— Открих това място още когато бях малко дете. Всяко лято гостувахме в Ардендон. Блейн и Гарет си играеха на турнири или препускаха на понитата си. Аз бях винаги сама. Лежах тук горе на хълма или седях, опряла брадичка на коленете си, и си представях как ще стана рицар и ще препускам през полята на могъщия си боен жребец.

— Сигурно си била много самотна.

Марлис вдигна рамене.

— Соколите и гората ми бяха приятели. В някои дни това беше достатъчно.

— А в другите дни?

Марлис й обърна гръб. Падащата нощ хвърляше сянка върху профила й. Тя изчезна между дърветата и Ровена чу шумолене на клони. Последва я, преди да е усетила дърпането на въжето. Пръстен от ниски борчета образуваше почти непроходим защитен вал. Кръгът вътре беше почти съвършен. На хоризонта светеха шепа звезди. Ровена се наведе под гъстите клони.

— Случайно да си скрила тук някъде нощно гърне?

Марлис извади камата си от ножницата.

— Нищо, нищо. Мога да чакам.

Марлис направи крачка към нея. Ровена се отдръпна, докато въжето се опъна.

— Ако си решила да ме принесеш в жертва, няма ли първо да донесеш камък, за да положиш главата ми? Мисля че заслужавам поне милостта, която Мойсей е оказал на Исус.

— Това са били Авраам и Исаак, глупачке. Никога няма да разбера защо брат ми се влюби в идиотка като теб. — Острието се плъзна почти нежно по кожата на Ровена. — Или може би все пак разбирам…

Ровена потръпна, когато камата се плъзна, по-надолу. Марлис разряза въжето, което я свързваше с нея, но остави ръцете й вързани. После приглади косата й назад в почти сестрински жест.

— Върви да си потърсиш нощно гърне, малката. А аз ще намеря нещо за ядене.

Марлис се върна много скоро с убита катеричка и наръч клони, които хвърли в средата на полянката. Ровена се настани колкото можеше по удобно в тревата, докато Марлис запали огън, одра катеричката и я сложи да се пече на жарта.

Когато месото се опече, Марлис го разкъса на парчета и клекна пред пленницата си. Ровена я погледна сърдито, но къркорещият стомах я издаде. Макар и колебливо, тя отвори уста. Марлис пъхна в устата й парченце месо. Катеричката беше жилава, но вкусна. Докато живееше в Ревълууд, ядяха и много по-ужасни неща.

— Защо ми даваш храна, щом си решила да ме убиеш?

Марлис се ухили.

— Не си ли чувала нищо за угоеното теле?

Марлис я нахрани грижливо, накрая дори изтри лицето й с ръкава си. После седна срещу нея на тревата и жадно захапа своята част от месото.

— Ще допуснеш ли да обесят Гарет? — попита тихо Ровена. Марлис облиза пръстите си и отговори небрежно:

— Той ще намери начин да се измъкне. Винаги намира.

— Но на каква цена, Марлис?

— Кой го е грижа за това?

Ровена сведе глава и се загледа в пламъците. Марлис остави последното парче месо.

— Аз никога не бих се отнесла с тебе така, както той направи миналата нощ.

Ровена отговори на мрачния й поглед и едва сега забеляза, че Марлис вече не криеше лицето си под водопада от коси.

— Откъде знаеш как се е отнесъл с мен? И в Ардендон ли имаш скривалище в шкафа?

— Не, но бях в стаята до неговата. Нали имам уши.

Ровена се изчерви смутено.

— Изненадвам се, че не сме чули подигравателния ти смях.

— Как да го чуеш, като ти самата вдигаше достатъчно шум!

Ровена затрепери от безпомощен гняв. Марлис вдигна подигравателно едната си вежда.

— Ти си глупачка, Ровена Фордис. Кога най-сетне ще разбереш, че за брат ми не означаваш нищо повече от всяка друга жена на света? Ти си част от притежанията му. Той може да търгува с теб, да те спечели, да те открадне или да те даде на онзи, който е предложил най-висока цена, за да завърже важни връзки.

— Ти беше същото за баща си, нали?

— Аз не означавах нищо за него. Той си имаше Гарет и нищо друго не го интересуваше. Даже не му се сърдех, когато се опитваше да ме вкара в правя път. Аз лъжех, крадях, мамех, биех се… какво ли не правех, но Гарет винаги получаваше повече внимание, все едно дали беше убил птичка или бе овладял някоя нова турнирна хватка.

— И тогава опита с убийство.

Марлис се изсмя тържествуващо.

— Баща ни умря на бойното поле. Но Гарет се държеше с мен по същия начин. Почти не ми обръщаше внимание.

Дебел клон падна в огъня и разпръсна сноп от жълти искри. Марлис се прозя и се изтегна на постелята си от борови иглици. Когато очите й се затвориха, Ровена се опря на лакът и се вгледа любопитно в непокритото й лице, търсейки следи от Гарет в извивката на енергичната брадичка и в гъстите вежди, подчертаващи финото чело с цвят на слонова кост. Красотата на Марлис беше тъмна, примамваща и естествена, пулсираща от живот. Ровена разбра защо някога Блейн я бе преследвал с такава жажда и защо по-късно се беше научил да я мрази със страст, равна по сила на желанието му. Какво ли щеше да стане между тях, ако Марлис не се беше затворила в грозната черупка, измислена от самата нея?

— Можех да ти бъда приятелка — пошепна тихо Ровена, едва осъзнавайки, че говори на глас. Марлис отвори очи и я погледна втренчено в трепкащото сияние на огъня.

— Не е достатъчно, сладката ми. Никога не е достатъчно.

Ровена й обърна гръб. Лежа дълго, загледана в мрака, вслушвайки се в безгрижното хъркане на Марлис.



Ровена притисна носле в меката кожа под главата си и продължи да сънува, че се е върнала в Карлеон и лежи под кожените завивки в леглото на Гарет. Помилва мекия лен на чаршафа и откри полъх от чистата мъжка миризма на своя любим. В сънищата й падаше сняг и покриваше света с прекрасна ледена белота.

— Събуди се, глупачке! Няма да седя тук цял ден и да милвам скъпоценния ти задник!

Улучена от ритник в дупето, Ровена скочи и разтърка очи с вързаните си ръце. Марлис стоеше над нея, бушуваща като побесняла харпия. Небето над нея беше сияещо синьо, сякаш господ беше потопил четката си в гърненце с прясна боя и беше изрисувал света наново. Птиците пееха веселите си утринни песни.

Марлис отново замахна заплашително с крак и Ровена побърза да се изправи. Едва сега забеляза, че жакетът на Марлис беше сгънат грижливо под главата й, за да й послужи за възглавница.

Марлис я блъсна грубо.

— Ако имаш някакви потребности, върви да си свършиш работата сега. Няма да спрем преди падането на нощта.

Ровена се запрепъва към храсталака. Марлис презрително й обърна гръб. Преследвана от грубия й смях, Ровена побърза да се облекчи, като едва се справи с разкъсаните си поли. Когато се изправи, боровете нежно я помилваха по бузите. Тя вдигна клонките и се наслади на свежата им миризма. Събратята им леко се поклащаха в ритъма на утринния вятър.

Утринният здрач отдавна беше отстъпил място на деня. Слънцето вече бе поело пътя си по небето. От поляните се издигаха сребърни изпарения. Изведнъж Ровена спря да диша.

— По дяволите, Ровена! — развика се Марлис зад нея. — Цяла сутрин ли ще клечиш в храстите? Да не искаш да…

Когато се появи зад Ровена и видя онова, което бе видяла тя, гласът й замря.

— Велики боже! — прошепна изумено тя и се вкопчи в рамото на младата жена.

Далече под тях по поляните се носеше рицар, възседнал бойния си кон — също като в детската фантазия на Марлис.

Наведен над шията на Фолио, Гарет го управляваше само с лек натиск на бедрата, чиято сила Ровена познаваше много добре. Слънчевите лъчи позлатяваха скъпоценната сбруя. Гривата на Фолио се развяваше от вятъра, а свободно пуснатата тъмна коса на Гарет светеше синкавочерна. На хоризонта се появиха още пет коня, които следваха Гарет, но Ровена и Марлис не им обърнаха внимание. И двете виждаха само Гарет и бързото му приближаване. Фолио се носеше право към хълма, на който стояха.

Марлис отпусна ръка. Ровена се обърна изненадано и видя, че по бузите на похитителката й се стичаха сълзи.

Гарет препускаше към тях, без да намали темпото нито за миг. Копитата на Фолио почти не се виждаха. Ровена почти повярва, че ще изкачи на един дъх стръмния хълм, но в последния момент той дръпна юздите и запененият кон спря. Възбуден от шеметната езда и рязкото спиране, Фолио изцвили пронизително и се вдигна на задните си крака.

Ровена, която беше впила очи в лицето на Гарет, видя как чертите му се смекчиха и гневът се скри в тънките линии около устата.

— Вие сте две малки глупачки! Какво си въобразявате, като тръгвате сами на такова дълго приключение? Едва не ме убихте с вашето лекомислие.

Той хвърли бърз поглед през рамо, спомнил си, че го преследваха пет черни сенки. Скочи от гърба на Фолио и забърза нагоре по склона.

— Гарет!

Рицарят спря, изненадан от острия тон на сестра си. Премести поглед от едната жена към другата и лицето му потъмня. Ровена бавно вдигна вързаните си ръце. Изненадата отстъпи място на неразбиране.

— Какво става тук, по дяволите? Аз мислех, че си тръгнала по следите на убиеца.

— Точно така — отговори меко Ровена.

Когато брат й отново тръгна нагоре по хълма, без да е разбрал нищо, Марлис извади камата си и я опря в гърлото на Ровена. Гарет се вцепени, опрял ръце на коленете.

След кратък размисъл втренченият му поглед намери Марлис и спря върху лицето й. Ровена усети как Марлис задиша пресекливо зад гърба й.

— Ти? — попита тихо той.

Марлис отметна глава назад. Презрителното й изражение беше достатъчен отговор.

— И през всичките тези години ме остави да вярвам, че съм го извършил аз?

— Нямах друг избор — отговори тихо Марлис. Ръката й трепна и острието се заби в нежната кожа на Ровена. — Ти си силен. Никой не може да ти стори нищо. Ти си господарят на Карлеон. А аз щях да прекарам живота си в някоя лудница или в манастир.

Умът на Гарет работеше трескаво.

— Ти си убила и Мортимър, нали?

— Той се бе навел над рова. Когато отвори панталона си, просто го ритнах и готово. Не живя достатъчно дълго, за да чуе извинението ми.