Над хоризонта се надигна върволица от сиви облаци, които изглеждаха безобидни. Ровена погледна към малкия Фреди. След като бяха прекарали една седмица в гората, хранейки се само със сухи плодчета и букови жълъди, колкото успяваха да намерят, бузите му отново бяха хлътнали. Тя не искаше това. Усетил загрижения й поглед, той се обърна на понито си и й се усмихна окуражително.

Четиримата стояха на ниско възвишение, от което се виждаше целият Ревълууд. Зад замъка се простираше безкрайна сивота, която приличаше повече на море, отколкото на мочурището, каквото беше в действителност.

Без да иска, Ровена си представи друг замък, издигнат върху жалките остатъци от Ревълууд. Тя примигна, за да прогони неканената представа, също толкова реална, колкото възможността да сключи измръзналите си ръце около голяма купа с овесена каша… или косата й отново да бъде сресана от две ръце, които й се подиграват с нежността си. Вятърът виеше в полето пред тях. Кафявият кон на Ъруин изпръхтя неспокойно.

— Нямаме причини да се бавим повече. — Ъруин потърка ръце. — Там е нашият дом и той ни чака.

Ала никой от тримата мъже не се помръдна. Най-сетне Ровена цъкна с език и кобилата й се раздвижи. Пред замъка слязоха тромаво от седлата, вкочанени от студ. Големият Фреди направи крачка напред, към замръзналия ров, който обикаляше замъка, но Ровена го спря.

— Почакай!

Всички погледнаха първо нея, после рова. Грубо скованите дъски, които им служеха като подвижен мост, бяха вдигнати. Между тях и обкованата с желязо врата се простираше ров, широк петнайсет и дълбок десет стъпки, пълен със замръзнала мръсна вода.

Големият Фреди се отпусна на колене, за да погледне към дъното, и за малко да падне. Малкият Фреди тръгна покрай рова, също устремил поглед към дъното. Челото му беше замислено смръщено.

Ъруин обгърна тялото си с ръце и затропа с крака.

— Ехо! — извика високо той.

Викът се върна към тях, а после заглъхна над мочурището. Надигналият се вятър извика сълзи в очите на Ровена. Безмилостните каменни стени се размиха пред погледа й. Разтърси я тръпка, която нямаше нищо общо със студа. Спомни си заплахата, произнесена от Гарет преди месеци. Може би труповете на баща й и братята й лежаха на пода в залата, очите широко отворени в неизразим ужас, с червена линия през гърлата. Ъруин дъхна в ръцете си, за да ги стопли.

— Не мога да си представя, че сме стигнали в Ревълууд преди тях. Имам чувството, че тази ужасна седмица продължи цяла вечност. Може би чичо е махнал дъските, когато тръгнахме? Не си спомням точно кога, но сигурно го е направил.

— Нищо не е направил. — Малкият Фреди се изправи и устните му се опънаха в тънка линия. — Видя ли някъде дъски? Когато тръгнахме, снегът се топеше и почвата беше размекната. Виждаш ли някъде следи от влачене, от които да личи, че дъските са били махнати?

Ъруин хвърли поглед към дъното на рова.

— Не, не предполагам…

— Естествено, че не — прекъсна го малкият Фреди. — Защото дъските не са махнати. Те са…

Ровена завърши изречението заедно с него.

— … изтеглени навътре.

Четиримата вдигнаха глави към брулените от вятъра зъбери и за първи път видяха дома си като непревземаема крепост. Празните черни бойници ги зяпаха нахално.

Големият Фреди се изправи и се почеса по главата.

— Ледът е достатъчно дебел. Ще мина по него.

— И как ще стигнеш до вратата? Ще разпериш ръце и ще полетиш? — Малкият Фреди поклати глава. — Не. Според мен не е нужно. — Изведнъж той закрещя и гласът му се пречупи: — Който и да ни е заключил отвън, той може да ни отвори вратата и да ни пусне да влезем, по дяволите!

Като видя как чертите на братчето й се разкривиха от гняв, нещо в Ровена се прекърши. Гласът й се присъедини към неговия в гневен вик. Ъруин изрева. Големият Фреди се наведе, взе шепа камъни и ги хвърли във вратата. Шумът, който вдигаха, можеше да събуди дори мъртвите, оставени от Гарет.

Крясъкът на Ровена се пречупи в лаеща кашлица, когато леденостуденият въздух скова израненото й гърло. Един подир друг замлъкнаха и останалите. Всички зачакаха какво ще се случи сега. Приглушено щракане откъм вратата отекна като камбанен звън. Ровена затаи дъх, когато нечии мръсни пръсти отвориха железен капак.

— Вървете си — прозвуча раздразнен глас. — Тук няма никой.

И капакът се затвори с трясък.

12

Ровена прегърна устремно малкия Фреди, обзета от безкрайно облекчение. Баща й и братята й бяха живи! Ъруин се овладя пръв.

— Чичо! — извика той. — Скъпи чичо, вашите деца и вашият племенник пристигнаха у дома. Пуснете ни да влезем, сър. — Обърна се към спътниците си и обясни тихо: — Сигурно не знае, че сме ние. — После продължи весело: — Ало! Аз съм Ъруин! Ние не сме просяци или разбойници, дошли да плячкосат замъка ви, сър. Ние сме семейството ви. Отворете вратата, за да се стоплим на огъня. Замръзваме!

Големият Фреди зяпна Ъруин с отворена уста.

— Може би татко не е забелязал… — проговори слабо Ровена.

— Естествено, че ни видя. — Очите на малкия Фреди святкаха студено. — Опитай ти, Ровена.

Първият вик на Ровена беше дрезгаво грачене. Тя преглътна и опита отново.

— Татко, аз съм Ровена, твоята дъщеря. Имаме нужда от твоята помощ. Цяла седмица се крихме в гората. Но сега сме си у дома и сме гладни. Измръзнахме, татко. Аз избягах от Карлеон, за да си дойда вкъщи, татко. В Ревълууд, при теб. Умолявам те…

Гласът й замря в унищожителната тишина. Малкият Фреди стисна ръката й. Гневът й придаде нови сили, тя изпъна рамене и изкрещя:

— Отвори вратата, татко! Ние сме изтощени и измръзнали до кости. Колко още ще ни държиш навън? Колко още трябва да те молим да ни пуснеш в нашия дом? Трябва да отвориш вратата… Трябва…

Малкият Фреди отново стисна ръката й. Леденият вятър моментално изсушаваше сълзите по бузите й.

Капакът се отвори отново със зловещо щракване. Появи се лицето на баща им.

— Глупаво дете.

Думите бяха произнесени съвсем тихо, но я пронизаха като нож. Ровена веднага разбра, че ставаше въпрос за нея. Очите й се разшириха от ужас. Баща й никога не я беше укорявал за каквото и да било.

Ъруин направи крачка към дълбокия ров и на устните му се изписа мазна усмивка.

— Скъпи чичо, ние спасихме Ровена от жестока съдба и я върнахме у дома. Не се ли радвате?

— Махайте се! — Баща им буквално изплю думите и усмивката на Ъруин угасна. — Всички сте глупави деца, всички. Изчезвайте! Махнете се далече от Ревълууд, много далече. Ние не ви искаме тук. Никого от вас.

Лицето на малкия Фреди се вкамени.

— Кажи ни, татко, да не би да си получил пълна кесия със злато, та си толкова добре настроен към черния рицар? Или ти даде само трийсет сребърника?

Баща им вирна нос.

— Ти ме обиждаш, сине. Няма ли да си промениш мнението за мен?

Фреди му отговори с подигравателен смях.

— Не си получил нито злато, нито сребро, нали, татко? — Ровена се опита да надвика вятъра, който духаше косата в лицето й. Образът на баща й ставаше все по-неясен.

— Да, Ровена, не получих нито злато, нито сребро. Затова пък видях смъртта си. Видях я в неговите очи, когато ме нападна като побеснял. Закле се, че ако намери дори един от вас в дома ми, ще изтреби всички ни, без изключение. — Тонът му стана обвинителен: — Като избяга от него, ти опетни доброто ми име.

Малкият Фреди изруга с толкова грозни думи, че Ровена се стресна. Даже Марлис не ругаеше така. Гласът на баща й премина в хленч.

— Умолявам те, дете, спаси себе си, спаси и семейството си. Върни се при сър Гарет и падни на колене пред него. Умолявай го да ти прости и да се смили над нас. Сигурен съм, че можеш да приложиш женските си прелести и да намериш пътя към леглото и към сърцето му. Твоят татко не може да ти позволи да се върнеш опозорена в Ревълууд.

Ровена вдигна глава.

— Разбирам. Ако се махна оттук, ще отвориш ли вратата на момчетата.

Ъруин и малкият Фреди се развикаха, но големият Фреди ги надвика без усилие.

— Глупости. Няма да ти позволя да си отидеш сама. Да не чувам повече такива приказки.

Ровена го зяпна смаяно. Той сведе глава и плахата му усмивка разкри редица изпочупени зъби.

Когато отново се обърна към портата, капакът беше затворен. Баща им бе изчезнал.

Ровена се опита да изключи молбата от гласа си:

— Татко, ние умираме от глад. Няма ли да ни дадеш поне малко храна за из път?

Капакът се отвори отново. Ровена се наведе, защото през рова полетяха четири тъмни глави цвекло. Едната се изтърколи покрай краката й и падна в рова. Ъруин се хвърли по лице на земята, за да спаси другите от същата съдба. Капакът отново се затвори.

Ровена седна на земята, скръсти крака и опря брадичка на ръцете си. Под бледата светлина на слънцето заваляха ситни снежинки, които бодяха като ками. Тя вдигна лице към небето и облиза една от горната си устна.

— Прекрасно. Татко ни прогони, могат да ни обесят за кражба на коне, един луд ме преследва, а сега господ ни изпраща и сняг, за да увенчае приключението.

Малкият Фреди коленичи пред нея.

— Татко отдавна ни е хвърлил на произвола на съдбата — още в мига, когато семето му е пръснало от слабините.

Тя се вгледа с обич в лицето му. Устните му бяха напукани. Сивите очи изглеждаха призрачно големи над тъмните сенки върху бялата кожа.

— Може би татко е прав — промълви тя. — Може би трябва да се върна при него и да го моля за милост.

— След всичко, което чух за него, той не знае що е милост. Или ти не си на това мнение?

Очите на Ровена потъмняха. Отново усети пръстите на Гарет да милват нежно бузата й. Беше готова да се предаде в тези ръце, когато студените му думи я спряха. „Остави ме на мира.“ Възможно ли беше същите тези ръце да са се стегнали в дяволска хватка, за да сложат край на живота на едно дете? При спомена за ласките му тя потрепери. Ако Гарет я убиеше, щеше да сложи край на болката, докато милостта му можеше да я разтегли безкрайно.