Сър Борис потърка брадичката си и преглътна мъчително.

— Точно така беше, както казва момчето. Синът ми постъпи правилно.

— След малко ще кажете, че се е опитал да ви убие. Че вероятно е обсебен от смъртоносна лудост и ще изтреби всички ни. — Ровена целуна Гарет по ухото и се огледа решително. Никой нямаше да я отдели от любимия й.

Блейн коленичи пред нея.

— Всички знаем, че Гарет не е имал намерение да убие сър Борис. Аз познавам Гарет. Сигурен съм, че е искал да избяга, да се махне от Ардендон. Не разбирате ли, Ровена: ако Гарет излезе през портата, ще има мъртви! И нищо чудно той да е един от тях. — Той помилва бузата й, за да отнеме от остротата на думите си. — Позволете ми да го защитавам. Дори от самия него.

Ровена отпусна ръце. Нито един от тримата мъже не отговори на погледа й. Те вдигнаха предпазливо Гарет и го понесоха по слабо осветения коридор.

Леко прошумоляване с полите и трепереща усмивка бяха достатъчни да убедят сър Борис, че непременно трябва да види. Гарет. Младият рицар я проследи с поглед, когато влезе в помещението, изпълнен с възхищение към куража, с който понасяше тежките изпитания на съдбата. Може би трябваше да преосмисли отношението си към сър Гарет. Мъжът, който беше завоювал любовта на това прекрасно същество, не можеше да е толкова лош, колкото разправяха хората. Споменът за гневния й поглед, когато видя проснатата на пода фигура на любимия си, го преследваше неумолимо. Вече си представяше как не сър Гарет, а той е паднал в безсъзнание и главата му почива в скута на лейди Ровена. Сега послушно изчезна зад ъгъла, за да я остави спокойно да поговори със сър Гарет.



Най-доброто, което можа да предложи Ардендон за затвор, беше малка стая в края на един страничен коридор в кухненското крило. Това беше едно от малкото помещения в замъка, чиято врата имаше желязна заключалка — там се съхраняваха сол и скъпи подправки. В дебелата дъбова врата имаше прозорче с желязна решетка.

Ровена се надигна на пръсти и погледна между пръчките. В стаята гореше голяма свещ. Трябваше й доста време, докато очите й свикнат с полумрака, за да забележи мъжа, седнал на една бъчва.

— Гарет?

— Не можеш ли да почакаш до деня на екзекуцията ми, за да се порадваш на злощастната ми съдба? — Гарет размаха дългите си крака. Сиянието на свещта очертаваше линиите на лицето му и Ровена повярва, че е видяла трепването му. Той потърка тила си. — Проклетият хлапак едва не ме уби.

Ровена пъхна носле през решетката. Край стената бяха подредени сандъчета и кошници. Усети аромат на канела и джинджифил.

— Фолио се върна.

— И трупът на баща ти беше на гърба му?

— Боя се, че не. Конят се върна сам. Размахваше гордо глава и изглеждаше много възбуден. — Тя се опита да различи нещо по лицето му. — Лошо ли е тук?

— Не чак толкова. Още не съм намерил нито един череп на някого от предишните затворници, а Блейн още не ме е пратил в камерата за мъчения. Знам, че ти не одобряваш толкова меко отношение, но…

Ровена стисна до болка студеното желязо.

— Наистина ли ме смяташ за толкова отмъстителна?

Гарет стана и сложи пръсти върху решетката. Ръцете им се докоснаха. Горещината на кожата и беше единственото трайно нещо на този свят, излязъл от релсите. Той очакваше тя да отдръпне ръката си, но тя не се помръдна.

— Защо да не си отмъстителна? Миналата нощ се постарах да направя чест на лошата си слава, нали?

Ровена знаеше, че той не говори за убийството — значи не беше нужно да го утешава с лъжи.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Мисля, че ти го дължа.

— Когато майк… — Ровена не можа да произнесе думата. — Когато са намерили Илейн убита, ти не си направил опит да се защитиш. Защо? Сигурно е имало хора, които да ти повярват. Бащата на сър Блейн. Свещеникът…

Гарет сведе глава и челата им се докоснаха.

— Баща ми ме е възпитал винаги да съм най-добрият. Трябваше да бъда най-силният, най-умният и най-доблестният рицар, който Англия някога е виждала. Всичките ми мечти за чест и слава умряха с целувките на Илейн. През нощта, когато лежах до нея, баща ми е умрял, задавен от собствената си кръв. Чувствах се виновен в убийство, както твърдяха всички. Затова не се защитавах.

Ровена стисна бързо пръстите му и се отдръпна от решетката.

— Всичко ще бъде добре, Гарет.

Гарет се надигна.

— Естествено. Ще ме обесят и ти ще си свободна.

Тя поклати глава, погледна подозрително към края на коридора и зашепна с треперещ глас:

— Няма да те обесят. Когато докажа, че не си убил Илейн, всички ще разберат, че Мортимър сам е паднал от подвижния мост.

Гарет пребледня.

— Ти си полудяла!

Ровена се усмихна самоуверено.

— Не. Напълно съм с ума си.

Гарет вдигна глава. Най-сетне осъзна какво означаваха думите й и в студеното му сърце проникна топъл слънчев лъч.

— Искаш да кажеш, че не вярваш да съм убил Мортимър? Защо тогава ме остави да вярвам… Божичко, щях да…

— Какво? Да ме убиеш ли? Глупости! Ти не смееш дори да ме напляскаш по задника!

Гарет се опита да промуши ръце през решетките, но не успя. Пръстите му се раздвижиха заплашително.

— Не разчитай много на това. Ако те хвана, с удоволствие ще ти извия красивата шийка.

Ровена го заплаши с пръст.

— О, боже! Бях забравила колко си избухлив.

Той изръмжа разярено, раздруса железните пръчки, после се обърна рязко и се заразхожда неспокойно напред-назад в тясната килия.

— Кой е, Ровена? Как мислиш, кой е убил Илейн?

— Не сега. По-късно ще имаме достатъчно време да обсъдим този въпрос.

Гарет се хвърли към вратата, усетил, че гласът й се отдалечава. Тя си отиде. Изчезна като призрак в тъмния коридор.

— Ровена! — изрева Гарет. — Искам да изляза оттук. Ти, малка глупачке! Не смей да се излагаш на опасност!

Гласът й стигна до него, мелодичен като песен.

— Никаква опасност, милорд. Само истината.

Шумът от стъпките й заглъхна. Гарет се хвърли към вратата и заудря с юмруци по дървото, докато кожата на кокалчетата му се ожули и, потече кръв. Проклятията му преминаха в гневен рев. Крещя, докато прегракна и гласът му се превърна в дрезгав шепот. Едва когато настана пълно мълчание, младият му пазач се осмели да повика сър Блейн. Боеше се, че пленникът му се е наранил смъртоносно.

24

Ровена прекоси устремно просторния двор. Дори калта под тънките подметки на обувките й не беше в състояние да я спре.

Облаците се бяха разсеяли и откриха толкова яркосиньо небе, че въпреки онова, което й предстоеше, Ровена крачеше леко и едва ли не безгрижно. Слънцето рисуваше златни и сребърни ивици по долната страна на облаците.

При новината за арестуването на Гарет тълпата, която се бе събрала пред портите на замъка, се разотиде доволно. Вратите на Ардендон отново се отвориха. Бреговете на езерото бяха яркозелени. По стръковете трева и пъпките искряха дъждовни капки като диаманти. Заслепена от толкова много светлина, Ровена се наведе и влезе в малкия параклис.

Навсякъде висяха паяжини и една от тях се закачи на лицето й. Тя я избърса бързо, боейки се, че отмъстителният й обитател ще падне на главата й. В каменния параклис все още цареше зимен студ. Очите на Ровена свикваха трудно с мрака, пронизан от отделни слънчеви лъчи, успели да проникнат през прашното прозорче високо над олтара. Ноздрите й потрепериха от миризмата на гнило и забрава.

До стените бяха струпани ниски махагонови пейки. Ровена едва успя да се пребори с неудържимото желание да се изсмее истерично, питайки се дали пък Блейн не ги беше струпал тук, за да освободи място за танци. Архангел Михаил, вдигнал високо пламтящия си меч, я гледаше намръщено. От сянката пред олтара се чу тихо ръмжене.

Шумът беше толкова ужасен, че Ровена се вцепени, фините косъмчета на тила й настръхнаха. Веднъж вече беше чула такъв шум: у дома, в Ревълууд. Един ден, точно когато излезе от реката, пред нея се изправи бесен язовец. От устата му капеше кървава пяна. Ровена се уплаши до смърт, но накрая милосърдието победи и тя сложи край на страданията му с ловния си нож. Сега прокле меката пола, в която беше облечена — защо нямаше джоб, в който можеше да пъхне ножа си?

Ръмженето се повтори, последвано от задавен стон.

— Дявол да го вземе! — изрева дрезгав глас.

Ровена изтри потните си ръце в полата и бавно се запъти към олтара.

— Гръм и мълния! — От пода скочи облечена в тъмно фигура. Тя потрепери и се сгърчи, напълни дробовете си с въздух и изстена измъчено. Ровена се скри зад една пейка. Оттам чу още едно грозно проклятие, последвано от шумно стържене.

Тя се надигна и се вгледа към олтара. В яркото петно от слънчева светлина, заобиколено от безброй златни прашинки във въздуха, стоеше грозното същество, което проклинаше господа и опустошаваше стария параклис. Съществото трепереше. Лицето му изобщо не се виждаше зад завесата от сплъстена тъмна коса. От него струеше миризма на гнило, по-силна дори от страха. Ровена пристъпи по-близо. Съществото хвърли олтарната кърпа на пода и започна да я тъпче. Ръка в тежка кожена ръкавица размаза дебелите паяжини по олтара.

Тънки пръсти като нокти на хищна птица посегнаха към златния кръст.

Ровена стъпи здраво на краката си и гласът й отекна звънък и ясен в сводестото помещение.

— Остави реликвата. Тя пази Ардендон от зли духове.

Марлис се обърна като ужилена, стиснала кръста в десницата си, с широко отворени очи, сякаш очакваше да види пред себе си самия господ-бог със светкавица в ръка, дошъл да я накаже за богохулствата. Упорито вирнатата брадичка не се отпусна.

— Така си мислиш ти — отбеляза язвително тя. Ровена направи още една крачка към нея.

— Ако си очаквала всемогъщия, боя се, че ще те разочаровам.

Марлис отпусна рамене. Ровена внимателно взе кръста от ръката й и го постави обратно в месинговата му поставка. Ръмженето, което я бе уплашило, бяха всъщност хълцанията на Марлис, толкова дълбоки и гърлени, сякаш сърцето й щеше да изскочи от гърдите.