее, а после и Франки, която я зяпаше смаяно. — Елате с нас, приятели. Ще бъде тотално диво!

— Йехааа — извика Рита, като скочи на крака и събори няколко чаши. Залитна опасно и се хвана за Дориан, който извеждаше момичетата от ресторанта.

Блондинките бяха наели дълга бяла лимузина за цялата вечер и тя се появи от паркинга, докато те се събираха пред ресторанта. Голямо, агресивно и наперено нещо със сателитна антена на капака, затъмнени стъкла и редици бели светлини на праговете. Спря точно пред тях.

Всички се натъпкаха. Франки изостана. Райли го нямаше. Къде беше? Беше си тръгнал, без да каже довиждане? Изненада се. Но повече от разочарованието, което почувства от липсата му.

— Идваш ли? — изкрещя Дориан, като подаде главата си от прозореца на лимузината, която бавно се движеше край тротоара.

Франки се поколеба. Не знаеше какво да прави. Всички бяха подпийнали и готови да си прекарат страхотно. И тя беше пияна, но не достатъчно, за да се изкунди от Каубойското място. Помисли си да хване такси за вкъщи. Сама.

Райли неочаквано се появи до нея.

— Съжалявам, изчезнах за една цигара. — Усмихна се извинително. Франки се почувства облекчена. И изненада от това колко се радва да го види. Като смачка фаса с ботуша си, той погледна към лимузината и се усмихна накриво.

— Идвам, ако и ти идваш.

За момент тя погледна към него и обратно към Дориан. Беше лесно решение. Засмя се, преди да изкрещи с възможно най-силен глас:

— Изчакайте!

Глава 20

Франки никога не се бе возила в дълга лимузина. Беше видяла няколко на Пикадили Съркъс в петъчния час пик — проправяха си път между четирите ленти с черни таксита и двуетажни автобуси, но не изглеждаха така бляскави, както когато ги показваха по телевизията на церемонията на Оскарите. Вероятно имаше нещо общо с това, че се намират в Лондон, не Ел Ей, и кожените седалки не бяха заети от филмови звезди и техния антураж, а от купонджийки, които периодично подаваха фризирани глави през шибидаха с цигара в едната ръка и нещо алкохолно в другата. И все пак забързаните към метрото пешеходци се спираха да позяпат — нямаше как. Обичани или мразени, лимузините привличаха внимание. Хю казваше, че са натруфени и никога не би се качил в някоя, но Франки тайно се надяваше на едно кръгче в такава кола. Пътуващите винаги изглеждаха така, сякаш си прекарват прекрасно. Кого го интересуваше, че най-близкото подобие на Холивуд бе „Планета Холивуд“?

Като потъна в черните кожени седалки, тя прокара пръсти по дървената облицовка, която покриваше страните на вратите, гладка и лъскава като полирано стъкло. Беше точно както си го бе представяла. И изцяло в стил Ел Ей. Седеше точно срещу минибара, оборудван с гарафа и кристални чаши, и наблюдаваше как Санди налива изстуденото в кофа с лед шампанско, разсипвайки по-голямата част от него върху бежовия си марков велурен панталон за седемстотин долара. Без да й мигне окото, тя напълни и подаде на всички чаши.

— За тотално прекрасната Синди! Приятелка, която е мила, лоялна, щедра, обичаща… Най-добрият човек, когото може да се надявате да срещнете… — Изцяло в стила на Гуинет Полтроу, произнасяща благодарствена реч за своя Оскар, тя избърса сълза от окото си. — Честит рожден ден, съкровище!