— Аз съм Тина от производство.

Работата на Тина беше да посреща и поздравява. Тя излъчваше престорена дружелюбност. Умение, което беше научила като продавач-консултант в магазин за дрехи. Което обясняваше панталоните.

— Ти ли си асистентката на Райли?

Асистентката на Райли. Думите оставиха яркочервена следа като от шамар по нейното его. Все още я болеше, че трябваше да признае, че е неговата нова асистентка. Това почти я уби. Особено когато трябваше да застане на паркинга, без да каже и дума, а той я товареше като муле. Знаеше, че го прави нарочно, за да й го върне, но какво можеше да направи? Искаше да му каже да си завре работата отзад, но трябваше да преглътне гордостта си и просто да се примири. Сега повече от всеки друг път.

Тина покара правоъгълния си нокът по списъка с имена на клипборда си. Това напомни на Франки за привлекателните момичета, които стояха до охраната на входовете на популярните барове в Сохо и самодоволно казваха на треперещите отвън посетители, отчаяни фенове на Роби Уилямс: „Ако не сте в списъка, няма да влезете“.

Но Тина не беше британска кучка. Тя беше ентусиазирана американка.

— Стрррахотно! — възкликна, като използва цветния си маркер, за да тегли къдрава черта през списъка си. — Определено ти е място до сцената с джунглата, така че… — Тя бе прекъсната от пейджъра си, който започна да звъни и да издава пронизителен звук.

— О, боже! — ахна, сбърчи чело и премина от радост към трагедия като актрисата, която си мечтаеше да стане. — Трябвам им в гардероба. Настанявай се ето там.

Тя презрително помаха към клетката с лъвовете, преди да се изпари през студиото, раздаваща команди по уоки-токито си, за да поддържа идеалния баланс между стрес и контрол над положението.

Клетката на лъвовете? Това беше моментът на истината. Сега трябваше да изглежда така, сякаш знае какво прави. Въпреки че нямаше никаква идея. Притеснено хвърли поглед към краля на джунглата, който се облизваше и я наблюдаваше гладно. Какво всъщност искаха да кажат с това — да те хвърлят на лъвовете?

Глава 16

След десет минути щъкане по пода на колене и длани, за да отвори чантите, разопакова куфарчето и да опита да постави стативите, най-страшните страхове на Франки се потвърдиха. Това беше просто невъзможно. Ако поне за момент се беше вслушала във второто, третото, четвъртото или поне петото си съмнение и беше обърнала на магистралата, сега още щеше блажено да се излежава в леглото. Захвана се с един от стативите. Със сигурност не ти е нужен мозъкът на Айнщайн, за да се справиш с това, мислеше си, докато упорито се бореше с крачетата, които постоянно изскачаха в най-различни посоки и дължини и задължително успяваха да я ударят. Как е възможно нещо само с три крака да бъде толкова сложно? Всъщност е възможно, реши тя. Погледнете мъжете. Имат само два крака, а никой досега не е успял да ги проумее.

С периферното си зрение можеше да види Райли, който току-що беше влязъл и се здрависваше с другите от екипа. Като се смееше и бъбреше, той свали якето си, метна го на облегалката на някакъв стол и се насочи към масата на кетъринга, за да си налее кафе. Завиждаше му. Умираше си за кафе. Поради нечовешкия час Франки беше проспала алармата и за да не закъснее, не беше пила кафе. Наблюдаваше, докато той се шегуваше с Шърлийн, която го подкупваше с понички. Стомахът й изкъркори. Не беше имала време и за закуска.

Облегнат на стената, Райли потопи крайчето на поничката си в чашата с убийствено горещо кафе и отхапа, като се наслаждаваше на притока на захар и кофеин. Господи, наистина имаше нужда от това! Погледна през студиото към Франки. Можеше ли да повярва? От всички жени в Ел Ей новата му асистентка трябваше да бъде тази наперена, непоносима британка. Щеше да убие Дориан. Когато му звънна вчера и каза, че негова приятелка има нужда от работа, Райли веднага си представи някоя от сексапилните глуповати мацки, които се мотаеха около него. Трябваше да откаже, дори щеше, но след това пенисът му надделя над мозъка. Кой мъж би отказал възможността да прекара деня с красива жена? Вероятно щяха да се позабавляват, да пофлиртуват. Кафето изгори езика му. Флирт? Каква шега!

Франки забеляза, че Райли я гледа, и за момент се замисли дали да не развее бялото знаме и да го помоли за помощ. Но нещо я накара да не го направи. Нещото бяха Тина, Шърлийн и една от стилистките, които една по една, се приближаваха бавно към него, докато накрая като хищна глутница не го обградиха като безпомощно новородено. Докато се смееха и шегуваха, те попиваха всяка негова дума. Тина отмяташе коса като в реклама за шампоан; френската стилистка с каменно лице, която изглеждаше като Ренесансова скулптура и приемаше себе си и работата си много на сериозно, се кикотеше като дрогирана, с поруменели бузи и широко ококорени очи; Шърлийн беше вдигнала диамантената яка на избеленото си дънково яке и флиртуваше настъпателно.

Божичко, нищо чудно, че имаше толкова голямо его! Франки се вкисна. Той си стоеше там, същински магнит за мацки, а тя беше зарязана сама в ъгъла, сякаш изобщо не съществуваше. Стисна зъби, реши да го игнорира и продължи с разопаковането. Все пак някой трябваше да го направи, нали?

— Хей, имаш ли нужда от помощ?

Франки погледна нагоре, готова да изстреля сухо: „Не, благодаря, ще се справя“, очаквайки да види Райли. Но не беше той. Беше обилно покрит с бронзант Тарзан с препаска.

— О!

— Хей, спокойно, не хапя. — Той протегна шоколадово кафява ръка. — Аз съм Мат.

Мат беше рус мускулест сърфист от Малибу, който се опитваше да пробие като актьор.

— Това са първите ми снимки и съм леко притеснен — обясни той, като си играеше с дългата до раменете си коса, прошарена от сребристоруси кичури, изсветлели от слънцето и сърфа. Не изглеждаше да се притеснява, че е практически гол, с изключение на парче плат с леопардова шарка, пришито към бандажа му с благоволението на френската стилистка, и чифт протъркани маратонки. Франки също не се притесняваше. Кой би се притеснявал с такова тяло? Изглеждаше като модел от „Спасители на плажа“ и тя определено нямаше предвид Дейвид Хасълхоф.

Усмихна му се.

— Аз съм Франки.

— Австралийка ли си?

— Не, англичанка.

— Стига бе! — Той се ухили, сграбчвайки несъзнателно кичури от косата си. — Имам приятел в Англия. Може да го познаваш, казва се Стивън.

Тя поклати глава.

— Опасявам се, че не.

Той продължи упорито:

— Има тъмна коса, висок горе-долу колкото мен.

Франки се усмихна извинително. Колко голяма беше Англия според него? Колкото пощенска марка?

— Не, съжалявам.

Почувства се виновна. Той беше толкова нетърпелив тя да познава приятеля му. Може би трябваше да излъже.

— Е, добре… — Като голямо кутре лабрадор той отстъпи назад. — Аз просто си вися наоколо… Хей, вися наоколо… — Разсмя се на шегата си. — Аз, Тарзан, нали разбираш, на лианите…

— Да, естествено — кимна тя, за да покаже, че веднага е разбрала шегата.

— … и си помислих, хей, човече, тази девойка изглежда има нужда от помощ.

— Благодаря.

Тя се усмихна благодарно. След самотното й уединение в ъгъла беше облекчение да поговори с някого. Дори и да беше като разговор с дванадесетгодишен.

— Това са и моите първи снимки — призна, понижила глас и възприела неговия език.

Мат отскочи назад, ококорил очи от това невероятно съвпадение.

— Хей, човече, това е напълно откачено… — Той се ухили, наведе се, грабна статив и го хвана под ръка като сърф. Мускулите му пулсираха под кожата като живи. — Но много яко.

За съжаление, освежителният разговор и сръчността на Мат бяха прекъснати от Седрик — гримьор, който летеше през студиото, въоръжен с пласт масова бутилка с пулверизатор. Задъхан като спринтьор, той започна да пръска Мат с бебешко олио и да втрива в кожата му още фалшив тен.

— Бързо, бързо, трябваш им на сцената — припираше гримьорът и похотливо разтриваше голия задник на Мат.

Мат погледна извинително.

— Е, това е. — Той вдигна рамене и се усмихна унесено. — Не се притеснявай Франки.

Като вдигна два пръста в знака на победата, той се заклатушка към сцената, тренирайки тарзанската си походка, докато Седрик го следваше отзад и го пръскаше, сякаш Мат е някакво влаголюбиво растение.

Райли наблюдаваше как мускулестият мъж, който играеше Тарзан, говори с Франки. Какво толкова обсъждаха така дълго? Какво се опитваше да постигне, като й помагаше със стативите и техниката. Защо тя се усмихваше толкова мило? Почувства се засегнат, че изглежда навъсена само в негово присъствие, и като се извини на хората, с които приятелски говореше — беше работил с тях при предишни снимки — грабна още една чаша кафе и отиде при нея. Завари я на четири крака, заобиколена от хаоса на чанти, кабели, батерии, стативи и друга техника.

— Готова ли си? — попита я, неспособен да издържи да не я подразни.

Тя се намръщи и не погледна нагоре. Продължи упорито да се сражава със статива.

— Може би трябва да опиташ да завиеш този болт, фиксира краката на място.

„Може би трябва да опиташ да го направиш сам“, помисли си Франки, настръхнала от това, че той стои над нея и й дава инструкции. Като прехапа език, тя последва съвета му и постави статива на крака. Той застана мирно. Беше едновременно ядосана и облекчена.