— Откакто Хю ме заряза, не съм правила друго, освен да пия. — Погледна тъжно в чашата си.

Рита я разбра погрешно.

— Това е, моето момиче. — Ухили се окуражително, пресуши едната чаша и отпи от втората. За миньонче, можеше да надпие почти всеки. Допи остатъка. — Дай ми минутка, природата ме зове. — Надигна се от възглавницата, като показа повече плът, отколкото възнамеряваше, и се заклатушка в търсене на дамската тоалетна.

Сама на своята огромна възглавница, Франки се почувства като Палечка на своето лилиево листо. Безпомощна и незначителна. Замисли се над идеята да потърси Дориан, но се отказа, когато го забеляза в един от ъглите. Въпреки неговата натруфеност, която често преминаваше границата, беше очарователен хетеросексуален мъж. Излегнат на възглавница, той беше заобиколен от прекрасни бляскави жени, които го хранеха със суши и шампанско, подобно на римски император и слугите му. Франки погледна часовника си. За бога, Рита беше изчезнала преди векове! За втори път този ден тя си пожела приятелката й да побърза.

Франки допиваше поредна чаша шампанско. Чувстваше се неловко. Не беше свикнала да е сама на купон. Обикновено си имаше Хю, с когото да говори или поне да го наблюдава, докато той обсъжда цените на жилищата и лихвените проценти с някого. Беше свикнала да е част от двойка и дори когато не беше до него, това й даваше усещане за сигурност. Като да имаш парашут — знаеш, че е там, ако ти потрябва. Но сега беше необвързана и това означаваше безсмислени разговори, флиртуване, полагане на усилия, въпреки че напълно бе забравила как. А дори и да не беше, не й стискаше отново да се впусне в тази ужасна игра. Когато Хю й каза, че всичко е приключило, той изтри самочувствието й. Сега всичко, за което можеше да мисли, бе какво не е наред с нея. Размерът на задника й? Гърдите й? Наличието на целулит? Или беше прекалено скучна? Не я биваше в леглото? Или това, че обичаше да пее с Франк Синатра под душа? Списъкът можеше да продължи безкрайно. В един момент беше част от двойка — щастлива, улегнала, самоуверена. В следващия — бум — стана част от света на Бриджит Джоунс — невротична, пристрастена към цигарите самотница.

Потънала още по-дълбоко в мрачното си настроение, тя забеляза смачкана кутия цигари да се подава от златната миниатюрна чанта, която Рита бе оставила до възглавницата. Не я обвиняваше, дори тя не можеше вече да понася компанията си. Извади кутията и като се опитваше да се убеди, че няма нужда от доза никотин и всъщност е заклет непушач, тайно надникна вътре. Имаше една останала цигара. Ами, добре, една мъничка тъничка цигарка нямаше как да й навреди, нали? Искаше само да си дръпне. А и Рита нямаше да има нищо против. Все пак случаят беше спешен. Постави цигарата между устните си и грабна кутийка кибрит от една от ръчно изработените глинени купи, които небрежно бяха подредени наоколо. Тъкмо щеше да запали, когато чу:

— Съжалявам, тук не се пуши.

Погледна нагоре. Една сервитьорка се бе материализирала до нея. Франки се слиса. Как така не се пуши? Това беше бар.

— Извинете?

Сервитьорката механично повтори изречението:

— Съжалявам, тук не се пуши.

Започна да се изнервя. Проблемът не беше в нейния слух.

— Имате предвид, че не мога да пуша никъде тук?

Тя учудено погледна изобилието от кибрит около себе си, всички кутийки бяха с логото на хотела. Какво правеха с кибрита хората в Ел Ей, щом не пушеха? Правеха си макети от клечките? Някак си не можеше да си представи почитателите на Мадона да довършват финалните щрихи на самолетен модел.

Сервитьорката поклати глава.

— Не и в обществен бар. Това е законът на щата Калифорния. — Звучеше, сякаш чете от аутокю. — Винаги можете да пушите навън.

— Но аз съм навън — възрази Франки, като погледна невярващо синьото звездно небе над себе си.

Сервитьорката пренебрежително постави ръце на несъществуващите си бедра, а усмивката й се сви до черта на лицето й.

— Ако смятате да пушите, ще трябва да ви помоля да напуснете територията на бара и да излезете навън. — Тя кимна по посока на градинската врата в далечния край на басейна.

— Добре.

Като разбра, че няма смисъл да спори с нея, Франки стана. Едва тогава забеляза, че си има публика. Всички я зяпаха. Чувствайки се като престъпник, тя извади цигарата от устата си и тъй като все още нямаше следа от Рита, прекоси разстоянието покрай басейна и излезе през вратите към градината.

Навън беше тъмно и по-хладно в сравнение с топлината на бара. Главата й се маеше — твърде много шампанско. Пое си дълбоко дъх и се огледа. Наоколо беше пусто. Не се чуваше нито звук, освен слабото жужене на партито и далечният тътен на трафика. Значи това беше салонът за пушачи, помисли си, разсъждавайки колко различно беше всичко това от Лондон, където отхвърлените пушачи се събираха на общителни групички и щастливо си разменяха цигари с чаша в ръка.

Чувстваше се леко нестабилна и се облегна на каменния парапет, който обикаляше вътрешния двор. Запали цигарата си и като дръпна дълбоко, погледна улиците в долината, по които проблясваха светлините на движещите се автомобили. Съзнанието й се отдаде на мисли за Хю. Той беше на хиляди километри разстояние, на друг континент, в различна часова зона. На хиляди километри от нея. Може би Рита беше права, може би той беше надменен, може би тя кръжеше в орбита около него, но тя все още го обичаше. Той й липсваше.

Очите й се наляха със сълзи и тя знаеше, че ще заплаче отново. Внезапно чу стъпки зад гърба си и изхлипа. Обърна се. Беше трудно да вижда в тъмното, но можеше да различи фигурата на мъж — висок и широкоплещест. Не можеше да види лицето му.

— Извинете, имате ли огънче?

Гласът му беше силен в сравнение с тишината наоколо. Кимна, подаде му кибрита и проследи как той търси място да остави питието си.

— Дайте на мен!

Извади клечка от кутийката и драсна главичката й в грапавата странична лента. Фосфорът пламна и като се приближи до него, тя задържа клечката до върха на цигарата му. Остави чашата си и хвана ръцете й в своите, докато дръпваше дълбоко от оранжевия филтър. Пламъкът освети лицето му, разкривайки златист тен, силно набола брада, решителна челюст. Изглеждаше познато, сякаш го познаваше отнякъде… За секунда го погледна в очите, преди изгасващият пламък да опари пръстите й и тя да отдръпне ръката си. С последната искра й просветна. Мили боже, това беше той!

Глава 11

Мили боже, това беше тя! Момичето от летището. Излезе навън за цигара и първоначално мислеше, че е сам, докато не чу хлипане и видя човек, облегнал се на парапета. Беше трудно да вижда в тъмното, но можеше да различи силуета на жена. Стройна, висока, страхотно дупе. Изглеждаше сладка, поне в гръб. Отначало понечи да се върне, звучеше сякаш тя плаче, но после размисли, какво по-хубаво — девойка в беда. Може би се нуждаеше от рамото му, за да си поплаче. Така че я попита за огънче — старите лафове винаги бяха най-добри — и си помисли, че му е провървяло, когато тя се приближи и запали цигарата му. Тя се усмихна прелестно и той беше прав — беше сладка. Странното бе, че изглеждаше и много позната. Срещал ли я бе преди? Мислено прелисти малкото си черно тефтерче — бивша колежка, момиче, което бе заговорил в някой бар, еднократна свалка? Тогава осъзна. И не можеше да повярва. Тя беше момичето, което се опита да открадне количката му на „Хийтроу“. Лудото британско маце. Жената, която той за последно бе видял да изчезва от летището.

— Това си ти.

Франки отскочи назад като ужилена. Смучейки опарения си пръст, тя го погледна намръщено в тъмното, началната й изненада бе отстъпила място на раздразнението.

— Ти си онзи идиот!

Отначало не можа да го разпознае без глупавата каубойска шапка. Но определено беше той. Лъжливият, подъл, крадлив янки от летището.

Той въздъхна.

— Виж, относно по-рано…

Но Франки нямаше да го остави да се изкаже.

— Ти си кретенът, който ми отмъкна количката на „Хийтроу“. — Не можеше да повярва. Наистина беше той. Господи, колко беше нахален! Перчеше се пред нея, сякаш нищо не се беше случило, искаше й огънче.

Мъжът бавно потърка наболата си брада.

— Хей, кълна ти се, че количката беше моя. — Усмихваше й се. Последното, което искаше, беше нов скандал. Всъщност нямаше против да сключат мир и да вземе номера й. — Така или иначе, няма значение, нали? Беше объркване.

— Объркване?! — Франки усещаше как косъмчетата по врата й настръхват. Умишлено ли бе така покровителствен?

— Стига де, ти беше леко подпийнала. — Той се засмя, като се надяваше, че тя ще разбере шегата и също ще се засмее. Но грешеше ужасно.

Франки се ядоса. Наглото копеле все още твърдеше, че вината е нейна, и имаше нахалството да й се присмива — отново.

— Какво искаш да кажеш? Че бях пияна?

Господи, наистина беше засегнал болна тема!

— Не казах това.

Опита да върне думите си назад, но беше безполезно. Чувстваше как ситуацията е извън контрол и върви към поредния неистов скандал.

Тя му се нахвърли:

— Не беше и нужно. Но за твое сведение, не бях пияна. Пийнах си малко, за да си успокоя нервите. Това е всичко. Това не ме прави пияна.

Всички американски мъже ли бяха така безочливи?

— Добре, успокой се, взимам си думите назад. Няма нужда да си така докачлива.