Ровена посегна и помилва тръпнещото рамо на Марлис, боейки се, че тя ще се нахвърли върху нея като диво животно и ще й отхапе някой пръст. Марлис се вцепени под докосването й, но след миг отметна глава назад и Ровена можа да види под тъмните кичури зачервени от плач очи. Сега обаче те святкаха злобно и тя бе готова да избяга.

— Какво искаш, по дяволите? Да не си дошла да ми кажеш, че са го обесили?

Ровена пое дълбоко въздух.

— Никога не бих помислила, че ще се скриеш в параклиса.

Марлис изтупа праха от жакета си с кратки движения, които болезнено напомниха на Ровена за Гарет.

— А ти какво предпочиташ: да се нагиздя с бяла рокля и да плача на рамото на Блейн, докато брат ми виси на бесилката?

— Невъзможно. Ти нямаш бяла рокля. И не можеш да плачеш като дама.

— Защото нямам опит като теб. — Марлис се облегна небрежно на олтара и отново възвърна обичайната си дързост. — Какво искаш?

— Да помогна на Гарет.

Марлис изпухтя презрително.

— Вероятно ще помагаш на палача да го обеси. Без онова жалко представление снощи в залата хората нямаше да побеснеят така срещу Гарет. — За да покаже презрението си към Ровена, тя започна демонстративно да чисти калта под ноктите си.

Ровена несъзнателно изтри с два пръста праха от олтарната маса.

— Аз знам кой е убил Илейн.

Един мускул на шията на Марлис потръпна. Тя вдигна рамене.

— Ако вярваме на тълпата отвън, това се знае от всички.

Ровена я дари с предизвикателна усмивка.

— Но ние с теб знаем, че не са прави, нали? — Тя скръсти ръце зад гърба си и направи няколко крачки към вратата.

Тихият смях на Марлис я разтрепери.

— И кой, според теб, е утрепал старата вещица?

Ровена вдигна учудено едната си вежда.

— Защо я наричаш „стара вещица“? Гарет твърди, че си я обожавала.

— Гарет не знае нищо. — Ровена мълча, докато Марлис продължи сърдито: — Прекрасната дама ме викаше в покоите си само когато нямаше с кого другиго да си играе. Започваше да ми плете косата с дългите си пръсти, докато й омръзваше. Тогава ме отпращаше и започваше да си търси друго развлечение.

— Например Гарет?

— Например Гарет. — Марлис се усмихна злобно. — Но понякога не си отивах. Тя си мислеше, че съм излязла, но се лъжеше.

Ровена сведе глава.

— Скривалището в шкафа.

Марлис кимна тържествуващо.

— Наблюдавах я. Видях как тъчеше отровната си мрежа около Гарет, как го учеше на придворни маниери и танци. Отначало той се бранеше, като муха, заловена в лепкава паяжина. Но много бързо спря да се брани. Кой би могъл да устои на сладостта й? — Ровена затвори за миг очи. Не искаше да слуша историята за любовта между майка й и Гарет, но не беше в състояние да спре изповедта на Марлис. — Брат ми се оказа усърден ученик в изкуството на любовта. Учеше бързо и следваше всяко нейно указание. Но не е нужно да ти обяснявам тези неща, нали? — Марлис се обърна с гръб към Ровена. Опря се на олтарната маса и стисна ръце в юмруци, за да спре прилива на чувства.

Ровена отново пристъпи по-близо.

— Беше ли в шкафа в нощта, когато Илейн бе убита? Видя ли как Гарет влезе?

Марлис сви рамене и се изсмя горчиво.

— Всичко видях. Първо баща ти се вмъкна в спалнята през прозореца, а когато Гарет нахлу като разярен ангел на отмъщението, отново излетя, сякаш му бяха пораснали крила. Видях как Гарет вдигна меча си над Илейн, но в следващия миг го пусна в краката й. Видях как Илейн се хвърли на леглото, сякаш черното й сърце се бе пръснало…

Ровена я хвана здраво за лакътя.

— А после?

Марлис изтръгна ръката си. Погледът й падна върху следите в праха, които образуваха разкривените букви на името й, и тя ги изтри с гневно движение.

— Ти знаеш, нали? — попита тя. Ровена беше готова да се закълне, че в гласа й звънна нежност. — Аз бях последна. Аз я убих. После те измъкнах от окървавените й ръце и те отнесох на баща ти.

Марлис се обърна рязко и косата откри лицето й. Ровена потрепери — за втори път виждаше това невероятно красиво лице, което Марлис отчаяно се стремеше да скрие. Погледите им се срещнаха. Марлис се усмихна и по гърба на Ровена пробягаха тръпки на ужас. Въпреки това тя не се предаде.

— Трябва да му кажеш. Достатъчно е наказан. Миналата нощ и аз бях наказана за мълчанието си. Как смяташ, колко още можем да продължим така? Тогава си била само деветгодишна. Наранено малко момиче. Той ще ти прости.

Марлис изкриви устни.

— И ти си като проклетия Мортимър. Непрекъснато изкарваш старата история на бял свят, дълбаеш в старите рани, докато отново бликне кръв.

— Мортимър? — повтори глухо Ровена и отстъпи крачка назад.

— Ровена! — произнесе предупредително Марлис.

Още една крачка. Ровена се удари в една преобърната пейка, обърна се рязко и хукна да бяга. Ала още преди да е стигнала до вратата, Марлис падна върху нея и я затисна с цялата си тежест върху каменните плочи. Хвана плитката й и дръпна главата й назад с такава сила, че очите й се напълниха със сълзи.

— Горе главата, малката. Първият хленч ще ти бъде и последният.

Когато леденостуденото острие на ножа разкъса нежната кожа на гърлото й, Ровена се отпусна безсилно.

25

Марлис и Ровена вървяха под ръка през двора и разговаряха оживено.

— И как ще ме убиеш, Марлис? — попита през стиснати зъби Ровена, макар че устата й беше разтегната в усмивка. — Ще ме прободеш като Илейн или ще ме хвърлиш в дълбокия ров като бедния Мортимър?

Марлис махна весело на пазачите и двете минаха през главната порта. Острият връх на камата й се опираше в ребрата на Ровена, скрит под ръката й.

— Мортимър си получи заслуженото. Защо не се научи да сдържа неуморния си език?

Ровена хвърли изпълнен с надежда поглед към обора, но не видя нито великанската фигура на Големия Фреди, нито сребърно-русата грива на Малкия Фреди.

— Без кон няма да стигнеш далеч.

Тя изписка тихо, когато острието разкъса тънкия лен на роклята й и се заби в кожата й.

— Виждам, че ти и Мортимър имате много общо.

Стигнаха до подвижния мост. Ровена гледаше право пред себе си, за да не вижда мазно блещукащата вода в рова. Когато минаха моста и стъпиха във влажната трева, тя въздъхна облекчено. Ала облекчението й не трая дълго. Марлис ускори темпото надолу по склона и Ровена разбра, че всичките й надежди са останали в замъка зад нея. При всяка от крачките на Марлис острието на камата я пробождаше под мишницата.

Червени и жълти палатки бяха разпръснати по поляната. Марлис поздрави безгрижно група пажове и поведе Ровена към каменния мост. След дъжда езерото изглеждаше по-голямо и светеше под милващите го лъчи на следобедното слънце. Ровена отново изплака от болка, когато острието одраска нежната й кожа.

— Велики боже! — избухна тя, неспособна да се владее повече. — Защо не ме убиеш веднага? Трябва ли да ме мъчиш?

Марлис се огледа дали някой не ги вижда и гневно отблъсна Ровена от себе си. Ровена се подхлъзна на тревата, размаха ръце и падна на дупето си. От мястото, където седеше, се виждаха само безкрайни ливади и меки възвишения. Зад рамото на Марлис стърчеше висока кула. Марлис пъхна камата си в ножницата. Слезе, препъвайки се, по хълма, вдигна Ровена на крака и я блъсна към поляната. Беше силна като мъж, ръцете й бяха жилести и целите в мазоли.

Ровена се обърна и я погледна втренчено. Марлис извади от жакета си въже. Гневът на Ровена отлетя в миг. Примирението заплаши да я надвие.

— Вие, хората от Карлеон, сте винаги готови за всичко, нали? — отбеляза жлъчно тя.

Докато Марлис връзваше ръцете й, Ровена не се помръдна. Само когато погледна Марлис, видя, че на горната й устна бяха избили капчици пот. Прекосиха поляната колкото можеше по-бързо. Ровена крачеше, препъвайки се, след Марлис, вързана с въже за нея. Когато прекосиха един ров, Марлис дръпна с все сила въжето, което беше навила на ръката си. Ровена политна напред, но успя да запази равновесие и посрещна спокойно подигравателния поглед, който мъчителката й хвърли през рамо. Въжето жулеше китките й, но гневът й нарастваше с всяка крачка.

— Защо, Марлис? Какво смяташ, че ще постигнеш с това?

— Гарет не бива да узнае — отговори Марлис, без да се обръща. — Никога няма да ми прости, като разбере, че през всичките тези години е трябвало да носи моята вина.

— Да не мислиш, че ще ти прости, ако убиеш жената, която обича?

Марлис се обърна като ужилена, замахна и й удари силна плесница. След малко вдигна ръка да избърше челото си и Ровена ясно видя треперенето й.

След това Ровена дълго мълча. Извървяха много мили, без да разменят нито дума. Марлис вървеше напред, Ровена я следваше, докато краката й натежаха като олово. Загуби едната си обувка в калта на рекичката, но в никакъв случай нямаше да помоли Марлис да я потърси. Няколко мили вървя с една обувка, после захвърли и другата. Някога стъпалата й бяха дебели като кожа, но след месеците спокоен живот в Карлеон сега усещаше всяко камъче, всеки трън. Марлис също бе свела глава, раменете й висяха — и тя беше изтощена не по-малко от Ровена. Със злоба, от която сама се уплаши, Ровена й пожела да падне и да се удари. Представи си как тогава ще се втурне към нея, ще я пребие от бой и накрая ще я удуши със собственото й въже.

Ровена се взираше неотстъпно в краката си, потънала в приятните си мисли, и не забеляза, че Марлис е спряла, докато не се удари в гърба й. Наоколо миришеше свежо на борове и ели. Ровена вдигна глава и изненадано установи, че се бяха изкачили на върха на един доста висок хълм.

Слънцето проби облаците и на небето се разигра зашеметяващ спектакъл в лавандуловосиньо и розово. Вечерният вятър изсуши потта от челата им.

Двете стояха една до друга като стари приятелки, въжето висеше ненужно помежду им. Най-сетне Марлис наруши тишината. Гласът й беше тих, замислен.