Като взе шампоана и балсама си, тя отвори вратата към душовете и дръпна завеската на своята кабина. Завъртя кранчето на топлата вода и застана под душа. Струята обля тялото й. Замисли се за това, което току-що каза. Всъщност не беше напълно вярно. Беше си мислила за Райли. Дори повече от веднъж, ако беше честна.

Сложи в шепата си шампоан и започна да сапунисва косата си. Последните няколко дни се бе уловила, че често мисли за Райли, но какво от това? Не означаваше нищо. Не беше като да го харесва, за бога. Тя харесваше Хю, а Райли бе пълната му противоположност. Мърляв, раздърпан и небръснат, Райли пушеше като комин, пиеше бира от бутилката и ако съдеше по опаковките по пода на колата му, спазваше диета от бургери и картофки. Дори и да не беше още влюбена в Хю, а тя, разбира се, беше, никога нямаше да прояви интерес към Райли. Поне не и в онзи смисъл. Той не беше неин тип. Затвори очи, наведе глава под душа и започна да отмива шампоана. Но така и не спираше да мисли за него.

Изстиска водата от косата си и я намаза с балсам. Отдаваше го на факта, че той беше толкова търпелив и загрижен, когато Рита си изплакваше очите за Ранди. Хю не би се замесил. Той мразеше всякакъв вид публична проява на емоция. Това винаги го караше да се чувства неловко, сякаш по някаква причина можеше да рефлектира лошо върху него. Фактът, че ставаше дума за Рита, също не би помогнал. Те никога не станаха добри приятели. Като познаваше Хю, той сигурно просто щеше да я остави на тротоара. Но Райли не постъпи така. Той се притече на помощ. Не точно рицарят в лъскава броня на бял жребец, по-скоро мъжът в черно кожено яке с потрошена камионетка, но все пак беше мило от негова страна. Все пак той почти не познаваше нито една от тях.

Като уви кърпата около косата си в стегнат тюрбан, Франки се върна в съблекалнята, наслаждавайки се на хладния въздух. Може би постоянната му асистентка беше добре и той не се нуждаеше повече от нея. Щеше да си намери нещо друго. Грабна сешоара, разви кърпата, разтръска косата си и като се наведе надолу, я подсуши за няколко минути. Разсъждавайки по този начин, нямаше значение дали той ще се обади, или не. Не й пукаше и в двата случая. Изключи сешоара и се погледна в огледалото — бухнала коса и силна руменина.

— Ще ти кажа за какво умирам… — обяви Рита, която се появи от душа с почистваща маска на лицето. — И не съм го правила от векове.

— Мислех, че си приключила със секса — отбеляза Франки, като втриваше коректор под очите си.

— Много забавно — изписка Рита. — Нямах предвид секс.

— Какво тогава? — осмели се да попита.

Франки не смяташе, че ще може да понесе повече от техниките за самопомощ на Рита. Можеше да се разтяга на йога — като изключи контузиите — но преди това трябваше да преглътне житни кълнове и макробиотична храна, а след като прочете книгата за Фън Шуй, Рита постоянно я преследваше да затваря капака на тоалетната чиния.

Рита се усмихна. Онази усмивка, която я озаряваше винаги когато бе в настроение да се напие и да му отпусне края.

— Маргарити. С много лед и сол по ръба на чашата.

Франки се усмихна в отговор.

— Ето това е типът самопомощ, която харесвам.

Глава 19

— Коя е жената?

— Коя жена?

— За която мислиш.

Дориан започна да щрака с пръсти във въздуха като танцьор на фламенко, опитваше се да привлече вниманието на сервитьорката.

— Не знам за какво говориш. — Райли завъртя кутията „Марлборо“ на масата. Умираше за цигара.

Седяха на маса в Ел Кармен, мексикански ресторант, известен с убийствените си Маргарити, и се възползваха от намаленията. Не бяха единствените. Заведението преливаше от отбрана холивудска тълпа, скупчена на групички около дървените маси, пиеща поредица от шотове текила и похапваща тортиля със сирене и препържен боб с ориз. Това беше холивудската идея за Мексико. На варосаните стени шарени карирани мексикански одяла се бореха за място с имитации на плакати: „Издирва се“, на които се мъдреха еднотипни мустакати мъже с широкополи шапки. От колонките звучаха Джипси Кингс, а латино красавици, облечени в ярки плисирани полички и набрани блузки сервираха кани с Маргарита за пет долара. Само в Ел Ей сервитьорките изглеждаха като Салма Хайек и Дженифър Лопес.

— Я стига, вече половин час не си обелил и дума. — Дориан улови погледа на една сервитьорка в далечния край на заведението и се усмихна широко. — Трябва да е жена.

— Не. — Райли поклати глава. — Не се интересувам от жени. Полудя ли?

Погледът на Дориан проследяваше извивките на сервитьорката под оскъдното й облекло, докато не се спря на внушителното й деколте.

— Как може да не се интересуваш от бомби като тези?

Райли прокара пръсти през косата си. Все още имаше следи от масло по ръцете си, защото се опита да поправи теча в уплътнителя, който се появи след инцидента с Буревестника на Франки.

— Мислех, че говориш за жени, не за гърдите им.

— Да. — Дориан оправи яката на ризата си „Гучи“ и се изправи в стола си като войник, пъчейки гърдите си напред. — Разсеях се. — Намигна на сервитьорката, докато тя се носеше грациозно към тях сред лабиринта от маси и столове. — Значи определено няма никого?

— Не. — Райли подпря брадичка на ръката си. Разбърка купата с гуакамоле със застояло парченце тортиля и се зачуди дали да го опита.

— Защо не? — попита Дориан, докато припряно втриваше черешов балсам с овлажнител в устните си. — Минаха повече от две годни, откакто се раздели с Кели. Трябва ти приятелка.

— Харесва ми да съм сам. Няма разправии.

— Не е забавно. — Дориан разтри устни готов за действие.

— Не виждам ти да имаш приятелка.

— Имам приятелки. В множествено число е доста по-забавно.

Райли се усмихна лениво. Промени мнението си за гуакамолето и остави тортилата. Тя потъна като перка на акула в море от гранясало авокадо.

— И каква е бройката към момента?

— Около двадесет. — Дориан се усмихна съблазнително на сервитьорката, която се появи да вземе поръчката им. — Двадесет и една с малко късмет.

Поръча по две Маргарти на всеки — силната комбинация от текила „Хосе Куерво“, коантро, пресен сок от лайм и мнооого лед. Райли изпи първата на един дъх, наслаждавайки се на лекото парене в гърлото, докато Дориан разговаряше с някого по един от мобилните си телефони.

— А какво се случи с Франки на снимките? — Като захлопна капачето на сребристия си телефон, той облиза солта от ръба на чашата си и опита питието си. — Ммм, просто прекрасно! — Изглеждаше много доволен от себе си.

— Нищо. — Райли отпи от втората чаша, преди да погледне Дориан, който го наблюдаваше с повдигнати вежди. — Какво се опитваш да кажеш? Дали съм спал с нея?

— Нямаше да те питам, но щом повдигна въпроса… — Дориан изимитира невинен поглед, сякаш такава мисъл никога не му беше идвала наум. Е, не успя да заблуди Райли.

— Господи, ти си неспасяем случай! — Като се облегна в стола си, той се опита да изтрие петно от спирачна течност от тениската си. Не се получи. — Съжалявам, че те разочаровам, но не съм.

— И няма да я видиш отново?

— Може би, но ако се видим, ще е на снимки. Казах, че ще й се обадя, ако изникне нещо, но седмицата беше спокойна и не съм. — Той разбърка питието си с една от пластмасовите бъркалки с форма на кактус. — Що се отнася до мен и Франки, става дума просто за работа. Асистентката ми беше болна и тя я замести. Край на историята. Ако не я видя повече, не е голяма работа.

— И това е?

— Да.

Като допи питието си, Райли разклати леда в чашата. Това, което каза, не беше съвсем вярно. Няколко пъти тази седмица си беше мислил за Франки. Всъщност Дориан беше прав, мислеше си за нея и тази вечер. Но не беше сигурен защо. Не искаше да излиза с нея. Всъщност не искаше да излиза с никого. През изминалите две години, след развода с Кели, той не искаше нищо повече от обикновена свалка и някак си не можеше да си представи Франки като момиче за една нощ. Честно казано, и не искаше една нощ с нея. Не че не я смяташе за сладка, защото тя беше, но не беше неговият тип. Беше напрегната, упорита, имаше дяволски характер и ако съдеше по това, което обядва на снимките на рекламата, беше една от онези досадни вегетарианки. Като улови погледа на сервитьорката, той си поръча същото. Но ако нямаше значение дали ще види Франки отново, защо се чувстваше сякаш има?



Като взе талона от момчето, което паркира колата й, Рита го прибра в имитацията на чанта „Шанел“, която си беше купила от сергия на плажа. Хвана Франки под ръка и я поведе към входа на ресторанта — врата, накичена с разноцветни лампички.

— Тук правят най-добрата Маргарита в града — съобщи тя, когато портиерът им отвори и задържа вратата. Влязоха и бяха залети от музиката на Джипси Кингс и миризмата на препържен боб.

— Как се нарича? — попита Франки, като се опитваше да не изостава от Рита, която, отчаяно жадуваща за питие, спринтираше през малкото фоайе с теракотен под, водещо към ресторанта.

Тя се спря за момент на вратата, за да намести късата си поличка.

— „Ел Кармен“.

Райли забеляза Франки, преди тя да забележи него. Ето я, стоеше на вратата с червенокосата си съквартирантка, облечена семпло в дънки и тениска. Наблюдаваше я как говори с приятелката си, докато не погледна настрани и не улови погледа му. Първоначално изглеждаше изненадана, но после се усмихна. Той се усмихна в отговор, неочаквано изнервен от появата й. Какво му ставаше? Беше на тридесет и четири, а се чувстваше като тийнейджър.