— Ти, малко златокосо копеле. Винаги съм знаел, че ще ми създадеш повече трудности, отколкото мога да понеса.

Устните му завладяха нейните. Пръстите му се заровиха в косата й и много скоро тя капитулира безславно под напора на целувката му. Вкуси кръвта от езика му — наистина го бе ударила много силно. За кой ли път се понесе във вихрушката на страстта: сякаш целият й досегашен живот я беше водил тъкмо към този момент, когато осъзна, че любовта към този мъж я правеше негова пленница.

Когато езикът му трескаво се втурна в дълбината на устата й, тя простена задавено. Коляното му се мушна между краката й и ги раздели почти грубо. Когато вдигна ръка да помилва бузите му, той се отдели от нея. Макар че сведе глава, Ровена не беше в състояние да скрие чувствата в очите си. Дори нощният мрак не беше в състояние да й помогне.

Гарет дишаше накъсано.

— Ти си глупачка, милейди. Защо не избяга заедно с баща си? — Хвана лицето й между ръцете си и продължи: — Щом смяташ, че съм убил майка ти, значи съм способен да убия и теб, така ли е? Твоето недоверие към мен ме нарани много по-дълбоко, отколкото лъжите на Илейн. — Палецът му нежно се плъзна по долната й устна.

Ровена преплете пръсти с неговите, притисна ръцете му върху лудо биещия си пулс и ги задържа дори когато той се опита да се отдръпне.

— Хайде, какво чакаш — подкани го тя. — Убий ме, ако това е желанието ти. Ти си ме мразил, още когато съм била малко дете. И сега ме мразиш. Ще кажеш на другите, че съм избягала с татко. Тук има достатъчно листа, за да покриеш с тях трупа ми. Никой няма да узнае. Аз няма да се движа. Ще стоя ето така. Дали ще ти е по-лесно, ако затворя очи? Ето така?

Пръстите на Гарет се втвърдиха и натискът се усили. Ровена стисна здраво очи и се опита да не трепери. Съзнаваше, че е близо до истерия.

— Защо се колебаеш? Ти искаше да убиеш баща ми, нали така? Можеш ли да го отречеш? Беше готов да го осъдиш без съдебно дело и без проверка на доказателствата, както някога са осъдили теб. Аз го освободих. Значи е редно да заема мястото му в ръцете на палача. — Ровена отпусна ръце и остана неподвижна в ръцете на мъжа, който можеше да пречупи крехката й шия само с едно движение на ръката.

Хватката на Гарет се разхлаби. Ровена отвори очи.

— Не, скъпа моя. Няма да имаш удоволствието да разбереш каква свобода е смъртта. — Устните му помилваха подигравателно крайчето на ухото й. — Ръцете на палача ще направят с теб много по-приятни неща, каквито не могат да правят с баща ти. Предпочитам да си жива и да ми служиш. И ще се погрижа никога вече да не се отделиш от мен. — В очите му святкаха странни светлинки. Без предупреждение коленичи в краката й и откъсна края на полата й. — Дай ми ръцете си.

Ровена имаше чувството, че преживява сцена, случила се поне преди сто години.

— Това не е нужно.

— Ти бягаш от мен още от първия миг, в който те видях.

Ровена му протегна ръце и той ги върза с брокатената ивица.

— Ако се опитам да бягам, можеш да ме удариш с нещо по главата — предложи тя тихо, почти заплашително.

— Предпочитам жените ми да са в съзнание — заяви спокойно той. — Омразна ми е представата, че могат да се събудят доволни и разранени между краката, но без да знаят на кого трябва да благодарят.

В гърдите на Ровена се надигна омраза.

— Вече се убедих, че сте благороден и честен рицар.

Гарет дръпна импровизираните въжета и тя падна на гърдите му.

— Като освободи баща си, ти ми открадна и последната надежда да възстановя честта си. Време е да докажа, че ненапразно ми се носи славата на убиец. Ако още веднъж започнеш да ми четеш проповеди за рицарство, ще ти запуша устата, кълна се.

Ровена мъдро си спести отговора.

Двамата излязоха от гората и намериха бойния жребец на Гарет да пасе мирно на поляната. Конят вдигна масивната си глава. Въпреки плашещата си големина той беше лишен напълно от неспокойствието на Фолио, от нервните му потропвания. Остана неподвижен, когато Гарет върза китките на Ровена с въже и го възседна. Без да я погледне, рицарят пусна коня в умерен тръс и го насочи към замъка. Явно му беше все едно дали тя ще се препъва след него или ще падне и ще бъде влачена до Ардендон. Ровена стисна зъби и тръгна след коня.

Крепостта светеше като огромен диамант, увенчан с корона от облаци. Зъберите и кулите се очертаваха ясно на фона на катранено-черното небе. Тя се учуди, че бяха толкова близо. Бързината на Фолио и собственият й страх я бяха накарали да повярва, че са оставили замъка далеч зад себе си. Защо небето продължаваше да сияе така мирно, след като целият й живот беше разрушен? Вятърът се усили и над шума на тревите се понесе сигнал на тромпет, обезобразен от времето и разстоянието. Ровена гневно изтри капналата на бузата й сълза. Когато Гарет се обърна да я погледне, тя местеше механично крак след крак, устремила поглед към земята пред себе си. Мъжът изпухтя подигравателно.

— Наистина трогателна картина на невинно преследвана млада дама. Сигурно ще изглеждаш прекрасно на прозореца на някоя катедрала. Смирената поза и невинно гледащите сини очи ще смекчат сърцето и на най-закоравелия грешник.

— Ако изобщо има сърце.

Гарет говореше с нарочна небрежност.

— Ако този грешник е имал нещо общо с жени, няма съмнение, че сърцето му отдавна е било изтръгнато от гърдите и поднесено за вечеря на някоя дама.

— Тогава бог да й е на помощ, защото сигурно ще умре от глад с такава оскъдна храна.

Гарет удвои темпото на жребеца и Ровена се запрепъва зад него, твърде разгневена, за да съжали за необмислените си думи. Когато над полята изведнъж се понесе дълбокият му баритон, тя се стресна до смърт.

Мортимър никога не би се осмелил да запее пред изискано общество подобни песни. Гарет пееше с пълен глас за любовните приключения на похотлива млада дама на име Розалийн. Ровена не разбра и половината от дръзките стихчета, но мрачните погледи, които Гарет й хвърляше през рамо след всеки куплет, й вдъхнаха обезпокояващото чувство, че ще ги разбере още преди да свърши нощта. Когато вече не можеше да понася самодоволното му хилене, тя се включи в песента и изпя рефрена с такова въодушевление, че той млъкна и се намръщи още повече.

Ала задоволството й не трая дълго. Копитата на могъщия боен жребец изтрополиха заплашително по каменния мост към замъка на Блейн. Вятърът къдреше повърхността на езерото, лунната светлина танцуваше по сребърните вълни. Подвижният мост се опъна пред тях като черен език, който ги канеше да влязат в отворената муцуна на замъка. Когато минаха през портата, Ровена се разтрепери. Цялата грация на Ардендон изведнъж бе задушена от киселата миризма на развалата му.

В двора миришеше на вино, на пот и на още нещо, което Ровена предпочете да не нарече с думи. Когато Гарет слезе от коня, погледът й се стрелна с надежда към вратата на обора в подножието на полегатия склон. Гарет хвърли юздите в ръцете на някакъв непознат паж. Като видя вързаните ръце на Ровена, момчето зяпна от изненада.

Гарет дръпна въжето, сякаш Ровена не беше нищо повече от упорит териер, изнервил господаря си.

— Къде са…? Какво си направил с тях? — заекна уплашено Ровена.

— Ти да не очакваше, че главите на братята ти ще ни посрещнат над портата, набити на колове? Съжалявам, че те разочаровах. Реших, че вече няма да ги държа отговорни за слабоумните дела на роднината им.

Ровена въздъхна облекчено. Не беше чак толкова лошо, колкото си беше представяла. Пажовете продължаваха да играят на зарове в ъгъла на двора.

Онези, които не бяха слепи или пияни, се спогледаха изненадано и си зашепнаха, като видяха Гарет и Ровена.

Един рицар излезе, препъвайки се, от залата, като теглеше след себе си скромно облечена слугиня. Блъсна я на колене пред себе си и несръчните му ръце се опитаха да развържат връзките на панталона.

Ровена бързо отмести поглед.

— Преди да свърши нощта, ще победя плахостта ти — зарече се Гарет.

Ровена се вцепени. Дори не усети върху себе си погледа на Гарет, когато той провери въздействието на думите си. Пребледня, защото всичките й грижливо изградени илюзии изведнъж се срутиха като къщичка от карти. Досега бе живяла с убеждението, че каквото и да й направи той, тя ще може да му го прости. Някъде в най-далечното ъгълче на съзнанието й дори живееше детинската надежда, че той ще й прости и ще се смее на глупостта й. Че ще я прегърне нежно и ще я целуне. А вместо това… Тъгата, която я обзе, беше несравнима с нищо изпитвано досега. Прониза я остра болка и тя се олюля.

Гарет нави на юмрука си въжето и я дръпна към себе си като риба на въдица. Като видя дълбоката тъга в погледа й, той потръпна, но стисна зъби и се овладя.

— Тръгвай, Ровена — изръмжа той. — Не съм в настроение да се мотая.

Трескавият й поглед се плъзна по двора.

— Няма да понеса всички да ме зяпат.

— Много бързо ще се научиш да го понасяш. Аз как се научих…

Той дръпна въжето, но краката й сякаш бяха сраснали с камъните. Дръпна по-силно, но Ровена успя да му устои, стиснала здраво безкръвните си устни.

Лицето на Гарет стана толкова дружелюбно, че Ровена се уплаши до смърт. Той я сграбчи за раменете и я бутна назад в сянката, докато раменете й се опряха в каменния зид. Обхвана с една ръка главата й и я преви назад. Устните му завладяха нейните в толкова страстна целувка, че и най-внимателният наблюдател би се заклел, че вижда любовна двойка, събрана отново след дълга раздяла. Коварното кискане на пажовете премина в шумен смях.

Гарет се отдели от нея и Ровена сведе глава. Беше безсмислено да протестира.

— Кълна ти се, уважаема — заяви той през здраво стиснатите си зъби, — че ако пак откажеш да ме последваш, ще утоля жаждата си още тук, в двора, както правят десетки други мъже. Знам, че копнееш за ласките ми, но желаеш ли да ги приемеш тук, на двора?

Сякаш за да потвърди думите му, от близките храсти се чу дълбок мъжки стон. Ровена го дръпна за ръкава и опря глава на гърдите му в безмълвна молба.