Изкушението беше неустоимо. Протегна се и вдигна слушалката. Сякаш държеше зареден пистолет. Поколеба се за момент… Да натисне ли спусъка?

Разбира се, отговорът беше не, не, не, не! Не пий и не звъни! Но беше прекалено късно. В другия край на линията беше тихо. Сигнал звънене. Устата й пресъхна и тя опита да преглътне. Чакаше.

Неочаквано се чу щракване и нечий глас:

— Ало?

Беше Хю.

Сърцето й заби лудо. Сякаш устата й се схвана. Телефонът беше като граната в дланта й.

— Ало?

Отново неговият глас. Този път по-нетърпелив. Трябваше да проговори. Искаше да говори…

— Хю, аз съм, Франки — избъбри тя, а отчаянието в гласа й заличи всичките надежди да звучи хладнокръвно.

— Франки? — Една дума. Две срички. По тях тя трябваше да разбере дали той се радва, дали се дразни, дали е въодушевен, притеснен, тъжен, дали му липсва. Беше като знак без мимика. Той не я изчака да отговори. — Къде си?

— В Лос Анджелис.

— Какво? — Тя го чу да тършува около себе си и звукът от радиото спря. — Какво каза?

— Казах, че съм в Ел Ей. — Опита се да успокои треперещия си глас.

— Ел Ей? — Гласът му се повиши с октава. — Какво, по дяволите, правиш там? (Това загриженост, гняв или ревност беше? Не беше сигурна.)

— Гостувам на Рита.

Мамка му! Защо не каза нещо остроумно, духовито и забавно? Защо с лекота не го отряза: „Прекарвам най-хубавите дни в живота си!“ Очите й се наляха със сълзи. Вероятно защото прекарваше най-лошите дни в живота си.

— Липсваш ми.

Мамка му! Мамка му! Мамка му! Какво правеше? Трябваше да бъде силна — хладнокръвна — концентрирана.

— Много ми липсваш. — Думите сами излизаха от устата й. Заплака. Тя буквално виждаше как всички точки, които бе спечелила с бягството си в Ел Ей, изчезват една по една с всяко изхлипване.

Хю не каза нищо. Мълчанието беше неловко. Чу още странични шумове, някаква врата се затвори.

— Виж, сега не е удобно да говорим. Обличам се за работа и вече закъснявам.

Франки погледна часовника си. Осем и пет британско време. Обикновено трябваше да разглежда плочките си в огледалото.

— Ще ти звънна. — Звучеше толкова формално. Сякаш си организираше бизнес среща.

— Кога? — настоя тя, паниката в гласа й бе все по-явна. В този момент вече не се опитваше да остане хладнокръвна и надменна. Кокалчетата й бяха побелели от стискането на слушалката.

— Скоро.

Искаше й се да извика: „Кой ден? В кой час?“, за да може да остане в апартамента, залепена за телефона. Но, разбира се, не го направи. Вместо това му даде номера си. Два пъти.

После каза довиждане и затвори телефона. Просто така.

С подпухнали очи тя унило гледаше телефона. Знаеше, че Хю никога няма да й се обади. Дълбоко в себе си знаеше това дори когато му даваше номера си, но толкова отчаяно искаше да му повярва. Толкова отчаяно, колкото й се искаше той да каже, че е направил ужасна грешка, че я обича, иска да се ожени за нея и да прекара остатъка от живота си с нея. Но Хю не каза нито едно от тези неща. И тя знаеше, че няма да ги каже. Това не беше някоя от сладките романтични комедии с много перипетии и щастлив край, които обичаше да гледа с майка си. Това беше истинският живот. Нейният живот. Ужасен живот.

Като притисна телефона плътно до гърдите си, тя се сви на топка на дивана, зарови лице във възглавниците и зарида безутешно.

Глава 12

— Кой беше?

— Един приятел.

Като влезе обратно в спалнята, Хю остави телефона и се наведе над смачканото одеяло, за да прокара ръка по чифт 34 А гърди, които принадлежаха на младата кльощава блондинка, която срещна предишната нощ на годежното парти на Адам и Джесика. Тя лежеше гола в леглото му, фалшивият й тен беше размазан по възглавниците и чаршафа, а чашките на сутиена й се издигаха като черни копринени купички за сладолед на килима.

— Защо звъни толкова рано?

Блондинката отвори едно почернено от размазана спирала око и погледна към Хю, който беше погълнат да си играе със зърната й, въртейки ги напред-назад между палеца и показалеца си, сякаш настройва радио. Защо мъжете винаги си мислят, че това възбужда жените? Тя потисна една прозявка. Имаше такъв отвратителен махмурлук. Всичко, което искаше, бе да продължи да спи.

— Мммм, кой знае? — отвърна Хю, като обхвана едно от зърната й с уста и го засмука жадно, сякаш беше карамелен бонбон.

Какъв неподходящ момент! Той се събуди в палаво настроение и тъкмо опипваше блондинката, когато телефонът звънна. Отначало не смяташе да отговаря, но после размисли. Можеше да е от службата. Не беше. Беше Франки, която ревеше по телефона и повтаряше колко много й липсва. Това беше последното, което той искаше да чуе, когато се опитваше да изчука някакво момиче, което бе забърсал на парти.

Не че обаждането го изненада. Очакваше го още откакто се прибра у дома и откри, че тя е събрала багажа си и е изчезнала с двете проклети котки. Честно казано, това беше изненада. Той очакваше, че тя ще го чака, когато се прибере, и ще иска да говорят с часове в опит да го убеди да размисли. Никога не беше предполагал, че тя просто ще се изнесе, без да каже и дума. И не само това, но да се премести в Лос Анджелис. Мислеше, че тя ще отиде при родителите си, на дивана на приятели, но никога в Лос Анджелис.

Не можеше да повярва. Обикновено Франки беше толкова разумна. Никога не вземаше прибързани решения, винаги беше толкова предпазлива за всичко. Това въобще не беше в неин стил — Ел Ей от всички възможни места въобще не беше в неин стил. Всъщност вероятно щеше да се прибере обратно за нула време. Очевидно много я беше разстроил, но какво можеше да направи. Както каза Адам, той не биваше да се чувства виновен за случилото се. Добре, можеше да избере по-подходящ момент, не когато е загубила работата си и така нататък, но какво друго можеше да направи? Излизаха вече почти две години, имаха своите наистина хубави моменти, но в крайна сметка той бе едва на тридесет и две. Не беше готов да се ожени, а това искаше Франки. Освен Адам повечето от приятелите му бяха необвързани, винаги излизаха заедно, забавляваха се, сваляха мацки. Той пропускаше всичко това.

Стисна лекичко гърдите на блондинката, сякаш бяха две зрели сливи. Ето какъв беше — на път да прави секс, а си мислеше за Франки. Какво, по дяволите, правеше? Той изтика всички мисли за нея и телефонното обаждане в дъното на съзнанието си. Щеше да мисли за това друг път. Сега имаше по-важна работа в ръцете си.

От ерекцията му боксерките започнаха да го стягат неприятно. Той се опита небрежно да ги изхлузи. Не беше лесно. Успя да ги смъкне под бедрата си, но тогава ластичният колан се впи в коленете му.

— Сигурен ли си, че не беше гаджето ти?

Блондинката ставаше подозрителна. Апартаментът беше много чист за ерген, а и тя беше намерила чифт пинсети за вежди на рафта в банята.

Хю започваше да се ядосва. Беше необвързан вече повече от четиридесет и осем часа и отчаяно искаше да отпразнува новооткритата си свобода. Миналата вечер блондинката изглеждаше навита, флиртуваше с него на бара, разреши му да я опипа в таксито, съгласи се да пият кафе у тях. И тогава, разбира се, когато вече се натискаха с пълна сила, точно преди грандиозния финал, тя се направи на срамежлива, казвайки, че едва се познават. Сега тя лежеше в леглото му и искаше да говорят за Франки. Не я беше поканил, за да говорят, за бога!

— Не, беше приятел, разбрано — сопна се той нетърпеливо.

Недоволна, блондинката изсумтя сърдито и придърпа одеялото плътно около себе си.

Осъзнавайки, че няма да празнува нищо, ако не внимава, Хю бързо смени тактиката и целуна връхчето на носа й.

— Хайде де, Керъл. Не ме ли харесваш? — прошепна той с най-нежния си глас, като целуна скулата й, шията й, рамото й и внимателно гризна ухото й.

— Името ми е Черил — нацупи се блондинката, стиснала одеялото решително.

— Имах предвид Черил — изгука Хю през стиснати зъби, продължавайки да се примъква върху нея.

Блондинката лежеше вдървено под него. Господи, това беше трудна работа, помисли Хю, като си припомни топлия, лесен и приятен секс, на който се радваше с Франки. Той удвои усилията си.

— Мммм, ти си толкова прекрасна — продължи той, докато целуваше шията й и стенеше от удоволствие. — Ммм… ммм.

Неуморен в стремежа си към секс, той беше решен да продължи — погледна часовника си — ами, поне още пет минути. Все пак не искаше да закъснее за работа.

За щастие, не му отне толкова дълго време. Като доктор, който се опитва да намери признаци на живот, той неочаквано усети как тя леко помръдна под него, сякаш започваше да откликва на смелите му опити да я съживи. Чувствайки успеха в ръцете си, той усили стоновете си.

— Не ти ли е леко горещо отдолу? — прошепна, като подръпваше одеялото. Тя отпусна хватката си и с бързо движение, като че беше магьосник, той най-накрая изхвърли боксерките и одеялото и притисна голото си тяло в нейното.

— Наистина те харесвам, Черил — измърка той, приближавайки се към целта. — Ти си толкова различна от другите жени.

Сякаш изпробваше комбинации за пароли — продължавай да опитваш и една от тях ще отвори краката й и ще отключи сейфа.