Огънят хвърляше златни отблясъци върху косата на Пърсивал, който се запъти към Ровена с подчертана небрежност.

— Престани да хленчиш, хлапе. Искаме само да вадим, каквото ни обещахте — номерата на прелестната Миньон. После ще има достатъчно злато за всички ви.

Ровена видя как лицето на Ъруин първо почервеня, а после побеля. В следващия момент Пърсивал вдигна ръка и я плъзна по бузата й. Палецът остави дразнеща следа по устните.

— Не искам да трепериш, сладка Миньон. Искаме само да ни покажеш изкуството си. А ние ще се погрижим да те възнаградим богато.

Ровена се нацупи прелестно и подаде босото си стъпало изпод полата. Пърсивал задиша ускорено. Другата му ръка се протегна към косата й. В следващия миг обаче той извика задавено, когато тя скочи върху стъпалата му. Ровена почти успя да измъкне меча му от ножницата, когато той разбра какво става. Тогава реагира светкавично и сграбчи китката й толкова брутално, че пръстите й изтръпнаха и очите й се напълниха със сълзи. С ъгъла на окото си видя как Големият Фреди рухна на пода под добре прицелен удар.

Пърсивал я обърна и я сграбчи за рамото.

— Глупачка — изсъска той. — Откъде ти хрумна да ни заблудиш с обещания за забавление, а после да се опиташ да ни разпориш гърлата!

— Това е недоразумение — отговори гневно тя, докато той я влачеше към масата. — Никой не е говорил за номера от този вид. Аз не съм курва.

— Но не си и Светата Дева Мария, иначе нямаше да се движиш с тази жалка група комедианти. Как иначе биха могли да печелят, за да оцелеят, ако не продават сладката ти плът?

Сега вече Ровена започна да се отбранява сериозно, но стройните ръце на Пърсивал бяха сякаш от стомана. Тя се огледа отчаяно.

— Умолявам ви. Аз съм девица. Нямате ли капчица почтеност? Няма ли рицари между вас?

Обкръжаваха я само корави младежки лица. Един от тях отвори подчертано бавно колана с меча си и го пусна на пода. Пърсивал я издърпа назад и я сложи на масата. Тъмнокос рицар със зелени очи излезе напред. Ровена го погледна умолително и той й намигна. В сърцето й пламна надежда. Гласът му разкъса напрегнатата тишина.

— Ако казва истината, трябва да увеличим залога.

Мъжете се спогледаха въпросително. Пърсивал стисна болезнено китката на Ровена, когато залата се разтърси от силен гръм. Ровена вече си помисли, че полудява, но скоро разбра, че това не беше гръмотевица: младите мъже удряха с юмруци по масата и ревяха в хор:

— Зарове! Да хвърляме зарове!

Пърсивал я отблъсна отвратено. Ровена се залови за ръба на масата, за да не падне. Когато виковете заглъхнаха, Пърсивал заговори насмешливо:

— Щом сте решили да повярвате в клетвите на една боса уличница, донесете заровете. Спечелилият ще я отведе горе и ще се убеди, че е бил голям глупак.

Някой донесе оловни зарове и ги хвърли на каменните плочи пред камината. Ъруин, Големият и Малкият Фреди бяха вързани и отведени в един ъгъл. Рицарите разговаряха оживено помежду си, докато сядаха в кръг на пода, за да следят играта отблизо. Онези, които стояха отзад, протягаха шии, за да виждат по-добре. Във вълнението от предстоящата игра сякаш бяха забравили за Ровена.

Тя се отдръпна бавно, не смеейки дори да диша, ала бягството й внезапно свърши с удар в корава мъжка гръд. Явно бяха оставили някой да я пази. Зад нея стоеше зеленоокият рицар.

Копринено-гладкият глас на рицаря се изля в ухото й като медовина.

— Не мога да понеса да те видя просната на масата като жертвено агне.

Ровена се взираше упорито напред.

— Бихте ли ми помогнали, сър? — попита тя, като се стараеше по лицето й да не проличи нищо.

— Да. — Той я прегърна през кръста. — Ела с мен, а те нека си играят. Кълна се, че ще бъда мил с теб. Щом свършим, ще ти помогна да избягаш, преди да се нахвърлят върху теб като зверове.

Ровена затвори очи. Защо най-милите думи, които бе чула тази нощ, трябваше да са и най-жестоките?

— Ами другите? Момчетата от трупата? Ще помогнете ли и на тях да избягат?

— За теб съм готов да направя всичко, малката ми. — Ръката му се плъзна под износената ленена рокля и погали бедрото й. Той се наведе напред и помилва с устни тила й.

Мислите на Ровена се надпреварваха. Какво би направила Марлис с този мъж, който учтиво й предлагаше да я опозори? Щеше да се качи с него в стаята му и да го убие. Отговорът дойде толкова бързо, че Ровена се изсмя измъчено. Рицарят зад нея простена тихо — очевидно беше схванал смеха й като съгласие. Ръката му бавно се плъзна между бедрата й.



В средата на залата Пърсивал тъкмо беше взел заровете. Може би тъкмо той щеше да спечели. Ровена се престори, че трепери, за да избегне търсещите пръсти, и се обърна с лице към рицаря, за да го види по-добре.

Преди да е успяла да протестира, устните му затиснаха нейните. Странно, този мъж я целуваше като опитна проститутка. Дразнеща, умела целувка, уж страстна, но сдържана и бегла. Езикът му внимателно изследваше устата й. При друг мъж Ровена може би би се запитала какво идва след такава целувка. Но зеленоокият рицар й беше абсолютно чужд. Как щеше да го убие Марлис? Да му разбие главата? Да го прониже със собствения му меч? Марлис със сигурност щеше да оцени иронията на ситуацията. Топлата мъжка ръка се пъхна в деколтето й и Ровена примирено затвори очи. Той не знаеше какво го очакваше горе в стаята му.

Тя беше толкова съсредоточена да обмисли предстоящото убийство, че в първия момент сметна трясъка на вратата за ехо на собственото си сърцебиене. В залата нахлу леден вятър. Последвалата тишина накара рицаря да се откъсне от нея. Ровена вдигна глава. Мъжете пред камината гледаха покрай нея към вратата. Лицата им издаваха виновност — като хлапета, заловени да правят беля. Ако ситуацията беше друга, Ровена щеше да избухне в смях.

Най-сетне и тя се обърна към вратата. На прага стоеше великан, покрит със сняг. Вятърът въртеше около него облак снежинки, които се втурнаха в залата и бързо се стопиха от горещината. Остана само зловещият вой на бурята. Ровена се вкопчи в ръцете на зеленоокия рицар, за да не падне. Две черни очи, по-черни от нощта и по-студени от леда, се впиха в лицето й и кръвта замръзна във вените й.

13

Гарет стоеше на прага като бог Тор, току-що завърнал се от титанична битка със снежния великан. Тъмният му поглед беше толкова страшен, че Ровена не беше в състояние да се помръдне, даже да беше запратил по нея светкавица, за да я изпепели. Снегът беше образувал тънка корица по черната му коса. В отдавна неподрязваната брада висяха ледени висулки. Беше загърнат в наметка от кожи, толкова черни и плътни, че сякаш поглъщаха светлината. В продължение на един ужасен миг Ровена си въобрази, че тъмните капки по каменния под не са от топящия се сняг, а кръв от току-що убито животно. Блъсна зеленоокия рицар и се отдръпна. Смутено покашляне сложи край на неловката тишина.

Гарет влезе в залата, отърсвайки полепналия по ботушите му сняг.

Пърсивал скочи и се втурна да го посрещне.

— Сър Гарет! Каква изненада! Какво ви води в Мидгард?

— Снегът. — Гарет протегна ръка и го ощипа по носа. — Баща ти знае ли, че си тук, Пърсивал?

Момъкът направи гримаса.

— Не, но се боя, че скоро ще узнае.

Ровена вече се питаше как бе могла да си помисли, че Пърсивал е красив. Класическите черти на лицето му напълно се губеха в присъствието на Гарет. Походката му беше само бледо копие на мъжествените крачки на черния рицар.

Погледът на Гарет се плъзна по залата, без да пропусне коленичилите пред огъня фигури и тримата нещастници с вързани ръце и парцали в устата в най-далечния ъгъл. Погледът му се плъзна равнодушно по Ровена, само веждите му се помръднаха едва забележимо. Тя се отдалечи още на една крачка от зеленоокия рицар и скри ръце зад гърба си като виновно дете. Гарет посочи небрежно към тримата вързани в ъгъла.

— Живи ли са още?

— Да, макар да не заслужават — отвърна презрително Пърсивал. — Да, живи са, сър Гарет.

Гарет сложи ръка на рамото му и го отведе пред камината.

— Тогава няма да се занимавам повече с тях. Няма ли да ми предложиш чаша топъл ейл, синко? Навън е адски студ.

Рицарите усърдно се разтичаха на всички страни. Извадиха най-хубавата чаша, излъскаха я и я напълниха с димящ ейл. Той изръмжа някаква благодарност, при което всички младежи сведоха глави и огледаха скритом широкия меч, който висеше на колана му. Когато вървеше, краят на ножницата се влачеше по пода.

Един от рицарите се опита да скрие заровете под масата, но Гарет му попречи. Вдигна ги и ги претегли в ръката си, сякаш бяха парчета самородно злато.

— Да не си решил пак да проиграеш замъка на баща си, Пърсивал?

— О, не, сър. Мисля, че си научих урока след последния път.

— Радвам се за теб. Онази нощ едва не загуби ухото си от Марлис, доколкото си спомням.

— Прав сте, сър. Беше цяло щастие, че се върнахте навреме.

Гарет се облегна на масата и подхвърли първо единия, после и другия зар във въздуха.

— За какво играеш днес?

Пърсивал запристъпва нервно от крак на крак, търсейки подходящите думи.

— Нищо важно, сър. Само една жалка артистка.

Погледът на Гарет спря върху Ровена с учтив интерес. Пърсивал посочи към ъгъла.

— Онези типове, дето се опитват да се освободят от въжетата, обявиха, че малката владеела „разнообразни номера“.

Гарет се наведе и пошепна нещо в ухото му. Пърсивал избухна в луд смях.

— Обзалагам се, че това също влиза в номерата й. Тя има хубава уста.

Ровена се изчерви като рак. Пърсивал вдигна рамене, сякаш ставаше въпрос за момчешка шега.

— Тя твърди, че е невинна. Затова решихме да хвърляме зарове. Нека те решат кой пръв ще я заведе горе, за да имаме доказателство, че е излъгала.

Гарет потърка брадата си и се отблъсна от масата. Зеленоокият рицар се скри сред другарите си и Ровена изведнъж остана сама. Тя се разкрачи, за да има опора, но въпреки това се олюля, когато сянката на Гарет падна върху нея. Устните й се сковаха и тя се взря с невиждащи очи в сребърните халки на ризницата му под наметката. Той застана пред нея и магнетичната му сила я принуди да вдигне очи. Парещият му поглед я измери от глава до пети, не пропусна нито мръсните боси стъпала, нито окъсаната рокля и разбърканите коси.