— Това е, което най-много ме плаши. Не знам.

— Тогава да продължим. — Той й подаде ръка и двамата станаха заедно.

— Но къде ще отидем? — попита Ъруин и захапа лакомо едната глава цвекло. Без да иска, Ровена си представи супата на Дунла: гореща, с много месо и ечемик. Светът се залюля пред очите й. Ъруин й предложи цвеклото и тя отхапа голямо парче. Горчивият вкус й вдъхна нова смелост.

Тя хвърли главата на големия Фреди.

— Никога досега не съм имал свой кон — промълви замислено той.

Ровена нямаше сърце да протестира, когато той даде цвеклото на коня си, без сам да отхапе от него. Конят изяде цялата глава с доволно мляскане. По лицето на Ъруин се изписа разочарование и той побърза да скрие останалите глави в палтото си.

— Нямам нищо против конете — промълви меко тя, — но не можем да ги изядем. — Когато Ъруин измери с преценяващ поглед едрия кон на братовчед си, тя го изрита сърдито.

Заваля по-силно. По косите на Ровена полепваха все нови и нови снежинки. Слънцето над тях изчезна зад завеса от ниски облаци.

Ровена възседна коня си и успя да се усмихне.

— Можем да отидем, където си искаме. Светът е наш и ще търсим своя път в него като всички други пътници. Какво е гладът в сравнение с вълнуващите приключения?

— Според мен гладът е дяволски неприятно нещо. — Ъруин тромаво се покатери на коня си. — Прощавай, Ровена, не биваше да ругая пред теб. Макар да съм сигурен, че си чула много по-лоши неща в онова изискано гнездо на змии, в което живееше.

Ровена понечи да му възрази, но се сети, че наистина беше чувала много по-страшни проклятия от устата на Марлис, и кимна величествено.

— Този път ти прощавам, Ъруин.

— Колко си великодушна — отбеляза ухилено малкият Фреди. Ровена подритна понито му и то препусна в тръс. Като по команда четиримата заобиколиха замъка и навлязоха в безкрайното сиво мочурище. Под копитата на конете се чупеше увехнала папрат. Като нямаше дървета да го спрат, вятърът необезпокоявано навяваше в лицата им цели облаци снежинки. Ровена се уви в дебелата наметка и изпита странна утеха от монотонността на местността. Нямаше прастари дървета, от които да се изтърси тъмна сянка, въоръжена със сребърен меч. Нямаше нищо подозрително в голата земя пред очите й, тя цялата беше една огромна сянка. В тази безутешна зима мочурището отново беше най-добрият й приятел.

Оптимизмът им изтрая до падането на нощта, когато легнаха да спят в една падина. Налягаха точно както бяха спали години наред в замъка. Малкият Фреди се притисна до гърба на Ровена, тя вдигна единия си крак на кръста му. Главата на Фреди почиваше върху корема на Ъруин, а големият Фреди се настани в краката на Ровена като вярно куче.

Най-сетне престана да вали, но земята вече беше покрита с неколкосантиметров слой сняг. Небето се проясни. Звездите засвяткаха като жестоки диаманти, непроницаеми като очите на Гарет.

— Какво ще стане сега с нас? — попита тихо Ровена. Ъруин се зарови в сухата трева като лалугер.

— Ако замръзнем, няма защо да се притесняваме за бъдещето.

Малкият Фреди вдигна рамене.

— Тук не е много по-студено, отколкото в Ревълууд. Аз се тревожа най-вече за Ровена. Тя е свикнала е топло легло.

Ъруин изпухтя.

— Би могло да се каже и така…

Ровена беше прекалено гладна, за да му отговори, както заслужаваше.

— Можем да станем група пътуващи артисти — заговори разпалено тя. — Богатите безделници като сър Блейн им хвърлят цели кесии със злато и сребро. Ще пеем и ще свирим и ще печелим хляба си.

Малкият Фреди смушка Ъруин.

— Можеш ли да пееш?

— Аз… не. Мога да свиря на тромпет и да тананикам.

— Ами ти? Можеш ли да пееш?

Големият Фреди поклати рошавата си глава. После вдигна едната си вежда и се обърна към Ровена.

— А ти?

— Боя се, че и аз не мога, но бих могла да се науча да ходя по въже. Вие ще се премятате и ще изпълнявате скокове във въздуха. А Ъруин… — Нежното й чело се намръщи. — Ъруин би могъл да жонглира. Да, това е отлична идея. Не смей да ядеш главите цвекло, Ъруин. С тях ще се научиш да жонглираш.

— Ще можеш ли да жонглираш с две глави цвекло? — Малкият Фреди се отпусна по гръб и намести удобно главата си на корема на Ъруин. — Изисканите хора искат да виждат абсурдни неща, те ги забавляват. Те не харесват собственото си общество. Сигурно им е омръзнало.

— Но в нас няма нищо абсурдно — промърмори Ъруин. Ровена се изкиска.

— Защо да не ти направим гърбица, Фреди, и да те показваме като джудже?

Ъруин се обърна на другата страна.

— Вие двамата няма ли да млъкнете и да ме оставите да замръзна спокойно? Престанете да размишлявате. Нямаме нито пари, нито таланти, нито очебийни недостатъци, за да се правим на артисти. Ако намерите отнякъде танцуваща мечка, повикайте ме.

Ровена се обърна към малкия Фреди. Двамата се подпряха на лакти и се погледнаха с дълбоко разбиране.

Малкият Фреди заби показалец между ребрата на Ъруин и братовчед му простена. Ровена и Фреди се ухилиха злобно. Големият Фреди вече беше заспал. Устата му се отвори и той изхърка, сякаш ръмжеше мечка.

Ъруин го изгледа намръщено.

— Дали може да танцува?

— Колкото ти можеш да жонглираш — отговори сърдито Ровена.



Ровена се притисна към шията на кобилата си. Един камък я улучи в рамото, тя изплака от болка и заби пети в хълбоците на коня. Тропотът на конските копита отекваше глухо в замръзналата земя. Останалите бяха само неясни сенки от двете й страни. На известно разстояние от селото градушката от камъни постепенно намаля и накрая съвсем спря. Ровена облекчено дръпна юздите и треперещата кобила спря. Тя се вкопчи здраво в буйната и грива и отпусна глава на гърдите си. Дъхът й излизаше на тласъци, сякаш беше бягала пеш от гневната тълпа. Разтърси я пристъп на кашлица.

Малкият Фреди нежно отмахна косата й и я погледна сериозно в лицето.

— Да не си болна?

Ровена поклати глава и се опита да се усмихне.

— Само се задъхах.

Конят на Ъруин танцуваше в кръг, заразен от безпокойството на ездача си. Бузите на момъка пламтяха от възмущение.

— Би могло да се помисли, че сме убийци или крадци на деца. Това е третото село, от което ни гонят. Нямах представа, че хората не умеят да се забавляват и не разбират от шега.

— Може би ще спечелим повече, ако започнем да просим, колкото и да е унизително. — Малкият Фреди вдигна ръка, за да спре коня на Ъруин, който вървеше право срещу понито му.

— Глупости — изсъска остро Ъруин. — Не и с нашите таланти. Според мен беше много весело, когато Ровена падна от въжето, което бяхме опънали между църквата и обора.

Ровена го изгледа накриво.

— Не трябваше да е весело. Нали съм въжеиграчка. Даже селяните знаят какво значи да ходиш по въже.

— Като си представя как висеше на коленете си и полата беше паднала на главата ти… — Ъруин се изсмя тихо. Ровена го удостои с поглед, който можеше да разреже диамант, но въздействието му бе елиминирано от нов пристъп на кашлица.

Малкият Фреди скочи от понито и свали дрипите от гърба си.

— Караниците няма да но донесат хляб. И днес сме бедни и гладни като преди един месец. Всяка хапка в стомасите ни е изпросена или открадната. Не сме спечелили дори половин шилинг от селяните.

— Тези хора нямат монети. Те са бедни като нас.

Всички се обърнаха изненадано към големия Фреди. Той почеса рошавата си глава, забравил, че всъщност имаше две. Мечешката глава падна назад. Откраднатите кожи, които висяха от нея, имаха множество оголени места. От мечешката глава гледаха тъмни, бездушни очи. Ровена примигна и за момент не разбра кое лице беше на брат й и кое — мечешкото…

Малкият Фреди въздъхна.

— От устата на мечката…

— Той е прав. — Ъруин зави крайчетата на мустака си — досаден навик, който беше придобил, откакто му растеше брада. — Изисканите хора не се мяркат на пътя ни. Ще ми каже ли някой какво правят богатите през зимата?

— За тях зимата е само приятно разнообразие. — В гласа на Ровена звънна горчивина. — Радват се на снега, играят си и се радват, докато вълнените им ръкавици се намокрят. Тогава се уморяват и се прибират по къщите си, за да се стоплят пред буйния огън в камината и да си хапнат топъл пудинг.

Малкият Фреди зарови пръсти в гривата на понито си и погледна изпитателно сестра си. Ръцете й трепереха.

— Щом благородниците не желаят да дойдат при нас, значи ние трябва да отидем при тях. — Ъруин се усмихна, сякаш беше направил важно откритие.

Ровена вдигна вежди.

— Нима трябва да отидем в Лондон и да искаме аудиенция при краля?

— Според мен трябва да престанем да избягваме замъците. Ще играем пред хора, които ще оценят талантите ни по достойнство — заяви важно Ъруин.

Малкият Фреди възседна понито си.

— С твоите таланти ще останат да ни гледат само слепите и глухите. Освен това замъците са опасни за Ровена. Вече говорихме за това.

Ъруин се намръщи неодобрително.

— Тя е егоистка. Ако приеме великодушното ми предложение и позволи на свещеника в следващото село да ни венчае, вече няма да има никаква опасност. Даже онзи мрачен рицар няма да посмее да отвлече жена, която е омъжена пред бога и пред краля.

— Бог и кралят не означават нищо за него. Също като теб, ако посмееш да се изпречиш на пътя му. — С тези думи Ровена смушка коня си, мина покрай него и се скри в гората. Големият Фреди вдигна рамене, намести мечата си глава и я последва.

Ъруин поклати глава.

— Кога всъщност е станала толкова свадлива?

— Тя не е глупава — отговори малкият Фреди. — Ако й беше все едно какво ще стане с теб, щеше да ти стане жена и да остави сър Гарет да ти отсече главата.

Той се загледа към гората, питайки се дали Ровена беше забелязала мъжа, който влезе в селото точно когато множеството започна да хвърля камъни по тях. Фигурата му беше скрита под наметка от черна кожа. Опитвайки се да потисне треперенето си, Фреди подкара понито си към гората. От небето отново започнаха да се сипят снежинки.