Александра Потър - Отпусни му края

Рита прие новината за автомобилния инцидент учудващо добре.

— Е, добре, това е само метал — каза и повдигна рамене. Застанала по средата на алеята за коли както си беше по пантофи от овча кожа и нощница с Фред Флинстоун, тя освети с фенерче задната част на Буревестника, която беше ударена и набръчкана като акордеон. — Не е краят на света.

Но след три дни изолация в апартамента, докато колата беше на ремонт, чувството беше точно такова. Три цели дни четене на стари копия на National Enquirer и US Magazine, слушане на градинаря, който, вместо да използва старомодната метла, изглежда прекарваше целия ден в издухване на листата по пътеката с побъркващо шумна машина, ядене на храна за вкъщи отвсякъде, където правеха доставки по домовете, и гледане на „Най-забавното шоу на Америка“ заедно с повторенията. Бяха дни без особено вълнение. Но нямаха избор. Това беше единственият достъпен живот за бедните души без автомобил в Лос Анджелис. Не че някой би бил достатъчно глупав да живее в Ел Ей без кола. Освен Франки и Рита.

До събота на Рита вече й беше писнало.

— Това е, не мога да понеса повече „Истински холивудски истории“.

Тя захвърли дистанционното на телевизора и зяпна Франки, която седеше на дивана до нея с Фред и Джинджър, гъделичкаше ги по ушите и четеше рекламите за пластични операции в Ел Ей Уийкли, безплатен седмичен вестник. Тази седмица изглежда имаше оферти — две на цената на едно: „Увеличи гърдите си и получи безплатна липосукция на бедрата“ или „Подарете си лифтинг и ще получите ринопластика за 2000$.“ Тя беше особено заинтригувана от специалните промоции за уголемяване на пениса и подмладяване на вагината, каквото и да означаваше това. Очевидно в този град имаше повече тунинговане и корекции, отколкото очите можеха да видят.

— Трябва да изляза — простена Рита, която не получаваше вниманието, от което имаше нужда. Като загаси цигарата си, тя се изправи рязко от дивана и ядосано погледна през прозореца навън, където една от екологично запалените й съседки старателно разпределяше боклука си в кошчетата за рециклиране в края на автомобилната алея, преди да скочи в енергийно неефективната си бълващата газ и замърсяваща въздуха кола и да отпраши по улицата. Извърна се, отпи глътка от чашата си студено инстантно нес кафе, направи физиономия и го бутна настрани с отвращение. — И искам чаша свястно кафе.

Франки я погледна. Тя се справяше със заточението малко по-добре от приятелката си, защото беше спала през по-голямата част от времето, възстановявайки се от умората заради часовата разлика и деня в студиото.

— Защо не излезем на разходка? — предложи ведро.

— Разходка? — Рита запрати думите обратно като мокър кухненски парцал. — Отегчена съм, не съм побъркана. Никой не се разхожда в Ел Ей. Дори бездомните си имат колички за пазар… — Като влезе в кухнята, тя се облегна на шкафовете, взе си бисквитка — третата за този час — и отхапа нацупено. — Не изглежда добре, но поне има четири колела. А това е много повече, отколкото имаме в момента.

Франки щеше да й напомни, че е на диета, но размисли.

— Ами Дориан? Попита ли го дали би ни заел кола? Все пак има цели четири?

Дориан си купуваше коли както някои хора купуват обувки: тойотата Ланд Круизър беше като чифт ботуши, идеални за дъждовно време (което в Ел Ей продължаваше около седмица някъде през февруари); отвореният джин — чифт сандали без пръсти, прохладни и леки за носене през лятото; за излизания той имаше нещо специално — сребърният мерцедес кабриолет със затъмнени стъкла — чифт дизайнерски обувки с висок ток; а за извънградско шофиране използваше морскосиньото БМВ с кожени седалки и климатик, удобно и издръжливо като чифт хубави маратонки.

Рита поклати глава.

— Вече помислих за това, но той не се е прибирал от дни и не отговаря на нито един от телефоните си. И като го познавам, сигурно гуляе на едноседмичен купон или е в апартамента на някоя жена.

Като разлепи следващата бисквитка, тя започна да облизва мекия слепващ крем.

— Ами Ранди? — Франки все още не беше срещнала скандалния Ранди, който беше заминал за Ню Йорк по работа в деня, преди тя да пристигне. — Кога се прибира?

— Не и преди понеделник.

Те се спогледаха. И двете знаеха немислимото — още цели четиридесет и осем часа. Телефонът звънна.

— Спасени сме! — възкликна Рита, хвърляйки се да го вземе. — С малко късмет ще е някой, който може да дойде и да ни спаси. Вдигна слушалката. — Ало?

Франки слушаше, стиснала палци за късмет. Моментно мълчание, преди Рита да посърне.

— Да… Кой се обажда? — Кисела от разочарование, тя подаде слушалката на Франки. — Някакъв мъж, продава застраховки, иска да говори с теб.

— С мен! — Сащисана, тя взе слушалката. — Ало?

— Здравей, интересува ли те застраховка за кола?

Франки се паникьоса. Дали това имаше нещо общо с автомобилната злополука?

— Ами… — поколеба се, без да знае какво да отговори.

— Защото имаме специална полица, която покрива удрянето на заден във форд Бронко…

Просветна й — Райли.

— О, това си ти — опита се да звучи ядосано, но не успя да сдържи усмивката си.

— Кой е? — просъска Рита високо, цялата в слух от любопитство.

— Райли — произнесе Франки беззвучно.

Рита ококори очи, което имаше уникален ефект върху покритото й с тонове грим лице — заприлича на хелоуинска вещица, чиято маска се беше разтекла по лицето й.

— Какво иска? — прошепна тя като на филм. Не че точно шепнеше — чуваше се и на другия край на долината.

Франки вдига рамене и внезапно смутена запуши свободното си ухо с ръка, за да може да чува какво й казва той, а не Рита. Ядосана, Рита начумерено насочи вниманието си обратно към кутията с изчезващите бисквити.

— Щях да се обадя по-рано…

Франки го прекъсна:

— Виж, ако е заради колата, ще ти платя за щетите…

— Не, не, колата си е добре — възрази той бързо. — Нищо, което да не може да се поправи с чук. — Млъкна и тя можеше да го чуе как си пали цигара. — Не, обаждам се за парите, които ти дължа. Сто и петдесет долара. Тръгна си, преди да мога да ти платя…

Тя се почувства виновна за сцената, която му беше организирала. Отново.

— Та се чудех дали си свободна да се видим… По някое време днес, може би…

— Амии… — Въпросът му я изненада. Беше напълно неочакван. Да се видят? За какво щяха да си говорят? Не е като да бяха приятели. Тя едва го познаваше. Искаше ли? Умът й препускаше със стотици километри в час. Натисна спирачка. — Съжалявам, не мога, нямам кола.

— Мога да те взема.

— Не, няма нужда. Аз… — Улови погледа на Рита. Беззвучно тя повтаряше „Да, Да“, сключила ръце в молитва за милост и кола. Франки разбра намека.

— Имам предвид, добре, ако не те притеснявам.

Без да е сигурна, че постъпва правилно, тя му даде адреса си, докато наблюдаваше Рита, която очевидно не споделяше нейните тревоги. Вместо това сияеше като крушка. С червените си къдрици и слънчева усмивка тя приличаше на сирачето Ани, готово да затанцува от щастие.

— Е? — попита я нетърпеливо.

Франки затвори телефона.

— Двадесет минути.

Райли очакваше да види Франки и доста се изненада, когато почука на вратата и пред него се появи закръглена червенокоска, издокарана в къси панталонки и силно изрязано горнище. Но не толкова много, колкото Рита.

— Не ми каза, че е той — изсъска тя на Франки, когато и двете се натъпкаха на предната седалка на колата му. Като не очакваше трети човек, Райли не беше сложил обратно задната седалка, която беше свалил преди няколко седмици. Франки се престори, че не е чула Рита, и вместо това се съсредоточи върху балансирането между ръба на седалката и вратата, докато почти се задушаваше от щедрото количество мускусен парфюм на Рита. Което не беше толкова лошо, защото бронкото на Райли вонеше на стар пепелник.

— Добре ли сте?

Като се опитваше да освободи място, той грабна някакви боклуци с намерението да ги натъпче в жабката, но тя вече беше претъпкана от други боклуци. Необезпокоен, просто ги метна отзад.