Гарет разтвори краката й с коляно. Едва отворил панталона си, проникна устремно в нея, следвайки пътя, подготвен от пръстите й. Тя скри лице в шията му. Той се отърка о нея, но се въздържа да проникне по-дълбоко. Тя захапа нежно ключицата му и той чу дрезгавия й стон в ухото си. Пръстите му се преплетоха с нейните и я задържаха в измамно мека хватка, в действителност яка като стомана. Тя се вкопчи в ръцете му и най-сетне той се задвижи в нея.

Гарет я взе постепенно, с мъчително бавни тласъци, всеки по-дълъг и по-дълбок от предишния. Ровена трепереше неудържимо и вече не знаеше къде свършва нейното тяло и започва неговото. Той се движеше все по-бързо между бедрата й, докато самообладанието му рухна и от гърлото му излезе дълбок стон. Ровена се надигна срещу него и усети чак в сърцето си как семето му се изля в нея. Двамата паднаха изтощено на леглото и дълго не помръднаха.

Луната залезе като бледа перла в море от кадифен мрак и освети пода на стаята, осеян с ръкавици, панталони и рубиненочервено кадифе.

Гарет сложи Ровена в средата на леглото с лице към себе си. С ръце от двете страни на главата й меко, но решително я принуди да го погледне.

— Веднъж ти се заклех, докато седеше на коленете ми. — Пръстите му разделиха косите й. Тя се плъзна по него, докато опря буза върху стоманеното му бедро. Косата скри пламтящото й лице. Той протегна ръка и нежно вдигна брадичката й, за да я принуди да го погледне. — А сега, сладка моя лейди, искам да чуя твоята клетва.

Ровена го погледна изненадано, но сладката леност на любовната им игра все още я държеше в плен. Неговите ръце и тялото му я водеха умело в тези необичайни ласки, докато устните и езикът й изтръгнаха от гърдите му стонове на неземна наслада. Той отметна глава назад и здраво стисна зъби, за да не закрещи в екстаз. В този миг Ровена разбра каква власт имаше над него и се засмя доволно.

Луната бягаше от облаците, които се надигаха на хоризонта. Главата на Ровена почиваше на гърдите на Гарет. Пръстите му рисуваха по влажния й корем букви и образи.

— Вече не искаш да ми намериш съпруг, нали? — попита тихо тя и Гарет спря да рисува. Когато поклати глава, Ровена продължи: — И когато лятото отмине, няма да ме пуснеш да си отида?

Тя вдигна глава към лицето му, но той я притисна да лежи.

— Никога няма да ти позволя да си отидеш.

При тези думи очите й потъмняха от отчаяние. Доскоро най-силното й желание беше да чуе именно тези думи, но не с този тон, не като заплаха, в която звънеше омраза. Докато тя примигваше, за да прогони сълзите си, той я обърна по корем и започна да я люби с такъв плам, че прогони от главата й всички мъчителни мисли.



Ровена се взираше с невиждащи очи в сивия утринен здрач, който навлизаше през тесния прозорец. Някъде изкукурига самотен петел и замлъкна. Тя погледна мъжа до себе си, сякаш беше чужд човек. Една къдрица беше залепнала за влажното му от пот чело. В съня чертите на лицето му изглеждаха отпуснати, но когато усети погледа й, той направи гримаса и стисна устни, сякаш не можеше да намери покой дори в съня. Сърцето й спря да бие. Не можеше повече да понася болката му. По-добре да се занимае със собствените си болки. Бутна коляното му, което притискаше крака й, и се измъкна ловко изпод него.

Намери на пода жакета му и го облече бързо. Тежкият вълнен плат одраска голата й кожа и я покри до коленете. Тя спря за миг на вратата, после се върна до леглото и зави Гарет с ленения чаршаф. Той се претърколи настрана, сложи възглавницата под брадичката си и зашепна нещо насън.

Навсякъде в залата лежаха спящи фигури — жертви на безмилостната епидемия на удоволствието. Ровена с погнуса прекрачи изпоцапаните поли на една слугиня, която лежеше с разперени ръце и крака на корема на един пъпчив паж.

Когато прекоси двора, дробовете й се напълниха със свеж въздух, който прогони вонята на кисело вино и немити тела. Тя спря в горния край на подвижния мост. Босите й пети се забиха в грубото дърво, погледът й се устреми към оборите, изпълнен с копнеж. Беше дошла тук с намерението да потърси утеха при братята си, ала откри, че ги разделя нещо повече от голямата площадка за военни упражнения.

Между нея и роднините й се беше отворил ров, който през изминалата нощ бе станал още по-широк и по-дълбок. През тази нощ Гарет се бе възползвал от любовта й, за да я подчини окончателно на волята си. Тъмното му изкуство изтръгваше от сърцето й викове, които самата тя не можеше да познае като свои. Смелостта, която я бе тласнала да му се противопостави, я напусна при мисълта, че щеше да застане пред Малкия Фреди облечена в жакета на Гарет, с подути устни и разбъркана коса. Съзнаваше, че доказателството за завладяването й от Гарет е отпечатано съвсем ясно на лицето й — като леката разраненост между бедрата й.

Тя сложи ръце на кръста си и си пожела да се беше сетила да вземе поне шал. Утрото беше хладно и напомняше за зимата. На хоризонта се тълпяха облаци, миришеше на дъжд.

Ровена се опря на крепостната стена, мина по издатината, която стърчеше над дълбокия ров, и седна, като спусна крака над тъмното огледало на водата. Над езерото се издигаха изпарения и забулваха моста в мъгла. Ако тръгнеше сега, колко време щеше да й трябва, за да стигне до Ревълууд? И колко време щеше да употреби Гарет, докато я настигне и отново я повлече след себе си към Карлеон?

Никога няма да ти позволя да си отидеш.

Ледените му думи отново отекнаха в главата й. Гарет Дьо Креси беше могъщ рицар. Стига да поиска, можеше да я затвори завинаги в Карлеон.

Ровена си представи как седи в самотна кула, как се сбръчква и посивява, изправена до прозореца на тъмната си стаичка. През това време Гарет щеше да доведе в Карлеон избраницата си, да вдигне сватба, да създаде синове и постепенно да остарее. И да забрави заслепяващата страст, която ги беше свързвала някога.

Тя притисна длани към очите си и се помоли натискът да прогони мъчителните картини. Когато отново отвори очи, видя по водата да се носи нещо млечнобяло. Примигна и се запита дали зрението я мами или наистина е видяла нещо.

Застана на колене и се наведе над тъмната вода. Бялото нещо плуваше право към нея. Ровена се поколеба, но накрая все пак протегна ръка и се опита да го улови. Нямаше представа дали опасните риби на Блейн бяха дълги само един сантиметър или грамадни като китове. Пое дълбоко въздух и хвърли бялото нещо на брега.

Обърна се и пръстите й се сключиха около гладък цилиндър, по който капеше вода. Погледна го и разбра, че това беше кост. И на тази кост все още висяха стройни пръсти, вкопчени в струните на лютнята. Ровена изпищя пронизително и викът й разкъса утринната тишина. Тя продължи да пищи, докато дотича Блейн, отвори скованите й пръсти и измъкна костта от ръката й. После я прегърна утешително и скри лицето й в рамото си.

23

Сенешалът тракаше възбудено с връзката ключове, които висяха на колана му. Когато влезе в главната отбранителна кула, той погледна любопитно към камината. Ровена отговори на погледа му, без да трепне, и мъжът побърза да извърне глава.

— Милорд, милорд, вече крещят пред вратата! Какво да правя сега? — Сенешалът последва крачещия напред-назад Блейн, кършейки дебелите си ръце.

— Кажи им да вървят по дяволите — изсъска Блейн. Сенешалът ускори крачка.

— Вие не разбирате, сър Блейн. Първо ги събудиха и ги изхвърлиха от замъка като вчерашно ядене. Половината са още пияни. Настроението е ужасно, носят се страшни слухове. Ардендон никога не е затварял портите си пред своите гости — все едно рицари ли са или негодници. — Той понижи глас. — Освен това започва да вали. Чух, че викат да се намери дебело дърво, с което да разбият вратата.

Блейн се обърна рязко към своя сенешал. Явно търпението му беше на изчерпване. Хвана го за яката и процеди през зъби:

— Ти си сенешалът, нали? Вдигни подвижния мост. Пусни проклетата решетка.

Мъжът примигна сепнато.

— Падащата решетка? Естествено! Как не се сетих, че имаме решетка? Веднага ще се погрижа. Макар че сигурно е ужасно ръждясала.

Блейн го пусна на пода и сенешалът се оттегли забързано, щастлив, че има важна задача за изпълнение. Блейн издиша шумно и зарови пръсти в разрешената си коса. В този момент приличаше повече на стъписан тринайсетгодишен хлапак, отколкото на самоуверен тридесет и тригодишен мъж. Бледите му бузи бяха осеяни с лунички.

От кухнята излезе дебела слугиня с още подути очи от изстъпленията през нощта. Разчисти набързо покритата с боклуци маса и остави таблата, която носеше. После намигна съзаклятнически на Блейн и се запъти обратно към кухнята. При това се удари с такава сила в рамката на вратата, че Ровена потрепери.

Блейн клекна пред Ровена, която седеше на ниската пейка пред камината, и сложи в ледените й ръце чаша с топла напитка.

— Ейл щеше да е по-добре. Ако горчивият вкус ви дразни, ще заповядам да сложат малко канела.

Ровена се усмихна с благодарност и обхвана чашата с две ръце, за да се стопли. Вдъхна дълбоко аромата на напитката и поклати глава.

— Не. Исках мляко — отвърна тя с тракащи зъби. Духна каймака и отпи голяма глътка. Топлината се разпространи в тялото й и й вдъхна нов кураж. Блейн я уви с още едно одеяло и непохватно я помилва по рамото.

Отвън се чу силно трополене и скърцане, последвано от железните стонове на въртяща се верига, която очевидно никога не е била използвана. Тежката падаща решетка се, освободи с мъка от опорите си и се спусна към камъните. Ровена отново затрепери. Дощя й се да затисне ушите си.

— Ей, Оуен, внимавай с ръчката — извика сърдито някой.

— Държа я, приятелче. О, по дяволите!

— Махни се оттам! Внимавай за краката си!

Чу се глух шум от отскачащи на всички страни мъже, последван от шумно дрънчене и скърцане на метални зъби о камъка. Ударът беше оглушителен, но накрая отзвуча. Блейн все повече заприличваше на изоставено дете.