Тереза Медейрос - Отмъстителят

— Тук няма нито един жребец, който да може да се мери с Фолио — прошепна замислено то. Ровена кимна решително.

— Тогава ще взема Фолио.

Големият Фреди пребледня.

— Но аз не мога да ти дам коня на нашия господар.

— Нима предпочиташ да видиш как ще заколят баща ни пред очите ти? — попита остро Ровена. Малкият Фреди се намръщи и тя се обърна към него. — Знам, че не е цвете за мирисане, но ни е баща. Не мога да стоя и да гледам как Гарет хладнокръвно ще го убие. Това ще означава край… — Тя млъкна изведнъж.

Малкият Фреди отвори последната врата. Конете неспокойно риеха с копита в сламата. Големият Фреди въздъхна тежко, свали от стената украсената със смарагди и оникс юзда и я сложи на жребеца.

Малкият Фреди затегна ремъците на седлото и изведнъж се засмя.

— Като си помисля, решението ти да вземеш Фолио е много практично. Гарет няма да убие баща ни, защото Фолио ще го хвърли и ще го стъпче с копитата си още преди да е минал подвижния мост. Жребецът не познава баща ни.

Ровена сърдито вирна брадичка.

— Но познава мен.

Малкият Фреди замръзна с ръка на седлото.

— Наистина ли ще тръгнеш с него?

— Само докато го заведа на сигурно място. Тогава ще се върна с Фолио.

— И какво ще те чака тук? Баня във врящо масло? Или бесилка?

Ровена сведе глава.

— Не се страхувам от Гарет. Не вярвам, че е в състояние да ми стори зло.

— Надявам се да си права.

— И аз се надявам — отговори тихо Ровена и хвана юздата.

Фолио излезе с танцуваща стъпка от обора. Сянката му на стената беше по-голяма от всички тях. Ровена се огледа изненадано. Баща й го нямаше. Големият Фреди го намери свит на кълбо в една празна ясла да хърка доволно. Едрият момък го метна на рамото си и го изнесе навън.

За да възседне грамадния кон. Ровена стъпи върху преплетените ръце на малкия Фреди. Намести се на седлото и се усмихна колебливо. На всяка цена трябваше да скрие от братята си, че умираше от страх. Без силната ръка на Гарет жребецът беше неуправляем и непредвидим — като огромен еднорог от приказките на Ъруин.

Фолио затропа нервно с копита, когато братята й натовариха събудилия се Линдзи зад гърба й. Като се видя на гърба на едрия жребец, той изведнъж се ободри. Внезапният му прилив на енергия едва не ги доведе до гибел.

— Давай, момиче! — извика Линдзи, измъкна косата на Ровена от златната мрежа и я плесна по гърба като с юзда. Настани се удобно на гърба на коня и заби пети в хълбоците му. Фолио полетя напред, готов да пробие дървената стена. Големият Фреди се втурна след него и изкрещя някаква заповед. Едрият жребец спря, треперейки.

Ровена огледа брат си с нескривано възхищение. Той се ухили смутено.

Когато Големият Фреди поведе Фолио към вратата на обора, Малкият Фреди дръпна Ровена за крака.

— Желая ти добър път. Ще се постарая да забавя Гарет, доколкото мога.

Ровена му кимна окуражително. Без да бърза, Фолио излезе във ветровитата нощ. Без да чака знак от Ровена, той препусна през двора. С последните остатъци от разума си баща й се хвана за нея и се притисна до гърба й. Дворът на Ардендон мина покрай нея в разкъсани картини: възбудените викове на пажовете, когато грамадният жребец изтрополи покрай тях, един селянин, стреснат в съня си, един рицар, вкопчил пръсти в белите рамене на коленичилата пред него жена, с разширени от изненада очи. Ровена присви очи и се постара да прогони ужасното усещане за безтегловност, когато Фолио правеше скокове, безкрайните мигове, преди предните му крака да стъпят отново на земята.

Когато конят се хвърли настрана, Ровена отвори очи. Бяха минали през първата порта и препускаха право към подвижния мост. Подковите на коня хвърляха снопове от искри. Баща й загуби опора и се килна настрана. Минаха опасно близо до черните води на рова. Ровена се наведе в обратната посока, доверявайки се на мускулестите си бедра.

Жребецът прелетя по моста и покрай езерото и скоро препусна направо през зелените поляни. При всеки удар на копитата му Ровена очакваше да се хлъзне от гърба и да попадне под хвърчащите железа. Косите й се развяваха свободно и правеха Фолио още по-неспокоен. Когато се изкачи на първото възвишение след замъка, той се вдигна на задните си крака. Ровена изпищя и двамата с баща й се изтърколиха надолу по стръмния склон в бъркотия от ръце и крака.

Най-сетне Ровена спря, легнала по гръб, загледана в яркия колан от звезди, опасал кралско синята небесна палатка. Спомни си една нощ преди много, много време, когато лежеше в мочурището също така по гръб и се взираше в същото синьо небе, без да знае нищо за рицарите, смъртоносната им привлекателност и интригите им.

Спомни си и как беше тичала след жената, която смяташе за своя майка, как дърпаше стоплените от слънцето връзки на престилката й. Стройният гръб на жената беше постоянно наведен над коритото за пране. Гръб, роден за удобствата на изискан живот. Гръб, който бащата на Ровена беше прекършил, като принуждаваше крехкото й тяло да ражда син след син в един рушащ се замък, докато той се забавляваше с уличници като Илейн Дьо Креси. Тя затвори за миг очи.

Беше толкова приятно да лежи във влажната трева и да наблюдава облаците, които се опитваха да закрият луната. Какво повече можеше да иска от живота? Фолио без съмнение беше изчезнал отдавна и тя нямаше друг избор, освен да чака Гарет да дойде и да убие баща й, а след това може би и нея. Изведнъж баща й избухна в тих смях.

— Остави това, Илейн. Не ме гъделичкай. Знам, знам… Никога не си могла да лежиш спокойно, когато до тебе има мъж.

По гърба на Ровена пробяга студена тръпка, която нямаше нищо общо с влажната трева под нея. Тя се обърна към баща си, очаквайки да види на негово място разлагащ се призрак.

Оказа се, че Фолио се е върнал и внимателно побутва с муцуна главата на баща й. Бялата му козина блестеше под лунната светлина. Конят я погледна така меко и разкаяно, че Ровена избухна в смях.

Тя се претърколи по корем и се приближи до баща си. Фолио потри кадифеномеките си ноздри в тила й.

— Татко? — пошепна тя.

— Какво има, детето ми?

— Ти ли уби моята майка?

— Разбира се, че не. Алтея роди Малкия Фреди и умря. Но момчето не е виновно. Тя не беше достатъчно силна да преживее още едно раждане.

— Не говоря за Алтея, татко, а за моята майка. За Илейн.

Линдзи устреми поглед към нея и Ровена разбра, че баща й е напълно трезвен. Въздишката му издаваше копнеж.

— Трябваше да й прекърша красивата шийка, но не можах. Всичко, което направих, бе да рева и да плача, а когато трябваше да бягам от глупавото момче, едва не счупих собствената си глава. Но кой би ме обвинил? Момче или не, в очите му беше изписана смъртта.

Ровена се претърколи отново по гръб. Двамата останаха дълго така, наблюдавайки облаците, които се носеха по нощното небе. Тя не беше особено изненадана от думите му. Той само бе потвърдил онова, което предполагаше: Линдзи Фордис не беше в състояние да убие дори бълха.

— А ти какво си очаквал, татко? Момчето е било влюбено в нея. И когато я е видяло в обятията ти…

Баща й въздъхна тежко.

— Това не беше любовна среща. С Илейн се карахме. Тя отказа да тръгне с мен. Заяви ми, че смята да остане господарка на Карлеон, като се омъжи за сина на мъжа си. Тогава реших да взема теб. Да те отнеса при Алтея. Тя винаги е искала момиченце. Двамата с Илейн те дърпахме на две страни като побеснели селянки. Точно в този момент влезе момчето. — Почти забравен срам пламна в очите му. — Аз те изпуснах.

— И съм паднала на главата си, без съмнение.

Линдзи я погледна укорително.

— Скочих от прозореца. Мислех, че писъкът ти ще ме преследва завинаги.

Ровена изведнъж бе осенена от страхотна идея. Можеше да хвърли светлина в мрака на миналото като луната, когато се подава зад някой черен облак.

— Всъщност как съм дошла при теб, татко? Кой ме е донесъл?

Отговорът беше само неясно мърморене. Баща й отново бе изпаднал в полусъзнателно състояние и тихо си тананикаше. От кулата над подвижния мост отекна вик и разкъса нощната тишина.

Ровена възседна баща си като кон и продължи настойчиво.

— Чуй ме, татко, трябва да ми кажеш. Кой ме е донесъл при теб след смъртта на Илейн? Помисли!

Баща й отново потъна в спомена и изохка от болка.

— Проклетото момче ми счупи крака. Преряза въжето, когато бях на цели петнайсет стъпки над земята. За да стигна до коня си, трябваше да пълзя. Селянинът, който наместваше кости, го счупи отново, за да го нагласи както трябва. Но не се получи…

Ровена го сграбчи за яката и удари главата му в меката земя.

— Татко, моля те! Как съм се озовала в Ревълууд? Кой ме е донесъл при теб?

Откъм замъка прозвуча сигнал на тромпет и Фолио вдигна глава. Когато се вдигна на задните си крака и изцвили, гривата му блесна като водопад от коприна.

Гърдите на баща й затрепериха под нея и Ровена с ужас видя, че той плачеше.

— Просто не можах да повярвам, че моята сладка Илейн е мъртва. Нямах сили да се надигна от постелята. Онова същество бутна детето в ръцете ми. — Треперещата му ръка улови една от висящите й къдрици, за да избърше сълзите. — Толкова исках моята малка Ровена. Трябваше да я махна оттам, преди детето да плати за греховете на майката.

Ровена вдигна глава.

— Кой, татко? Кой ме е донесъл в Ревълууд?

Тя се наведе към устата му, опитвайки се да разбере дрезгавия му шепот.

Тропот на копита отекна като гръмотевица в мрака. Фолио изцвили пронизително, когато през подвижния мост прелетя черна фигура и препусна в нощта.