На борда я посрещнаха стюардеса с каменна физиономия, която раздаваше карамелени бонбони, и цял самолет кисели пътници, които поглеждаха часовниците си и й хвърляха обвинителни погледи. Франки се усмихна извинително и започна да залита по пътеката между седалките в търсене на своето място, като същевременно се стараеше да задържи ръчния си багаж и съдържанието му. В периферното й зрение попадна познато изглеждаща каубойска шапка, която злокобно се мержелееше в далечината, и когато се приближи, тя видя, че точно там, от страната на прозореца, има свободно място. Потънаха й гемиите. Дори нямаше нужда повторно да проверява бордовата си карта. Знаеше, че това е нейното място.

Примирено натъпка чантите си в отделението за ръчен багаж, сви се на тясната седалка и затегна колана. Вторачи се в седалката пред себе си, твърдо решена да не поглежда в неговата посока, но след няколко минути любопитството й надделя. Почти без да отмества главата си, тя започна да го оглежда с ъгълчетата на очите си. Подпрял брада на ръцете си, той беше затворил очи и дишаше бавно и дълбоко, сякаш се унасяше в сън. Кичури тъмна коса, изсветлели от слънцето почти до русо, се подаваха под периферията на шапката му и около очите му пробягваха тънки бръчици — резултат от мижене срещу слънцето. Франки спря погледа си върху миглите му — гъсти и тъмни върху загорялата му леко луничава кожа, и малкия стар белег, пресичащ лявата му вежда. Предполагаше, че е в началото на тридесетте и въпреки че не искаше да го признае, той беше някак привлекателен по един груб, недодялан начин.

Не че Франки харесваше груби и недодялани. Тя предпочиташе гладко избръснати и елегантни мъже с колосани яки, винаги изгладени костюми и много лек аромат на афтършейв. Точно като Хю. Ако затвореше очи, щеше да го види с ризата му на Ралф Лоран, спретнато завързаната вратовръзка и прилежно гелосаната прическа. Великолепният Хю. Нейният Хю. Тя прехапа устни и се опита да спре сълзата, която чувстваше да гъделичка едното й око.

Шумът в кабината внезапно прерасна в остър вой, когато самолетът започна да се движи по пистата. Наклони глава и надникна през малкото прозорче — летище Хийтроу зафуча покрай илюминатора и се сля в размазано петно от сив бетон. Почувства неочакван тласък, когато двигателите под нея достигнаха пълна мощност и самолетът стремително се издигна нагоре, отделяйки се от пистата.

Пое си дълбоко дъх и се отпусна на седалката. Е, това беше. Най-накрая се случваше. Тя махаше за сбогом на Лондон и на целия си досегашен живот. Обзе я смесено чувство на облекчение, паника и колебание. Дали постъпваше правилно? Франки не знаеше. Всичко, което й беше известно, бе, че вчера се чувстваше депресирана, нямаше гадже и работа, а днес бе на борда на Боинг 747 за Ел Ей и ярките светлини на Холивуд. Беше прекалено късно да промени решението си и колкото и страшно да беше, тя знаеше, че не можеше да остане. Би било твърде болезнено. Затвори очи, избърса сълзата, която гъделичкаше носа й, и за първи път от много време се усмихна. Да, беше взела решение и независимо дали й харесваше или не, нямаше връщане назад. Франки отиваше в Холивуд…

Глава 2

Всичко започна преди по-малко от седмица, когато тя откри разписката от бижутерийния магазин „Тифани“. Не че Франки имаше намерение да пребърка джобовете на приятеля си, но беше понеделник сутрин и тя търсеше дребни за метрото. След като разчлени дивана — възглавница по възглавница, обърна краищата на килима край первазите и изпразни всички малки бонбониери и керамични купи от полицата над камината, тя почти се беше предала. Докато в отчаянието си не издърпа сивото вълнено палто на Хю от шкафа в коридора.

В горния джоб — нищо; вътрешния джоб — празна опаковка от „Сникърс“ и билет за лотарията; страничния джоб — монета от един паунд и смачкана разписка. Тя беше на път да я изхвърли, когато нещо я спря. Свиване на стомаха, шесто чувство, женска интуиция — каквото и да беше, нещо я накара внимателно да разгъне хартийката, да я занесе на кухненския плот и да я заглади с дланта си. Тогава видя, че е от „Тифани“ и прочете: „Предмет — бижута“ отдолу. Чувствайки прилив на въодушевление, тя се опита да разчете сумата, но мастилото се беше размазало. Амбицирана, тя вдигна разписката към стъклото на прозореца и замижа — приличаше на 2 и няколко нули. Умът й прескочи от нищо към 2000 за по-малко от секунда. Две хиляди паунда!

Пулсът й се ускори до пета скорост, за да бъде в синхрон с препускащото й въображение. Хю беше купил бижу от „Тифани“ за две хиляди паунда! Нищо не струва толкова много, освен, разбира се… Не можеше да си го помисли, камо ли да го изрече на глас. Но рожденият й ден беше след няколко дни, а напоследък той се държеше много странно. И все пак той не би посмял, не би могъл да… би ли? Тя погледна разписката. Беше го направил! Той беше купил годежен пръстен. Ето, каза го. Той беше купил годежен пръстен от „Тифани“ и щеше да й предложи на рождения й ден!

Усещаше краката си да треперят, сякаш ще се огънат, и за да не падне, се отпусна на капака на коша за боклук, като още стискаше разписката. Стомахът й правеше лупинги и тя се чувстваше, сякаш ще се засмее и ще заплаче едновременно. Каква изненада! Каква фантастична изненада! Поглеждайки лявата си ръка, тя размърда безименния си пръст в очакване. Госпожа Хамилтън, госпожа Хю Хамилтън! Блажено ухилена, тя се замисли за Хю. Беше имала и други гаджета, но никога не се беше чувствала по този начин. Никога не беше имала мъж, който да я превръща от двадесет и осем годишна кариеристка с частно осигуряване, карта за фитнес и непреодолима страст към ботушите в смахната, глуповата и онемяла от щастие тийнейджърка всеки път, когато я погледне. Никога преди не беше прекарвала безценните си уикенди в почистване на кални петна от панталони за голф или мръзнеща под чадъра си в проливен дъжд, докато го гледа как играе ръгби, когато би могла да е уютно сгушена на дивана с чаша чай и стар черно-бял филм. Но сега го правеше. И се наслаждаваше. Франки беше влюбена.

Срещнаха се преди близо две години. Беше седмицата преди Коледа и тя и съквартирантката й Рита бяха безцеремонно информирани от техния хазяин циция господин Фригинс, че договорът за наем на скапания им апартамент над соларното студио на Тони изтича и трябва да се изнесат преди Нова година. Беше уцелил момента. Рита — рецепционистка, продавач-консултант, модел на фризьори на половин работен ден, а сега и начинаеща актриса беше някъде в Есекс („Може да ти е смешно, но да играеш задницата на кравата Дейзи е само началото!“ — нацупи се тя, когато Франки изпадна в истеричен смях и за малко да се задави с вегетарианска наденичка от новината. „Всяка актриса трябва да започне отнякъде. Погледни Анна Фрийл — изигра лесбийка!“) и цялата отговорност по намирането на ново жилище и преместването се падаше на Франки.

По тази причина един следобед тя се измъкна от офиса към 16:30 и си запроправя път през пощурелите от коледни покупки тълпи, които изригваха периодично от станцията на метрото, жадни за гирлянди, дискове с коледна музика и лъскави подаръчета за партито в офиса. Оставаха само шест дни за пазаруване до Коледа и търговската улица се беше превърнала в опасна зона — едно грешно движение и „три на цената на една“ ролки опаковъчна хартия можеха да извадят и двете ти очи. Магазини, които обикновено бяха напълно безопасни, сега бяха потенциално животозастрашаващи. Празните щандове за храна в „Marks&Spencer“ причиняваха истерични пристъпи сред присъстващите купувачи, които се надяваха да докопат кутия шоколадови трюфели или луксозно опаковани отлежал портвайн и узряло сирене „Стилтън“, а в една от големите вериги книжарници се сбиха за последния пакет благотворителни коледни картички.

Напредвайки бавно с любезни „Извинете!“, Франки бе заела позата на професионален ръгбист — глава, наведена към гърдите, и разперени встрани лакти — и като пробиваше навалицата, вървеше слепешката към раирания синьо-бял навес на агенцията по недвижими имоти „Бинкуъртс“. Изморена, отвори тежката стъклена врата към офиса и бе блъсната от горещата вълна на централното отопление. Като разхлаби пухения си мохерен шал, тя се вмъкна признателна и с поруменели бузи и насълзени очи се свлече с ватираното си яке в един от лъскавите столове от изкуствена кожа в отдела за продажби и даване под наем.

— Имате ли нужда от помощ?

Франки вдигна поглед от модното списание, което разлистваше разсеяно, и срещна коприненозелените очи на много привлекателен мъж, който седеше зад бюрото срещу нея. Повдигна вежди и й се усмихна, като се облегна в стола си и небрежно прокара пръсти през русата си коса. Франки беше леко объркана. Очакваше да се срещне с един от обикновените посредствени агенти по недвижими имоти — в началото на тридесетте, бивш ученик в държавно училище, пълен, с кръгове под очите и постоянно червено лице заради тясната яка на ризата, впита в набъбващата му двойна брадичка, задължително облечен в противен костюм на тънки райета. Но мъжът зад бюрото срещу нея нямаше нищо общо с това. Строен, самоуверен и секси, точно този агент по недвижими имоти беше едни доста привлекателен представител на мъжкия вид.

Неочаквано се почувства неловко и бързо свали старата си мръсна кожена шапка. Беше една от онези шапки с капачета, които може да смъкнеш над ушите си — типът, който винаги кара моделите във „Вог“ да изглеждат съблазнителни като непослушни руски шпионки. Без високите скули на Кейт Мос обаче Франки приличаше повече на кръглолико петгодишно момиченце с космат похлупак.

— Ами да, искам да наема апартамент с две спални — отговори, като си играеше с косата, сплескана на челото й по крайно непривлекателен начин.

Господин Привлекателен се изправи в стола си, като небрежно разхлаби вратовръзка и откопча яката на ризата си.