Фордис изтри потта от челото си с ръкав. Въпреки скромния огън му бе станало непоносимо горещо. В този миг на двора изгърмяха копита и той се вцепени. След кратка тишина вратата се отвори с трясък и се удари толкова силно в стената, че едва не се изтръгна от пантите.



Ровена нахлу в залата като слънчев лъч, който пробива застоялия пушек. Дивият, сладък аромат на мочурището беше полепнал по косите й, по кожата и по грубо изтъканата туника, бузите й бяха зачервени от свежия въздух, очите й светеха възбудено. Тя се насочи право към баща си и захвърли чувалчето с ябълки, което носеше. Думите се затъркаляха от устата й по-бързо от падналите ябълки.

— О, татко, толкова се радвам, че се върна вкъщи! Къде беше скрил белия жребец, та не го видях преди? Това е най-красивият кон, който съм виждала през живота си! Нима този път наистина си намерил късмета, който толкова пъти ти убягваше?

Тя падна на колене пред стола му и сложи в скута му букетче ерика, без да му даде време да отговори.

— Донесох ти любимите ти цветя, а малкият Фреди обеща да ти опече ябълки. Горещи, сладки и сочни, точно както ги обичаш. Те са сто пъти по-вкусни от някой стар заек, опечен на шиш. О, татко, колко е хубаво, че си отново вкъщи! Вече си мислехме, че никога няма да се върнеш.

Тя го прегърна устремно и при този бурен изблик на привързаност шапката падна от главата й. По гърба й се разпиля водопад от руси къдрици.

Фордис не вдигна ръце да я прегърне и остана скован в прегръдката, й. Ровена вдигна лице и изведнъж осъзна, че в залата цареше тишина, нарушавана само от пращенето на цепениците в камината. Баща й избегна въпросителния й поглед и в продължение на един дълъг, страшен миг тя повярва, че бе видяла долната му устна да трепери.

Проследи погледа му и замръзна. Братята й бяха подредени в толкова права редица, каквато никога не беше виждала. В средата стоеше сияещият Ъруин.

Тогава от трепкащите сенки на огъня излезе непознат мъж и Ровена потрепери. От мястото, където седеше, имаше усещането, че е погледнала от дъното на дълбок кладенец право в очите на истински великан. Неразгадаемият му поглед я уплаши, прикова я към мястото й и тя повярва, че е погледнала в лицето на смъртта. Мина доста време, преди да събере сили да отмести очи.

— Татко? — пошепна глухо тя и помилва хладната, трепереща ръка на Линдзи. Той зарови пръсти в косата й, устремил поглед в далечината.

— Ровена, смятам, че е редно да почакаш отвън, докато уредим случая по мъжки.

— Вие изобщо не споменахте, че имате дъщеря, Фордис. — Погледът на чужденеца се премести от бащата към дъщерята и обратно.

Линдзи обгърна раменете на девойката, сякаш трябваше да я защити. Подигравателният смях на непознатия изпълни залата. Само Ровена чу глухото проклятие на баща си, когато разбра, че сам беше издал отношението си към нея.

— Вие проявихте интерес към синовете ми — обясни задъхано баронът и на слепоочието му запулсира тънка вена.

— Но вашият интерес не е такъв. Всеки го вижда.

Мъжът се приближи и Ровена стана бързо — инстинктът й подсказа, че не бива да остава на колене пред този непознат. Без да трепне, тя впи поглед в тежката ризница на гърдите му. От широките рамене до обутите в ботуши крака облеклото му беше черно — черно като очите, които я измерваха с безсрамен поглед. Тя му отговори с леко кимване и скръсти ръцете си под гърдите.

Когато се вгледа по-внимателно в лицето му, Ровена откри, че очите му не бяха черни, а дълбоко, кадифено кафяви. Тъмният им цвят не й позволяваше да чете в зениците, но със сигурност бяха умни и будни. Извитите гъсти вежди придаваха на лицето му израз на лека подигравка и Ровена изпита чувството, че той тайно в себе си й се надсмиваше, макар че лицето му не помръдваше. Черната коса беше грижливо подрязана, но на няколко места стърчеше, което според нея беше знак за необузданост. Само едрият ръст и грубата мъжественост, която излъчваше, предпазваха добре оформените черти от определението „красиви“. През главата й мина мисълта, че ако лицето му не изразяваше такава безогледност, щеше да изглежда наистина красив.

Той протегна ръка и попипа косата й, сякаш беше възхитен от светлия й цвят. Меката къдрица се нави от само себе си около пръста му.

Ръката на Ровена се стрелна под туниката, но преди да вдигна ножа си за удар, мъжът сграбчи грубо китката й и оръжието падна със звън на каменния под. Тя прехапа устни, за да не извика. Мъжът разхлаби хватката си.

— Момичето има повече огън от всички останали, взети заедно — каза той и се оттегли към камината. — Ще взема него.

Братята се развикаха негодуващо. Баронът падна тежко на стола си и закри лицето си с ръце.

— Няма да ви дам сестра си! — Звънкият детски глас на малкия Фреди се издигна сред виковете на братята му.

Рицарят се облегна на камината и в погледа му блесна подигравка.

— Не го вземай толкова навътре, момче. Не е завинаги. Ще ми служи само една година.

Ровена се извърна към баща си. Устните му се движеха, но не издаваше нито звук. Братята й изричаха грозни заплахи, но не мръдваха от местата си, сякаш се бяха сраснали с пода. Ровена неволно се запита дали пък не си бяха загубили ума. Блещукащите очи на чужденеца не обещаваха утеха. Той следеше ставащото и очевидно се наслаждаваше на хаоса, който беше сътворил. Около очите му се образуваха фини бръчици, а когато й намигна, създадената от самия него интимност между двамата я уплаши до смърт. Стресната, Ровена забрави въпросите, които напираха на устата й.

Шепотът на баща й беше точно толкова висок, колкото непознатият да го разбере.

— Казахме син, нали?

— Не, Фордис. — Заплашителният отговор на рицаря накара всички да млъкнат. — Казахме деца. Позволихте ми да взема едно от вашите деца, за да ми служи в продължение на година.

Коленете на Ровена омекнаха. Трябваше да положи огромни усилия, за да се задържи изправена.

— Не можете да вземете единствената ми дъщеря — пошепна баща й и молбата в гласа му беше очевидна. — Проявете малко милост.

Рицарят изпухтя пренебрежително.

— Милост? Какво знаете вие за милостта, Фордис? Аз дойдох да ви науча на справедливост.

Бащата на Ровена събра цялата си смелост и удари с юмрук по облегалката на стола.

— Няма да позволя!

Чужденецът спокойно сложи ръка върху дръжката на меча, който висеше на колана му. Мускулите под бронзовата кожа се раздвижиха.

— Двубой ли искате? — осведоми се любезно той.

Линдзи Фордис се поколеба само миг. После се обърна към дъщеря си.

— Ровена, ще трябва да придружиш този мил господин.

Девойката примигна смаяно. Не можеше да разбере защо баща й неочаквано се беше предал.

Малкият Фреди се втурна напред, размахал над главата си големия черпак като оръжие. Рицарят се обърна с изваден меч. Ровена хвана ръката му, но баронът беше по-бърз и от двамата. Бруталният юмручен удар свали момчето на пода. Фреди се сгърчи, от устата и носа му потече кръв. Очите му светнаха гневно.

— Не ставай глупак — изсъска баронът. — Той ще те убие, а после ще убие и мен.

Без да свали меча си, непознатият се обърна към редицата мрачно мълчащи момчета.

— Ако някой от вас желае да оспори правото ми да отведа сестра ви, с удоволствие ще се бия с него.

Широкото острие блестеше в сиянието на огъня. Големият Фреди отговори на погледа на мъжа в продължение на един миг, стиснал ръце в юмруци, после се обърна и опря чело о топлите камъни на камината.

Рицарят проследи с разширени от изненада очи как Ъруин излезе напред, все още с тромпета в ръка. Баронът направи крачка към него, но Ъруин тромаво падна на дебелия си задник пред камината и се загледа в тромпета, сякаш го виждаше за първи път. Рицарят прибра меча си в ножницата.

— Облогът си е облог. — Фордис подръпна нервно разръфаните краища на овехтелия си жакет. — Както знаете, аз също съм барон, човек на честта.

Той въздъхна, сякаш честта му тежеше като товар, и непознатият се изсмя студено. Смехът беше толкова неприятен, че всички потръпнаха.

Линдзи обхвана лицето на Ровена с ръце и заговори нежно:

— Трябва да тръгнеш с него, скъпа. — Той преглътна мъчително. — Няма да ти стори нищо лошо.

Непознатият проследи сцената, потънал в загадъчно мълчание, ръцете му бяха скръстени под гърдите.

Ровена се вгледа търсещо в лицето на баща си, с отчаяната надежда да чуе смях, който да обясни присъствието на рицаря като груба шега. Надеждата пламна само за миг и угасна, задушена от празнотата в метличино-сините очи, които бяха само бледо, кръвясало отражение на нейните.

— Добре, татко, щом така искаш, ще отида с него.

Мъжът направи крачка към нея и разви въжето, което бе окачил на колана си. Баща й се отдръпна бързо, за да е на сигурно разстояние от тежкия меч и страшния мъж, който го носеше.

Ровена сложи ръцете си на гърба.

— Не е нужно да ме връзвате.

Без да каже дума, рицарят издърпа ръцете й отпред. Ровена се опита да не трепери, когато стегна въжето около китките й. Само тихият глас издаде гнева, който бушуваше в гърдите й.

— Щом татко каза, че трябва да тръгна с вас, ще го направя и без да ме връзвате.

Тъмната му глава остана наведена над ръцете й, докато правеше възела. След като нави другия край около китката си, той я поведе към вратата, все така мълчаливо. На прага Ровена спря, за да вдигне шапката си. Усетил опъването на въжето, мъжът го дръпна, но Ровена устоя на натиска, отказа да го последва. Очите им се срещнаха в безмълвен двубой. Без предупреждение той дръпна въжето и Ровена политна напред. Изправи се и за миг в очите й блеснаха гневни сълзи. Много бързо обаче наситената синева се изясни и тя го забърза навън след него с шапката във вързаните ръце.

Момчетата последваха сестра си като мрачна траурна процесия. Баща им вървеше последен. Малкият Фреди беше между двамата си най-големи братя, челото му бе грозно смръщено.