— Проклятие! Защо просто не ме хвърлите на земята и не ме задушите? Толкова ли сте жадни да получите наследството си?

Момчетата се спогледаха безизразно, после изведнъж избухнаха в смях. Фордис поклати глава.

— Аз ви ругая, а вие се хилите. Ако ви набия, сигурно ще ми се надсмеете, нали? — Той заплаши момчетата с вдигнат юмрук, но бързо се успокои. Обърна се към крантата, която яздеше, и сърдито я изрита. Животното извъртя очи, но това беше единствената му реакция. — Просто не мога да проумея откъде се взе това нещастно същество. Та то не заслужава дори да бъде изядено от лешоядите! Повече мърша, отколкото кон, бих казал. Но и момичето беше повече мъж, отколкото жена, ако питате мен. Не бих се учудил, ако крие под черната грива някой гъст мустак. Помня я още като грозно малко момиче, когато непрестанно тичаше след големия си брат. Ей ти, Уилям! Не, Филип! По дяволите, който и да си, ела и ми помогни да възседна тази кранта!

Едрият момък, когото беше посочил с пръст, се отпусна пред него на колене и длани. Фордис се покачи на гърба му, без да го е грижа, че сигурно причиняваше болка на сина си с острите токове на обувките. Изохка мъчително и се метна на седлото. Огромният му корем се намести удобно във вдлъбнатината на гърба на коня. Четирите друга момчета го нагласиха в правилната стойка, докато на земята братът им се мъчеше да си поеме дъх.

Пътят се виеше между голи дървета, които зимата беше лишила от украсата им. Въпреки загубата на листата обаче старата гора не беше загубила нищо от заплашителността си. Над клоните се носеше лъх на гнило и се издигаше към тъмносивите облаци, които се гонеха по небето, Фордис избърса носа си с края на шала и се замисли с копнеж за топлата зала в Карлеон, която беше принуден да напусне тази сутрин на разсъмване.

И сега можеше да си почива край огъня, ако онова космато същество не беше тикнало в ръцете му жакета и не бе обяснило многословно, че той и синовете му са в опасност и трябва да бягат. Въздухът ставаше все по-студен и това увеличаваше съжалението му. Беше се надявал да задълбочи познанството с дебелата вдовица, с която бе танцувал миналата нощ. Пред очите му минаваха картини от миналото, когато ядеше храната и пиеше бирата на Дьо Креси и се наслаждаваше на гостоприемството му — а сега беше отново на път към бедняшката зала на Ревълууд. За миг си помисли, че би могъл да изпрати момчетата да си вървят, а самият той да се върне в Карлеон. Тялото му незабавно последва посоката на мислите и се обърна обратно, към стария римски път, който извеждаше от Карлеон.

Ровена имаше голям късмет. Живееше си като принцеса, седеше на трон от кожи. Защо баща й трябваше да носи отговорност, че е изпаднала в пристъп на ярост и е избягала, за да се цупи обидено? Сър Гарет беше разумен мъж и сигурно нямаше да му търси сметка за капризите на момичето? Ровена сигурно се бе върнала още на разсъмване и вече лежеше в обятията на рицаря, след като го бе помолила за извинение.

Ако се върнеше в Карлеон, двамата с Гарет щяха да си налеят по чаша топъл ейл пред камината и да пият за женския инат. Линдзи се засмя доволно. Не за първи път щяха да имат случай да поговорят за неверните сърца на жените.

Беше толкова увлечен в приятните си спомени, че твърде късно забеляза черното чудовище, което изникна иззад завоя на пътя и препусна като вихър право към него.

Пренебрегвайки виковете на слисаните си синове, Фордис заби пети в хълбоците на жалката кранта. Конят изобщо не се помръдна. Отчаяният поглед през рамо му показа, че черната фигура се приближава с дяволска бързина и сякаш се беше сраснала с белия кон, чиито копита изобщо не докосваха земята.

Фордис заподскача насам-натам, надявайки се конят му все пак да се раздвижи. Нещастното животно потрепери и се олюля. В продължение на един дълъг миг Линдзи се уплаши, че ще седне на задните си крака и ще го хвърли от седлото за четвърти път този ден. Слава богу, конят се олюля, но не падна. Фордис извади от колана си ръждива кама и заби острието в гривата на коня. Нещастното животно изцвили от божа, направи огромен скок напред и препусна в неравен галоп, какъвто ездачът му само до преди секунди смяташе за невъзможен.

Като чу виковете на синовете си, Фордис рискува да хвърли един поглед назад и видя, че го следваха с вдигнати ръце. Черната сянка почти ги беше настигнала. Като се кискаше злобно, той се наведе над шията на коня си и отново заби пети в хълбоците му. Следващият поглед назад му показа синовете му: те бяха спрели и зяпаха подире му с отворени уста. Фордис отново се обърна напред и се хвана за гривата на коня, за да не загуби опора. Пътят между тях беше празен. Рицарят беше изчезнал.

В ъгълчето на окото му блесна черна светкавица. Това беше предупреждение. Преследвачът вече не беше зад него. Фордис нададе задавен вик и се обърна. В същия миг една мускулеста ръка се стрелна и го стисна за шията. Конят продължи напред без него. Освободен от товара си, той галопираше почти елегантно. Слънцето пред очите на Фордис бавно се оцвети във виолетово. За момент си представи, че ще виси така в хватката на безмилостната ръка, докато изпусне последния си дъх. Без бесилка, примка и благородни прощални речи. Ала когато сър Гарет скочи от коня, без да разхлаби хватката си, той разбра, че съвсем не може да разчита на толкова щастлива и бърза смърт.

Двамата се удариха в земята и ударът със сигурност беше толкова болезнен за Гарет, колкото и за него. Тази мисъл му достави известно задоволство, макар че в дробовете му почти не бе останал въздух. Претърколиха се в широкия ров край пътя, обрасъл с ниски храсти, един стърчащ клон одра ръката му и болката беше приятно разнообразие в сравнение със задуха в гърдите.

Гарет го обърна по гръб и го възседна. Фордис жадно напълни дробовете си с въздух, когато ръката на гърлото му бе заменена от остра кама.

— Какво направихте с нея? — процеди през зъби Гарет. От ъгълчето на устата му покапа кръв.

Фордис щеше да попита „С кого?“, но имаше достатъчно ум да си замълчи. Задоволи се да примигне като сова, докато събере достатъчно въздух да отговори. Взе решение да каже истината, което му се случваше много рядко.

— Колко момчета виждате?

Гарет го изгледа накриво. Очевидно очакваше да чуе поредната лъжа. Вдигна глава, но острието на камата остана на гърлото на противника.

— Пет. И изобщо не са момчета, а грамадни мъже.

Фордис кимна, сякаш въпросът беше решен.

— Пет. Това означава, че трябва да тръгнете след другите трима и да ги попитате какво са направили с нея.

Петимата окъсани млади мъже се приближиха към тях, скрили ръце дълбоко в изтънелите си ръкави. Гарет се намръщи учудено. Фордис едва не се изсмя с глас.

Гарет седна на петите си. Черната линия, която минаваше през бузата му, го правеше още по-мрачен, отколкото и без това беше. Сякаш бе излязъл от ада и носеше след себе си диря от искри и пепел.

— Не виждам среброкосото момче. И Ъруин — онзи, дето разказва истории. Те са двамата, които са я отвели. Накъде ли са тръгнали?

Фордис вдигна рамене.

— Откъде мога да знам? Дойдоха при мен посред нощ, обясниха ми нещо за някакъв абсурден план. Искали да спасят Ровена. — С вродения си усет към драматизъм той започна да украсява историята. — Ъруин каза, че тя дошла при него, хвърлила се в краката му и се разплакала сърцераздирателно. Обяснила му, че е дошла да помоли законния си годеник да я освободи от страшното пленничество при вас.

Гарет отвори уста, но бързо я затвори. Ръката, с която стискаше камата, се отпусна.

— Значи вие сте отказали да им помогнете?

Фордис възмутено изду бузи.

— Аз загубих Ровена в честна игра. Тя беше залог. Аз съм човек на честта. — Той бутна острието на камата с един пръст, седна и се зае да чисти влажните листа от шала си.

Погледът на Гарет се плъзна към пътя. Между веждите му се появи дълбока бръчка. Предстоеше му да вземе трудно решение. Думите му бяха насочени колкото към Фордис, толкова и към самия него.

— Не може да се каже къде ще я отведат онези безумци.

Той се надигна и се наведе заплашително над Фордис. Баронът също се надигна, но гневният му поглед не можа да достигне лицето на Гарет. Кога момчето беше станало толкова голямо? Фордис се уви отново в шала и се закатери по склона на рова.

— Как само ме нападнахте! В Англия има закони, които защитават невинните пътници. Англия е цивилизована страна. Божичко, ако кралят научи…

Думите му заглъхнаха в задавено хъркане, когато Гарет улови краищата на шала и ги нави на ръката си. Фордис бе повлечен назад, удари се в ризницата му и изохка от болка. Горещият дъх на Гарет опари ухото му.

— Все още не знаете на какво съм способен, Фордис. Ще дойда у вас и ако я намеря — ако разбера, че сте ме излъгали, — нито законът, нито Едуард, нито господ ще ме спрат да ви убия. Разбрахте ли ме?

Фордис едва успя да се закашля в знак на съгласие. Най-сетне рицарят го пусна. Изкатери се навън, без да се интересува от листата и буците кал, които падаха в краката на Гарет. Конят му не се виждаше никъде и Фордис изгледа с копнеж жребеца на Гарет. Фолио извъртя очи и започна да рие с копита, Фордис събра остатъка от достойнството си и закуцука по тесния път, като се оглеждаше за коня си. Момчетата го последваха в мълчание.

Беше вече доста далеч и почти не се виждаше, когато му хрумна нещо. Обърна се и извика с добродушния глас на грижовен баща:

— Не се притеснявайте за момичето, сър Гарет! Ровена е в добри ръце. Малкият Роди съвестно изпълнява дълга си.

— Казва се малкият Фреди, идиот такъв! — В крясъка на Гарет имаше толкова потискан гняв, че Фордис ускори крачка и синовете му трябваше да тичат, за да го настигнат.



Ровена непрестанно си повтаряше, че е свикнала със студа. Ало когато вкочанените й пръсти вече не бяха в състояние да държат поводите, отново усети режещата болка. Огромните ръкавици, които трябваше да запазят ръцете й топли, висяха на парцали. Днес въздухът беше друг — някак по-лек и сякаш вибрираше, но хапещият студ беше още по-жесток. Зави й се свят и тя отново изпита чувството, че дробовете й са празни. Слънцето висеше на небето като плосък жълт диск и създаваше празна илюзия за топлина.