Когато той не се помръдна и не отговори на поканата й, тя бе обзета от същата плахост. Направи се, че се протяга, докато го оглеждаше изпитателно изпод полуспуснатите си ресници.

— Цветът ви отива, милорд — отбеляза небрежно тя и посочи финия вълнен плат, драпиран около раменете му. — Нюансът е в много интересен контраст с косите ви.

— Дръж се прилично и може би ще ти го заема за малко — отговори в същия тон той.

Гарет хвърли дървото в угасналия огън и остави другите неща на масата. Отиде до леглото и показа на Ровена рокля от най-фина розова вълна. Тя посегна да я вземе, но той се ухили предизвикателно и я дръпна към себе си. Завивката се свлече от раменете й и погледът му веднага пламна.

Ровена моментално се зави до брадичката и сините й очи засвяткаха дръзко.

— Дръж се прилично и може би ще ти го заема за малко — повтори глухо тя думите му отпреди малко.

Гарет захвърли роклята на пода и скочи при нея в леглото. Завивките се разхвърчаха на всички страни, когато се претърколи върху нея и я притисна към себе си. Той я сложи върху себе си, придърпа една завивка, за да не й е студено, и обгърна с две ръце тънката й талия. Очите му искряха.

— Какво безсрамие. Нямаш представа какви опасности преодолях, за да намеря тези съкровища за дамата на сърцето си. Излязох безстрашно срещу трима дракони, които бълваха огън и пламък.

Ровена направи неуспешен опит да се освободи.

— Възможно ли е тримата дракони да са се отзовали на имената Ъруин, Фреди и още веднъж Фреди?

— Може би. — Гарет се възползва безсрамно от опита й да се освободи и я сложи на място, което би я застрашило непосредствено, ако не бяха вълнените му панталони. Ровена утихна.

— Да не би да сте убили тези нещастни дракони с грамадния си меч?

— За съжаление бях невъоръжен. Принудих се да понеса мъката от мрачните им погледи и обидни забележки, но мисля, че се справих достойно. Могъщият ми меч е изтощен до крайност, загубил е легендарната си сила. И за това е виновна само една възхитителна девица, която сега се подиграва жестоко на скромните ми дарове.

Ровена сложи ръце на гърдите му и примамливо изви хълбоците си.

— Според мен могъщият ви меч показва признаци на живот.

Гарет я изгледа с присвити очи.

— Възхитителна дева като вас може да събуди и мъртвия за нов живот.

Той притисна ръка към гърба й и я наведе към себе си. Когато най-сетне отново се изправи, ръцете й трепереха и дишането й беше накъсано.

— Това ли е единственият дар, който ми носите? Няма ли и други?

Гарет се изсмя сухо.

— Ето го пак моето практично момиче.

Бутна я грубичко и тя седна на дупето си. Той метна завивката отгоре й и стана, за да й поднесе даровете си.

Поклони се дълбоко, остави котела пред леглото и се престори, че се олюлява от тежестта му.

— Банята ви, милейди.

Ровена го погледна намръщено.

— Не вярвам да се побера в него.

— Да не чувам хленчене или ще ви напъхам собственоръчно.

Ровена сведе поглед към димящата вода в котела и бързо затвори уста.

С величествен жест Гарет й предложи чинията с риба и сирене, украсени с гроздови зърна. В очите й се появи странен блясък.

— С огромно усилие откраднах тези скъпоценни камъни от един гладен дракон с развяващи се уши и възмутен поглед.

— Как няма да се възмути, като си му откраднал сиренето!

Гарет седна на края на леглото и я помилва по бузата.

— И годеницата.

— Без съмнение си бил вцепенен от срам. — Ровена посегна към най-голямото парче солена риба. Скоро чинията се опразни.

— Засрамих се едва когато най-малкият дракон ме прониза с огнения си поглед. Ако беше стоманено острие, сега щях да съм загубил главата си заедно с всички умни мисли вътре.

— Обаче снощи ти искаше да отсечеш неговата глава, нали? — Ровена стисна едно гроздово зърно и сокът опръска леглото.

— Е, не е точно така. Установявам, че незнайно как момчето се е промъкнало в сърцето ми. Той е сила, с която трябва да се съобразявам, особено ако е въоръжен с котел или с нож.

Ровена го зяпна смаяно.

— Наистина ли не си имал намерение да го убиеш?

Гарет пъхна в устата й зърно грозде.

— Нито за миг.

Ровена шумно затвори уста.

— Значи си ме измамил?

Гарет въздъхна тежко и помилва нежната й буза.

— Трябва ли сега да говорим за това? Колко пъти още трябва да те спечеля, за да те убедя, че си моя?

Ровена глътна гроздето, без да го сдъвче.

— Миналата нощ не ме спечели. — Блъсна ръката му и заяви твърдо: — Видях те как смени заровете в гънките на наметката си. Ти излъга.

Гарет се изправи с вкаменено лице.

— Последният мъж, който ми каза нещо подобно, получи копие във врата.

— Защо? Защото е казал истината?

Гарет изрита котела и водата се разля по пода.

— Добре де, излъгах. Нима би предпочела да бях позволил на онзи идиот Пърсивал да те отведе в спалнята си? Или трябваше да го убия, защото изобщо се е осмелил да те погледне?

— Как мога да съм сигурна, че не си измамил и баща ми?

Сериозният тон, с който бе задала въпроса, разпали гнева му.

— Въпреки високото ти мнение за мен не съм правил опити да мамя идиоти. Нито да убивам момчета.

— А как стои въпросът с жените? — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да е успяла да размисли.

По устните на Гарет се плъзна странна усмивка. Ровена потрепери, когато пръстите му се плъзнаха по нослето й и го ощипаха болезнено.

— Това ще покаже само времето, мила моя. Само времето.

Той стана и я остави сама с ехото на небрежно произнесеното гальовно име. Ровена остана в леглото, положила буза на коляното си, опитвайки се да размисли върху думите му и болезнено копнееща за нежността му. Седя така, докато Ъруин почука на вратата и мрачно заяви, че конете са готови за връщането им в Карлеон.

16

Марлис скачаше от клон на клон като тромава маймуна. Високо в короната на прастария дъб клоните бяха чупливи и далече един от друг и тя нямаше друга възможност, освен да се катери по стъблото. Грапавата кора раздра кожата й на коленете, но тя не усети нищо. Последният тънък клон, към който посегна, се счупи. До преди няколко години стъпваше и на най-високите клони, без да се издаде с нещо повече от скърцане. Тя се наруга на ум и клекна сред листака. Не стига, че имаше женски форми, ами и увеличаваше теглото си.

Дървото я обгърна като гнездо, голите му клони скриха облечената в черно фигура. Марлис опря буза във влажната кора и за пореден път разбра защо обичаше зимата — тя не даваше обещания, които не можеше да изпълни.

Ранният дъжд беше стопил снега и навсякъде чернееха мръсни локви. Земята и небето образуваха монотонна сивота, прекъсната само някъде в далечината от кулите на Ардендон. Яркочервените знамена на Блейн се развяваха гордо пред оловносивия хоризонт. Ако баща им беше още жив, сега тя щеше да е господарка на Ардендон. Всъщност дори и сега само милостта на Гарет я предпазваше от тази ужасна участ.

Като дете Марлис често се криеше в клоните на прастария дъб, за да избяга от укорите на бавачката си, която постоянно я наставляваше да се държи „повече като дама, а не като дивачка“. Да избяга от разсеяното разочарование в очите на баща си, който искаше само синове, и от вечното присъствие на съвършения си брат, който се харесваше на всички. Сред тези клони тя се чувстваше свободна от принудите и най-вече от оковите на детската си тромавост. Когато соколите се носеха над нея и описваха съвършени кръгове, тя мечтаеше някой да я вземе на крилете си и да я отнесе далеч от Карлеон, над поля и гори, за да я свали на място, където никой нямаше да я ругае, да й крещи или да я щипе по нослето с любов, както правеше брат й.

Ала днес небето беше празно. Соколите бяха отлетели без нея в прекрасните земи, където зимуваха. Глезените й се сковаха, тя ги разтри несъзнателно и вдигна глава. На доста голямо разстояние от нея, в края на просторното поле, се появиха черни точки. Сърцето й ускори ритъма си. Преброи внимателно точките. Пет коня. Четирима ездачи. Не. Съвсем ясно видя златно петно върху черна основа. Черното беше брат й, златното — косата на Ровена. Марлис заби нокти в кората на дървото и изохка от болка.

Не можеше да види усмивката на Ровена, но видя съвсем ясно как тя се обърна към мъжа, който я държеше. Тази гледка предизвика нов стон. Искаше й се да отметне глава назад и да завие като вълк. Проследи как конниците прекосиха ливадата и изчезнаха в сенките на гората. Очите й бяха сухи и горещи.

Марлис се спусна бързо по стъблото на дъба. Вече беше съвсем близо до земята, когато токът й се закачи на един клон. Силното изпращяване дойде твърде късно. Клонът поддаде и тя падна по гръб. Ужасеният вик се изтръгна сякаш от чуждо гърло.

Известно време лежа на покривката от листа, усещайки как гърбът на жакета й се напояваше с влага. Когато отново задиша нормално, тялото й се разтърси от неудържимо хълцане. Не знаеше колко време е плакала, когато решително седна и избърса сълзите от очите си. Отново заваля дъжд и тя се затича бързо към Карлеон, за да посрещне както подобава брат си и неговата дама.



Ровена се отпусна с тиха въздишка в огромното ведро за баня, постлано с ленени кърпи. Припомни си първата си баня в Карлеон и на устните й заигра усмивка. Днес я нямаше Дунла да я изтърка, докато кожата й се разрани. Засмяната старица тактично се бе оттеглила, след като напълни ведрото с гореща вода и изкрещя в ухото на Ровена няколко думи, които звучаха като „добре дошла у дома“. Този път банята й беше приготвена не в кухнята, а в личните покои на Гарет.

В камината гореше буен огън и топлината му се бе разпростряла в цялото помещение. Ровена лениво раздвижи пръсти под водата. Очите й спряха на голямото легло и тя си припомни колко нощи двамата с Гарет бяха лежали като статуи, без да смеят да се докоснат, сякаш осъзнаваха, че веднъж започнали, никога няма да престанат. Заспиваха едва когато изтощението ги надвиеше и всеки търсеше топлината на другия. Събуждаха се с преплетени крайници, миризмата на съня създаваше помежду им сладостна интимност. Тази нощ щеше да е различна. Гарет щеше да се върне скоро от обиколката си и да я намери под кожените завивки в леглото си, чиста, ухаеща, жадна за ласките му.