При тихия звук Гарет вдигна глава. Очите на Ровена бяха здраво стиснати. Той пусна ръцете й и обхвана брадичката й, за да я принуди да ги отвори. Сините зеници засияха, в тях нямаше сълзи. В дълбините им още светеше доверието, с което бе отговорила на целувката му в залата. Тя беше ранена, но не победена. Веднъж вече беше виждат този израз в пълни със сълзи сини очи. Доверието й беше противник, който не биваше да подценява. С негова помощ тя бе преодоляла бедността и предателството и бе показала достойнство, което беше неразбираемо за него. Сега това доверие щеше да го победи. Ако можеше да проси, сега, в този момент щеше да умолява Ровена да се отвори за него и да му позволи да удави огорчението и омразата в целителната й топлина. Тя подсмръкна тихо.

Той се отдели безмълвно от нея и седна на ръба на леглото. На местата, където тялото му беше докосвало нейното, Ровена усети хапещ студ. Седна в леглото, вдигна ризата си до брадичката и уви с ръце талията си. Несъзнателно прокара език по устните си, подути и наранени.

Върхът на показалеца й се плъзна нежно по един от белезите на гърба му.

— Гарет, моля те…

Той се сгърчи, сякаш докосването й го беше опарило. Тя да го моли — това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Махни се! Остави ме на мира.

Ако можеше да заподозре за какво искаше да го помоли Ровена, Гарет със сигурност щеше да отговори другояче. Тя искаше да го помоли поне за една малка любезност, за кратка усмивка, за проява на кавалерство, която да размаха пред лицето й като бучка захар. Беше готова да плати всякаква цена, защото не можеше да понесе, че той й бе обърнал гръб. При грубите му думи ръката й се отпусна като увехнал есенен лист.

След дълго мълчание Гарет чу тихите стъпки на босите й крака по плочките. Вратата се отвори със скърцане.

Макар че не се обърна, Гарет беше убеден — Ровена вървеше с изправена глава, с изпънати рамене. Наранената й гордост пролича съвсем ясно в тихия глас:

— Аз може би не съм в състояние да напиша името си, но не съм чак толкова глупава, за да не разбера истината. В Англия има само един човек, когото мразите така дълбоко като баща ми, и това е рицарят, когото сте изненадали в леглото с вашата скъпоценна Илейн.

Гарет много искаше да се обърне и да изкрещи истината в лицето й. Да отиде до вратата и да я раздруса, докато очите й се отворят и види баща си такъв, какъвто бе в действителност. Но остана неподвижен, взрян в ръцете си.

— Въпреки омразата си към баща ми вие се държахте много мило с мен, откакто живея при вас в Карлеон. Не знам защо искате той да си помисли нещо друго. Не мога да проумея какво съм направила, та ме мразите толкова много. — Вратата се затвори и щракането на бравата прозвуча ужасяващо окончателно.

— Аз не те мразя — проговори Гарет в празната стая. Думите, които последваха, бяха само шепот на духа му, докато притискаше между ръцете си болезнено пулсиращата си глава.

Ровена вървеше по безкрайните коридори, глуха за всичко друго освен за съскането на угасващите факли. Хъркането и стоновете, които се чуваха иззад вратите, звучаха недействително като най-тъмните часове на утринния здрач, като ехо от отдавна отминало време. Мрачните коридори растяха, ставаха все по-дълги и по-дълги.

— Света майко божия! — изплака стреснато Ровена, когато Марлис внезапно изникна пред нея в най-тъмния коридор. — Спести ми възмутените си погледи, Марлис. Никога ли не ти е хрумвало, че ужасно ми е омръзнало да се промъкваш към мен като онази с косата? Вече не мога да те понасям.

Марлис й препречи пътя, но Ровена спокойно я бутна настрана.

— Остави ме на мира. — Без да забележи, бе повторила думите на Гарет.

— Чакай! — Марлис я хвана за ръката. — Тук има някой, когото трябва да видиш.

Ровена погледна над рамото на Марлис. Вратата зад нея беше притворена. Блъсна ръката й и попита горчиво:

— Това сигурно е поредната ти извратена шега, нали? Да не би да си скрила в стаята Блейн, който ме чака, за да ме опозори? Или може би духа на лейди Илейн, сгушен в леглото с меч в гърдите?

Под тъмната грива Марлис побледня като платно.

— Ровена, моля те!

Молбата беше нещо необичайно за Марлис. Ровена мушна ръка под разбърканите къдрици и отметна косата й назад. Марлис потрепери, сякаш я беше ударила. Ровена не откри по лицето й никакви признаци на подигравка или злобно задоволство. Изненадана от собствената си жестокост, тя подреди отново косите на Марлис, кимна и отпусна ръце. Марлис бързо улови ръката й и я повлече след себе си.

Миризма на розмарин и гнило я удари в носа и тя кихна. Сините воали на дневната светлина бяха изчезнали от стаята на Илейн. На тяхно място танцуваха черни сенки — правеше ги дебелата свещ, поставена в лампа от рог. Ровена напрегна очи да различи нещо в полумрака. Вратата се затвори с трясък, вратите на големия гардероб се отвориха, влажни устни се впиха в бузата й. За момент повярва, че Марлис е успяла да я измами. Но даже в най-грубите си моменти Блейн не би могъл да я целува по такъв начин — той беше твърде изискан за подобна атака.

Ровена стисна ръка в юмрук и цапна главата, към която принадлежаха устните на бузата й.

— Олеле! — Ъруин отстъпи няколко крачки назад и се хвана за челото. — Божичко, Ровена, една целувка още не е причина да ме убиеш. Надявах се, че си се отучила да се държиш като селянка и си овладяла маниери на дама.

— Сцената в залата трябваше да те е научила на нещо по-добро — обади се момчешки глас, в който звънеше смях. — Щом има сили да хвърли чашата в лицето на Дьо Креси, просто не се осмелявам да си представя какво ще стори с теб.

Ровена се огледа търсещо. Бледото сияние, което се надяваше да види, се появи в полезрението й. Малкият Фреди се хвърли в прегръдките й.

— Няма нищо, няма нищо — изрече той, докато непохватно милваше гърба й. — Нямаш причини да плачеш. Ние сме тук и ще оправим нещата.

Сълзите на Ровена намокриха рамото му. За разлика от него тя знаеше, че времето, когато само оптимизмът им помагаше да се справят, е безвъзвратно отминало. Ъруин също се опита да я утеши, като помилва рамото й, но бързо дръпна ръката си, когато срещна мрачния поглед на зачервените й очи. В този момент се появи и големият Фреди. Сведената му глава беше украсена с дълги паяжини.

Ровена приседна на ръба на старото легло, изтри сълзите си и избърса носа си с крайчето на ръкава на големия си брат. Марлис остана до вратата, кръстила ръце под гърдите.

— Трябва да кажа, че съм силно затрогната от тази проява на семейна привързаност — изрече провлечено тя, — но искам да ви напомня, че сега най-важното е бързината. Гарет се е напил здраво, но опиянението му обикновено не трае дълго, а когато се събуди, настроението му никога не е добро.

Ровена изобщо не можеше да си представи, че настроението на Гарет би могло да бъде по-лошо от онова, в което го бе оставила. Ъруин се отпусна на колене пред нея. Откакто го бе видяла за последен път, изглеждаше пораснал. Над устните му личаха първите тъмни косъмчета.

Когато се обърна към нея, лицето му сияеше.

— Ние дойдохме, за да те спасим.

— Значи татко съжалява, че ме е проиграл на зарове? Наистина ли е дошъл да ме отведе у дома?

Ъруин се покашля смутено. Големият Фреди се взираше упорито в краката си. Затова пък малкият Фреди излезе напред. Твърде много обичаше Ровена, за да я лъже.

— Баща ни лежи под една маса в рицарската зала и хърка. Той не иска да има нищо общо с плана ни.

— Но като му кажете… — започна Ровена.

— Вече му казахме — прекъсна я спокойно малкият Фреди.

— Разбирам. — Ровена се опита да издърпа ръката си, но Ъруин я задържа с изненадваща сила. Очите му бяха впити в лицето й.

— Не съм сигурен, че си разбрала. Аз все още съм твоят годеник, Ровена. Ние сме обещани един на друг още когато бяхме деца. Аз ще удържа на клетвата си и ще пазя честта ти. За мен няма значение какво ти е сторило онова чудовище. Обещавам ти, че в брачното легло няма да ти напомням за твоето опозоряване и за загубата на невинността ти.

Кашлицата на Марлис прозвуча като смях. В този момент Ровена беше готова да я намрази. Едва успя да удържи на напора да изрита Ъруин в гърдите. Сведе глава и видя, че той беше коленичил точно върху тъмното петно на плочките пред леглото — последната следа от един живот, угаснал преди много години.

— Много мило — произнесе глухо тя.

Надигна се, изплъзна се от ръката му като призрак и мина покрай големия Фреди. Ръцете й инстинктивно намериха тежките кадифени завеси пред прозореца. Дръпна ги назад и се опита да отвори капаците. След няколко неуспешни опита това й се удаде. В стаята повя свеж, хладен вятър, тежките дипли затанцуваха див танц. Още преди гласът да проникне изкусително в главата й, тя знаеше на кого принадлежи.

— Говореше ли ти любовно? Шепнеше ли ти за женитба? Обещаваше ли да те отведе пред олтара?

Картината, която рисуваше Марлис, беше толкова далечна от действителността, че Ровена измъчено затвори очи. Гласът продължи:

— Ако останеш, той ще те използва. Зимните месеци са дълги и студени. Даже за монах ще е трудно да устои на прелестно момиче като теб в леглото си. Той се държи мило с теб, това е истина. Но като му омръзнеш, ще ти даде някоя дрешка и ще те прати при баща ти с братска целувка за сбогом.

Гласът на Марлис, който се бе превърнал в съскане, изведнъж омекна.

— Аз крия лицето си, защото нямам никакво желание да принадлежа на мъж. Всеки път, когато ме поглеждаше, баща ми говореше само за бъдещото си съюзяване с бащата на Блейн. Но все едно курва или съпруга, в нашата страна жената винаги е собственост на мъжа — негова играчка. Това ли е, което искаш от живота, скъпа Ровена?

Ровена отвори очи. Дворът под нея се виждаше във всички подробности. Под голите клони на един стар дъб бяха вързани четири коня. Всичко, което желаеше в този момент, беше отминалият ден никога да не е съществувал. До вчера крехката връзка между нея и Гарет още не беше напоена с отмъщение.