Александра Потър - Отпусни му края

— Хубав следобед, момичета.

Като помаха приветливо, Дориан изключи двигателя, свали козирката срещу слънце и започна да оправя разрешената си от вятъра коса в опит да прикрие леката плешивина. Сгушена в седалката, до него седеше оскъдно облечена бронзова брюнетка, която се кискаше високо и опитваше да задържи Елвис, кучето на Дориан, което джафкаше нетърпеливо и искаше да се отскубне.

Франки погледна Рита.

— Коя е тя? — попита беззвучно, като извъртя очи към момичето, което гъделичкаше врата на Дориан, докато той се суетеше с косата си.

— Кой знае… — Рита вдигна рамене. Тя никога не можеше да проследи постоянно променящия се антураж от жени около Дориан, никоя от които не изглеждаше да е избрана заради личностни качества.

Любопитни, те наблюдаваха как той събира колекцията си от мобилни телефони, слънчеви очила, сребърното куфарче и гореспоменатата брюнетка. Измъкна се от колата и освободи разтегателната каишка на Елвис. Кучето се затича по тротоара към Рита и Франки, размахало щастливо опашка. Дориан го последва в коженото си палто, ръката му беше плътно обвита около голия кръст на дългокраката брюнетка. Дори и в Ел Ей необикновеният им външен вид предизвика няколко погледа.

— Нещо против да се присъединим? — Без да дочака отговор, той дръпна стол и едва когато беше доволен от това колко хора го зяпат, натисна дистанционното на колата си. Франки наблюдаваше в захлас как отделението в задната част на мерцедеса се отвори и оттам изскочи черен кожен гюрук. Започна да се разгъва като крило на прилеп, обърнато към небето, разтегли се върху покрива на колата и щракна. Демонстративно, но внушително. И със сигурност надминаваше колата на Хю — фолксваген голф.

Междувременно Дориан се правеше, че не забелязва всичко това. Вместо това грабна хлебче, отчупи си парче и загреба щедро от вкусната маслинова паста — безплатна почерпка от заведението.

— О, между другото, това е Джейми. Джейми, запознай се с Рита и Франки, моите съседки.

— Здрасти — изгъгна Джейми, която вманиачено джавкаше дъвка и въобще не изглеждаше заинтересувана.

Рита се подсмихна, а Франки се опитваше да не зяпа разчорлената й коса, измачканите дрехи и размазания грим. Изглеждаше, сякаш не е спала цяла нощ. И сигурно не беше.

— Джейми и аз идваме направо от парти в резиденцията на „Плейбой“ — похвали се той, като изглеждаше много доволен от себе си — цар на социалните кръгове, той се изживяваше като върховен владетел. — Какво стана с вас, девойки? Бяхте поканени… — Облиза устни и излапа остатъка от хлебчето с чесън и подправки.

— Бях уморена — обясни Франки стеснително, като й се щеше да звучи бодро и стегнато като двадесет и девет годишна, а не като на деветдесет и девет.

— Е, беше ли хубаво? — поинтересува се Рита, поглеждайки към брюнетката с подозрение.

Тя забеляза, че коремчето й е шоколадовокафяво и плоско като дъска за гладене. Не луничаво и закръглено. Комплексираше я. Спря да краде картофки и направи още един опит да се справи с марулената планина.

— Ако наричаш купонясване до зори, игра на гол покер и къпане в джакузи с едни от най-красивите жени на Холивуд хубаво, тогава да, беше. Дори много хубаво. Жалко, че не дойде. Колкото повече, толкова по-весело. — Той стисна бедрото на Джейми. — Прекарахме си дяволски добре, нали Джейми?

Джейми се изкикоти нервно, като дръпна дъвката между зъбите си с дълги лакирани нокти и я остави да изплющи обратно.

— Мисля, че сме се отървали леко — процеди Рита сухо.

— Повярвай ми, не знаете какво изпуснахте. — Той й намигна съучастнически.

Дориан се опитваше да вкара Рита в леглото си през последните три месеца, но засега тя устояваше на чара му. Един господ знаеше как. Трябваше да е заради британския й самоконтрол. Не че той се замисляше над това. Вниманието му лесно се разсейваше. Бързо погледна от Рита към менюто.

— Сега какво да похапна? Умирам от глад.

Запретна ръкави, разгъна бялата ленена салфетка с рязко махване, натъпка я добре в яката си и щракна с пръст и към сервитьор.

Франки зяпаше. Никога не беше срещала някого като него. Напомняше й за един от онези герои, които беше гледала в документалните филми за Холивуд. Те бяха толкова великолепни и талантливи, че сякаш не бяха реални. Беше твърдо убедена, че това са актьори, наети от продуцентите, за да накарат зрителите във Великобритания да клатят глави и да коментират колко диви и разкрепостени са всички в Калифорния. Но Дориан не играеше роля. Той беше истински. Погледна към него, навлечен като полярна мечка, всмукващ топлината като слънчева батерия, и се зачуди не му ли е топло.

— Не искаш ли да свалиш палтото? — предложи тя. Беше двадесет и седем градуса, а той носеше кожено палто.

— Не, добре съм — излъга той.

Той се потеше, но това беше Лос Анджелис. Външният вид бе по-важен от удобството.

— Здрасти, казвам се Джули и съм вашата сервитьорка. — Червеникаворуса блондинка се появи до масата в бели чорапки, маратонки и с шини на зъбите. — Ще желаете ли нещо от менюто, господине? — Тя избъбри репликата си с лъчезарна усмивка и бележник в бойна готовност.

Дориан се изпъна в стола си като пружина и се ухили широко.

— Искам двойна порция от теб, моля, без дресинг. — Флиртуваше безцеремонно, въпреки брюнетката, която се беше увила около раменете му. Не че той я забелязваше. Дрогирана и неадекватна, тя присъстваше само тялом, но не и духом. Джули, сервитьорката, беше изненадана.

— Страхувам се, че не предлагаме това, господине… но може би ще искате да поръчате нещо от менюто?

Като непрактикуваща актриса, тя беше научила репликите си наизуст, но никой не я беше предупредил за възможността да импровизира. С отклонението от обичайното „Ще поръчам…“, Дориан разби на пух и прах добре отрепетирания й монолог.