Далече под него от обора излезе едър жребец. Тъмно облеченият рицар взе поводите и обърна гръб на Големия Фреди, който безсилно се свлече по стената на обора.

Когато Гарет преметна крак над гърба на жребеца, Малкият Фреди се вкопчи още по-здраво в парапета на бойницата. Беше му невъзможно да каже къде свършва синкаво-черната козина на жребеца и започва жакетът на рицаря. Гарет подкара коня в лек тръс, слезе към главната порта, мина покрай езерото, но не пое по пътя, който водеше към Карлеон, а в обратната посока.

Когато ездачът стигна първия завой на пътя, Малкият Фреди затаи дъх. Конят забави ход и Гарет се обърна. Дори от разстоянието, което ги разделяше, Фреди усети как Гарет спря очи точно върху сребърно-русата му коса горе на кулата. Рицарят вдигна за поздрав ръката си в кожена ръкавица.

Малкият Фреди замаха с две ръце, издаде се над парапета и за малко да загуби равновесие. Гарет отпусна ръка и отново обърна коня си. До слуха на малкия Фреди достигна звън на камбанки. Жребецът препусна в галоп, пренесе ездача си през завоя и двамата изчезнаха от полезрението на момчето. На следващия завой се появиха отново — самотно черно петно на фона на безкрайната виеща се кафява линия. Малкият Фреди продължи да маха, докато не усети на раменете си лекия натиск на сър Блейн. Изтри сърдито сълзите, които бяха намокрили бузите му, и избърса носа си с ръкав.

— Как ще й кажа, че той няма да се върне?

Блейн притисна раменете му.

— Разбира се, че ще се върне, момче. Не се притеснявай. Разбира се, че ще се върне.

Казвайки това, Блейн не беше сигурен дали искаше да убеди момчето, или и себе си.

29

Силните пориви на вятъра и непреставащият дъжд късаха листата от клоните. Те танцуваха и се въртяха в кръг, шумоляха и сякаш се шегуваха с Гарет, който стоеше и ги гледаше. Студеният, влажен дъх на есента духаше в тила му. По брадата му бяха нависнали дъждовни капки. Той се уви в наметката си и се опита да си представи топлата камина у дома и сбръчканото лице на Дунла, разтегнато в усмивка. Дългите самотни месеци далече от Карлеон, когато се сражаваше редом с Едуард срещу шотландците, размиха този светъл образ и го смесиха с други картини: ослепително бели зъби под разбъркана черна коса, пшеничено-руси къдрици, тежки и влажни от банята, блестящи в сиянието на огъня… окървавено копие на земята. Конят му стъпи в една къртичина и Гарет прехапа устни, благодарен на пречистващата болка. Спомените бяха опасни. По-добре да не потъва в тях.

Мокри листа падаха по гърба му. Погледна нагоре и видя, че между черното гнездо на почти голите клони сивото небе бързо потъмняваше. Скоро щеше да падне нощта. Нямаше го червеният летен залез, който отбелязваше края на деня. От сутринта валеше, над земята бяха надвиснали сиви облаци.

Прастари дървета обграждаха широкия път, масивни, знаещи. Неподвижни очи го наблюдаваха от дупки в кората, обрасли с мъх. Винаги ли бяха изглеждали толкова заплашителни? Гарет усещаше тежестта им върху сърцето си и дишаше все по-трудно. Между стъблата се издигаха изпарения, костеливи пръсти мамеха непредпазливия пътник. Рицарят потрепери и прокле фантазията си. Смушка коня, за да ускори ход. Сега имаше нужда от буен огън и кана топъл ейл. Още един завой, и щеше да си бъде вкъщи.

Дървото над него изведнъж експлодира и по гърба му се посипаха мокри листа. Нещо, приличащо на огромен прилеп, нададе гръмогласен вик и падна върху него от ниския клон. Почти не му остана време да вдигне ръка, за да се защити, когато горското същество се удари в него. Задавеният му вик заглъхна в лудешките крясъци на зверчето, когато двамата паднаха от седлото сред мокрите листа. Гарет удари главата си в един стърчащ клон. Ушите му забучаха. Внезапно точно пред лицето му се появиха две прекрасни заоблени хълмчета.

— Предай се — изръмжа съществото и вдигна заплашително тоягата си.

Гарет примигна. Прекрасните женски гърди изчезнаха. Прилепът носеше черен шлем с дупка на мястото, където трябваше да има плочка за носа.

Гарет поклати глава и юмруците му бавно се отвориха. Вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Ха! — прозвуча тържествуващ вик.

Главата се сведе и две ръце, скрити под стари кожени ръкавици, уловиха стария шлем.

В главата на Гарет отново зазвъняха камбани — луд звън, който би заглушил и камбаните на катедрала.

Шлемът се търкулна в листата и Гарет бе почти задушен от гъста руса грива, която се разпиля по лицето му. Ровена се отдели от него и се засмя триумфално. Очите й блестяха.

— Лесно ви победих, милорд.

— Винаги съм се предавал лесно, когато е ставало въпрос за теб. — Гарет посегна към нея. Пръстите му се сключиха около китките й и разтъркаха силно меката кожа, сякаш искаха да се убедят, че тя е от плът и кръв, не е само мъчително видение, изскочило от уморения му мозък.

— Ако си разбойник, трябва със съжаление да ти кажа, че нямам злато. Една прекрасна дама разкъса сърцето ми и отне цялото ми злато.

— И това ли е от нея? — Ровена откъсна един косъм от посивялото му слепоочие.

Гарет мушна ръка под косата й и обхвана тила й.

— Не. Това е от страха, че ще я загубя.

— Много се радвам, че сте беден. Аз имам огромен замък и толкова злато, че никога няма да го изхарча. — Тя го дари с похотлива усмивка. — Не ми трябва злато.

— Защо тогава ме нападна, жено?

Тя се потърка в него и дръзкият й поглед го накара да забрави изтощението от дългия път.

— Дълги дни и нощи чаках, за да си хвана най-добрия рицар — пошепна тя.

— За да го отвлечеш в омагьосания си замък и цяла нощ да се наслаждаваш на тялото му?

Ровена се нацупи очарователно.

— Несправедлив сте, рицарю. Намеренията ми са почтени. В замъка чака свещеник, който ще потвърди брачните ни клетви.

— Сигурно те е венчавал с всеки рицар, минал по този път? Сигурно в стаята си имаш цяла ракла с обезглавени рицари, които само чакат да се присъединя към тях?

— Това е риск, който трябва да поемете.

Ровена му помогна, като се наведе и нежно притисна устни към устата му. Гарет я привлече към себе си и я зацелува, докато и двамата останаха без дъх. Притисна лицето й към рамото си и въздъхна благодарно.

Ровена се засмя дрезгаво в свивката на шията му.

— Позволи на едно момиче да те надвие. Започвам да мисля, че дългото странстване те е направило мек.

— Отведи ме при твоя свещеник и ще прекарам остатъка от живота си в старания да ти доказвам обратното.

Той се засмя като дявол, прегърна я здраво, притисна тялото й към своето. Устните му отново намериха нейните, за да пият от сладкия Граал, който бе намерил отново в края на своето самотно пътуване. Ровена го удари по гърдите.

— Засрамете се, сър. Опитвате се да ми дадете доказателство без благословията на свещеник.

Косата й се плъзна изкусително по лицето му и той се намръщи грозно. Ровена го сграбчи за яката.

— Защо гледате така мрачно? Какво ви мъчи, милорд?

Той посочи клоните над главите им.

— Преди да изрека брачната клетва, милейди, искам да ми кажете едно: нима всеки път, когато се връщам при своята скъпа съпруга, трябва да очаквам такова посрещане?

— Не. Но можете да очаквате нещо друго. Например това.

Ровена го прегърна и двамата се претърколиха в тревата, без да обръщат внимание на сипещия се от небето дъжд. Гарет погледна в две очи, сини като небето на детството му.

Ровена изписка възхитено, когато той стана и я вдигна на ръце. Гарет се запъти към замъка, без да обръща внимание на превзетите й протести.

— Гридмор! — изрева той. — Ела тук и донеси въжета! Хванах една разбойничка!

Потърка носа си в нейния и Ровена затихна в обятията му, омагьосана от желанието в очите му, от безкрайната нежност на усмивката му.

— И мисля, че ще я задържа.

Тя притисна буза към неговата и понижи глас:

— За зимата ли, милорд?

— Не, милейди. Завинаги.

Когато стигнаха завоя, Ровена вдигна глава. На всички прозорци в Карлеон горяха факли. Дъждът се засили. Ровена прегърна здраво Гарет и се сгуши на гърдите му. На вратата се появи Малкият Фреди и се втурна да ги посрещне. Като видя Ъруин, който му махаше от покритата галерия, увит в топло кожено палто, Гарет избухна в смях. Мрачният господар на Карлеон се бе завърнал.