— Лесно е като знаеш как — провлече той, сърбайки кафето си.

Господи, този звук! Сръб… сръб. Изправяше я на нокти. Звучеше като куче, което пие от купа. Като стана от пода, тя изтупа праха от коленете си и избърса ръце в суичъра си. Къдрави кичурчета коса се бяха измъкнали от конската й опашка. Свали ластика, разтръска косата си, която беше готова да превземе цялото възможно пространство, и се опита отново да я върже.

Райли наблюдаваше как тя се опитва да натъпче къдриците си обратно в конска опашка. Имаше хубава коса. Тъмна, кестенява.

— Заповядай, донесох ти кафе. Реших, че имаш нужда.

Франки го изгледа подозрително, но гордостта й отстъпи пред нуждата от кофеин. Взе чашата от него обидено.

Той въздъхна и разтри наболата си брада. Винаги му беше трудно да се ядосва на някого — излишно усилие — а и вече чувстваше как гневът му се изпарява. Вместо това започваше да се чувства виновен. Добре, дори и тя да беше инатливата дразнеща гневна кучка, която му открадна количката, прати го да върви на майната си на купона и преди малко разби колата му, на него му беше писнало да се кара с нея.

— Виж, знам, че започнахме зле, но днес трябва да работим заедно. Работата не е толкова трудна. Просто трябва да направя няколко кадъра за рекламната компания и две-три снимки за пресата… но ще ми бъде дяволски по-лесно, ако не се джафкаме през целия ден. Може ли да сключим примирие? — Той протегна ръка, луничавите му пръсти бяха все още захаросани от поничката. — Не съм чак такъв задник, знаеш ли?

Франки не беше сигурна, но за първи път беше съгласна с него. Гадеше й се от спорове. Подаде му ръка.

— Примирие.

Стиснаха си ръцете. Дланта му беше като шкурка — силна, груба и лепкава от глазура. Широка усмивка се разтегна по лицето му и набръчка ъгълчетата на очите му като опаковка на бонбон.

Най-накрая прекратиха военните действия. Поне засега, де.



Заснемането на рекламата продължи цяла вечност. Цял ден звукът на джунглата от уредбата беше съпровождан от тракането на клапата за безкрайните дубли и повторения: леопардовата препаска трябваше да бъде сменена, изчезнал банан трябваше да бъде намерен и много кисел лъв трябваше да бъде убеден да изреве пред камерата. Слава богу, Шърлийн реши проблема, като му даде щедра порция ребърца, и той изрева одобрително. Така направи и дресьорът, който стоеше зад сцената запасен с успокоителни — за себе си и за лъва. Процесът беше като просветление за Франки, която никога не беше осъзнавала колко много време и нерви се похабяват покрай рекламите на зърнени закуски. Никога повече нямаше да превключва или да отива за чаша чай, когато пуснеха реклама.

Райли правеше снимки през цялото време, а в почивките между заснемането подготвяше кадрите за пресата. Превил широкия си гръб над камерата, с протъркани ръкави, завити над лактите, и коса, постоянно падаща над очите му, той надничаше през визьора и примижаваше, докато фокусираше. Щрак, щрак, щрак. Затворът правеше кадър след кадър. Докато първата лента не свърши и той не сложи нова. И още една, и още една. Франки го наблюдаваше, изненадана колко различен бе зад обектива. Преди й изглеждаше самонадеян и надменен, типа мъж, когото би избегнала в бара. Но с фотоапарат в ръцете си той се променяше.

При това към по-добро. Добре де, най-важната работа по продукцията беше запазена за режисьора, но когато той си взе почивка и изчезна за още понички с кафе, Райли имаше пет или десет минути, в които ръководеше, и цялото внимание на актьорите и екипа беше към него. Франки забеляза как неговата самонадеяност се превръща в увереност, а надменността — в професионализъм. Хората от екипа го слушаха, правеха каквото им каже, доверяваха се на мнението му. Неприятно й беше да го признае, но беше впечатлена от начина, по който се отнасяше с хората и се справяше със ситуацията и стреса от това да имаш само пет минути за перфектния кадър. Това, че той не се изнерви, а продължи да се смее и да пуска шеги. Преди — на летището, на купона и на паркинга неговата самоувереност я изкарваше извън кожата й, но сега, като виждаше как той умело кара хората да се отпуснат пред камерата, самочувствието му ставаше привлекателно. И въпреки че не искаше да си признае, той — също.

Само ако можеше да каже същото и за себе си. Чувстваше се по-непривлекателна откогато и да било. Потеше се като кон под горещото студийно осветление, подаваше фотографско оборудване и държеше рефлектори — широки близо метър кръгове от сребрист материал — над глава си, докато й отмалеят ръцете. Чувстваше се като участничка в едно от японските състезания за издръжливост, които беше гледала по телевизията. Как можеше това да е работа? Работа означаваше седене в удобен стол в централно отоплена сграда, кратки екскурзии до тоалетната за обновяване на грима, раздумка до ксерокса, лични обаждания до приятели и сърфиране за изгодни почивки през интернет, когато се предполагаше, че прави проучвания за колонките си. Замисли се за работата си в „Лайфстайл“. Старата й работа. Тъгуваше за нея, както тъгуваше и за Хю.

— Рефлекторът ми трябва по-високо.

Мислите й бяха прекъснати от Райли, който беше наведен зад статива си. Гласът му предизвика верижен шепот, който се понесе из студиото като мексиканска вълна.

— Рефлектор по-високо — повтори някой в далечния край.

— Вдигнете рефлектора… — Глас от площадката.

— Рефлектор, моля. — Тина в своето уоки-токи.

Франки простена. Значи това било Холивуд. Изтощена, тя изпъна ръце по-високо, застанала на пръсти. Кой беше казал, че е бляскаво?

Най-накрая снимките стигнаха до последния дубъл. Операторът даде близък план. Тарзан започна да се люлее сред сценичната джунгла на своята пластмасова лиана, биейки се по намазаните с бебешко олио гърди. Имаше само една реплика. Една гласна. „Оооо-Оооо-Оооо-Оооо-Оооо.“ Колко трудно можеше да бъде?

— Достатъчно.

Половин час по-късно захлупеният с бейзболна шапка режисьор все още не беше доволен, крачеше напред-назад и успешно унищожаваше втора кутия понички с крем.

— Стоп! — излая през мегафона за милионен път и събра своите хора. Сякаш бяха на ръгби мач, те се скупчиха около клиентите, за да обсъдят вика. Слухът на площадката беше, че според клиентите няма достатъчно о-та в него.

След няколко минути режисьорът се появи отново.

— Ще снимаме отгоре. Тарзан, трябват ни по-малко Би Джийс и повече Павароти. — Като повдигна потна вежда, той намести шапката си и захапа нова поничка. — Искам да го изиграеш сериозно.

Франки наблюдаваше отстрани. Как някой би могъл да изиграе сериозно анимационен герой, който издава маймунски звуци и прекарва целия ден в люлеене по дърветата, недоумяваше тя, но това беше последната й грижа. Умората от часовата разлика и недоспиването я караше да се чувства като жив труп и тя не можеше да спре да не се унася.

— Добре, деветнадесети дубъл, иии… Екшън.

Тарзан прелетя през сцената, биейки се по гърдите и правейки достойно за Оскар изпълнение на „Оооо-Оооо-Оооо-Оооо-Оооо“. Директорът го хареса. Беше заснето.

— Добре, приключихме — провикна се Тина, която очакваше да каже това цял ден.

Последваха шумно ръкопляскане и подсвирквания. Снимките бяха готови. Приключиха.

Чувствайки силен прилив на облекчение, Франки се завлече при Райли. Минаваше девет и през целия ден двамата бяха толкова заети, че почти не бяха говорили.

— Значи все пак оцеля? — Той вдигна поглед, докато разглобяваше техниката.

— Почти — простена Франки и се свлече на един от сгъваемите столове.

Чакаше той да й каже да стане и да му помогне. Но той не го направи. Вместо това запали цигара и като си дръпна дълбоко, я подаде на нея.

— Внимавай някой да не види, че пушиш. Пожарникарите ще дойдат веднага.

Седнал на пода срещу нея, Райли подпря глава на стената.

— Благодаря. — Франки я взе и като затвори очи, си дръпна от нея. Той я наблюдаваше отпусната като паяк в този отвратителен суитчър, дългите й крака, висящи от стола, и се опитваше да я проумее.

— Какво те води в Ел Ей?

Франки вдигна рамене и му подаде цигарата.

— Не знам. Все още си задавам този въпрос… — Поколеба се. Кого се опитваше да заблуди? Знаеше точно защо беше в Ел Ей. — Трябваше да напусна Лондон.

— Защо? — Погледна я право в очите.

Тя избегна погледа му, чувствайки се неудобно. Въпросите му бяха твърде точни, за да е спокойна.

— Заради мъж?

— Не… — отговори тя бързо.

Твърде бързо. Нямаше намерение да говори за това, което се беше случило с Хю. Не и с него.

Райли съжали за думите си. Не трябваше да я притиска. Беше започнала да се отпуска, а сега се затвори рязко като венерина мухоловка4.

— Хей, виж, съжалявам, не исках да любопитствам…

Франки го погледна. Изглеждаше наистина загрижен. Може би беше сбъркала за него.

— Добре, виж, да… имаше мъж… приятелят ми Хю… и работа. Загубих и двете в една и съща седмица.

Ето, каза го.

— Лош късмет. — Вдигна рамене Райли, като загасеше фаса в подметката на ботуша си.

Лош късмет? Франки прехапа устни. Да загубиш петачка, беше лош късмет. Да завали, когато нямаш чадър, беше лош късмет. Но това, което се случи на нея? Как можеше да го омаловажава по такъв начин? Очевидно нямаше представа какво е чувството или за какво говореше Франки. Колко глупаво да си помисли, че той може да я разбере. Изнервена и разстроена, тя се изправи и сложи ръце на кръста си.