Откакто бяха напуснали Мидгард, двамата прекарваха нощите си под бдителните погледи на братята й и Ъруин. Не смееха да се докоснат, освен с ръце и с погледи. Само веднъж, докато другите правеха палатката, Гарет я отвлече в гората, притисна я към едно дърво и я зацелува като обезумял, докато й се зави свят. Тя беше готова да повярва, че ще се любят под дървото, набързо и тайно, но той се откъсна от нея, простена дрезгаво и я отведе обратно при другите. Седяха при братята й, слушаха приказките на Ъруин и се усмихваха глупаво. Под дългото кожено палто, което беше взел обратно от сърдития Ъруин, Гарет започна да я милва и да обхожда с ръце тялото й, докато кискането й премина в тихи стонове и тя го помоли шепнешком да престане с това мъчение. Тази нощ щеше да го помоли да продължи.

Ровена се потопи по-дълбоко във водата, за да се изплакне. Когато отново излезе на повърхността, пред коритото стоеше Марлис, скръстила ръце под гърдите си и вдигнала единия си крак на ръба.

Косата на Марлис висеше на влажни кичури пред лицето. Вехтият й жакет беше мокър от дъжда и тя миришеше като мокро куче. Ровена също скръсти ръце под гърдите си и неволно си припомни последния ден в Карлеон — тогава Марлис им помогна да избягат, но след безброй безсънни и леденостудени нощи Ровена неволно се запита дали сестрата на Гарет им е помогнала от добро сърце или е била тласкана от безумната си злоба.

— Добре дошла у дома, малката.

— Здравей, Марлис. Някак си не чувствам, че съм се прибрала у дома, след като ти не скочи върху нас от дървото.

Марлис грабна сапуна и го подхвърли във въздуха.

— Бях наблизо.

— Ти винаги си наблизо, нали?

— Само когато имаш нужда от мен. — Марлис мина от другата страна на коритото.

Без предупреждение тя зарови пръсти в косата на Ровена и дръпна с все сила златните кичури. Ровена прехапа устни, за да задържи болезнения си вик. Очите й се напълниха със сълзи.

— От колко седмици не си разресвала тази грива?

— И аз бих могла да те попитам същото — отговори Ровена.

— Не искаш ли да те среша?

— Не, благодаря — отговори Ровена и освободи косата си от яката й хватка. — Нямам желание да се представя пред Гарет с гола глава.

Марлис хвърли сапуна във водата и взе от масата гребен от слонова кост. Усмихна се и зъбите й блеснаха ослепително бели под завесата от тъмни коси.

— Довери ми се. Знам какво правя.

Тя коленичи зад коритото и внимателно извади навън част от косата на Ровена. Започна да я разресва с неподозирана мекота и Ровена въздъхна доволно. Кожата на главата й се стопли и запулсира под равномерните движения. Тя затвори очи и се облегна назад.

— Къде прекарвахте нощите по обратния път към Карлеон? — попита Марлис. Гласът й беше тих и успокоителен като пръстите й в косата на Ровена.

— На полето. В гората — отвърна Ровена, без да отвори очи. — След като снегът започна да се топи, стана поносимо.

Марлис остави гребена и нави влажните кичури на пръстите си.

— Позорно е, че Гарет не може да се отбива в замъците на познатите си рицари. Нали разбираш, името му и без това е стъпкано в калта, а като се разбере, че е преминал през половин Англия с една руса уличница…

Ровена повдигна рамене и въздъхна примирено. Последния път, когато я нарекоха уличница, бе избухнала в сълзи. Но тогава не беше вярно. Искаше й се да обясни на Марлис как стоят нещата, но не намираше думи за новото си положение. Въпреки това сестрата на Гарет нямаше право да бъде толкова жестока…

Марлис зави мократа коса на кок на тила.

— Ти си глупачка. Как можа да допуснеш Гарет да те хване?

— Виждаш ли белези по кожата ми? Брат ти не ме удари нито веднъж. Напротив, стопли ме и ми даде да ям.

Марлис избухна в тих смях.

— Обзалагам се, че те е стоплил най-вече вътрешно. Нали видях как не можеше да отлепи ръцете си от талията ти, когато те свали от гърба на Фолио. Веднага си помислих, че е готов да те стопли още там, на двора.

Очите на Ровена гледаха загадъчно.

— Защо ме отпрати, Марлис?

— Защото беше готова да изгубиш сърцето си, затова. Като всички друга преди теб. — Марлис стисна юмруци. — Така ли смяташ да прекараш остатъка от живота си? Да копнееш за любовта на мъж, който не е в състояние да отговори на чувствата ти?

— Ти си решила да прекараш живота си точно по тази начин, Марлис. Защо ме упрекваш?

Без предупреждение Марлис натисна главата на Ровена във водата. Ровена се надигна и изплю вода, но Марлис я натисна отново. Този път обаче Ровена беше подготвена и Марлис получи здрав юмрук в лицето.

Водата пръсна на всички страни, когато Ровена отметна назад снопа мокра коса и скочи.

— Да ме удавиш ли искаш?

— Това би било знак за съчувствието ми. Аз съм по-добра от Гарет, който ще те прогони безмилостно, щом се насити на скимтенето ти. — Марлис скри ръце в ръкавите си и отиде до прозореца. Блъсна капаците и изложи лицето си на дъжда.

Ровена седна отново в дълбокото корито.

— Това е истината, която се крие зад пристъпите на ревност, нали, Марлис? Чух те какво каза на Гарет. Докато той е в плен на миналото, докато ти му внушаваш, че не е достоен да получава любов, той ще принадлежи само на теб. Така ще можеш да го задържиш тук, в Карлеон, далече от приятелите му, от обществото, съвсем сам. Той ще пътува, ще участва в рицарски турнири, ще спи с жени, но винаги ще се връща при теб, защото ти му внушаваш, че си единственият човек, който го обича въпреки миналото.

Марлис затвори капаците с трясък.

— Естествено. Аз обичам Гарет. Всички го обичат. Като дете чувах само това и накрая почна да ми става лошо от него. Мама го обичаше повече от всичко на света. В борбата си да изляза на бял свят аз съм разкъсала утробата й, но последната й дума е била името на Гарет. Баща ми обичаше само него. Той беше надеждата му. И накрая — Илейн също го обичаше.

Ровена стана и повика на помощ цялата си гордост. Без да покаже и следа от плахост, тя излезе от коритото и вдигна голямата ленена кърпа, разпростряна пред огъня. Уви се в нея, приседна на едно ниско столче и се зае да суши косата си.

Ръцете на Марлис висяха безсилно.

— Права си, Гарет не те е белязал с нищо. Освен ако не ти е направил дете. — Ровена се обърна към нея, стресната от горчивината в гласа й. — Ще се моля заедно с теб да не го е направил, защото със сигурност ще го сполети същата съдба като детето на Илейн.

Ровена отпусна безсилно ленената кърпа. В този миг вратата се отвори и Гарет застана на прага, заслепен от очертанията на прекрасното тяло в сиянието на огъня, от преливащите се нюанси на прасковено, златно и наситено синьо.

— Изчезвай, Марлис — заповяда кратко той и остави на масата димящата чаша, която беше донесъл. — Да те няма.

Гласът му не търпеше противоречие. Ровена се уви в кърпата, обзета от внезапна плахост. Марлис се поклони подигравателно и излезе от стаята. Гарет грижливо затвори вратата след нея.

Ровена седна отново на столчето и продължи да суши косата си. Не беше в състояние да погледне Гарет, докато главата й беше пълна с думите на Марлис. Защо пак бе споменала изчезналото дете на Илейн? Тя остана със сведена глава, опитвайки се да скрие объркването си.

Гарет отпи малко от чашата и я остави на перваза на камината. Ръката му се плъзна по гърба й.

— Тя… надсмиваше ли ти се?

— Понякога си мисля, че ме мрази толкова силно, колкото е мразела мащехата ви.

Очите на Гарет потъмняха.

— Точно обратното. Марлис обожаваше Илейн. Следваше я навсякъде като домашно кученце. Сигурно й беше омръзнало да тича след мен.

Ровена затрепери — повече от мрачните предсказания на Марлис, отколкото от студ. Гарет свали две кожи от леглото, сложи едната в краката на Ровена, а другата вдигна пред себе си. Тя го погледна изненадано.

— Това ли ще е леглото ми, милорд? А аз се надявах, че вече няма да спя в краката ви.

— Безсрамна жена! Да не си мислиш, че ще те пусна в леглото си само защото си изкъпана и миришеш хубаво? — Той хвърли кожата отгоре й и я привлече в скута си. Меката кожа погъделичка носа й и тя се разкиха. Гарет я издърпа надолу, докато се появи златната й глава.

— Виж ти, какво си намерих! Между кожите ми имало златно животинче! — Той разроши влажната й коса. — От тези къдрици мога да си направя чифт златни ръкавици. А може би и маншон за моята дама.

— Тежко и горко на дамата, която ще получи такъв маншон. Щом пъхне ръцете си в него, ще падне мъртва.

Гарет вдигна ръката й към устните си.

— Това трябва да предотвратим на всяка цена, защото ръцете й са ми мили и много скъпи.

Ровена помилва бузата му, прокара пръст по топлите му устни. Когато лежеше в обятията му, всички съмнения, събудени от думите на Марлис, й се струваха безсмислени, сякаш идваха от друг свят. Гарет й подаде чашата и тя вдъхна дълбоко сладката миризма на канела и карамфил.

— Щях да забравя — каза той. — Изпий това.

— Какво е? — Ровена се отдръпна стреснато.

— Отрова естествено. Какво друго можеш да очакваш от мен?

Ровена се изкиска, макар да не беше напълно сигурна дали трябваше да опита питието. Все пак пийна малко и устата й се напълни с подправено ябълково вино с ейл.

— Значи си готова да изпиеш дори отровата, ако ти я дам със собствените си ръце. — При тези думи Ровена се обърна да погледне в лицето му, но той опря брадичката на главата й и й попречи. — Много… отрезвяваща мисъл.

— Тази отрова има много приятен вкус.

Гарет я плесна нежно по бузата.

— Това е просто напитка, която Дунла приготви за теб. Помолих я да сложи повечко ейл с надеждата да си загубиш ума и да се забавлявам цяла нощ с невинното ти младо тяло.

Ровена остави чашата настрана, обърна се и се хвърли в ръцете му. Кожата се плъзна от раменете й. Наведе се към него и помилва гърдите му със своите.

— Отдавна съм си загубила ума. Не ми трябва вълшебно питие, за да ти го докажа.