Още първия ден, когато външният двор поизсъхна и вече не приличаше на море от кал, Ровена и Марлис излязоха да се упражняват с копията си. Този път се целеха в една стара мишена. Марлис първа скочи на гърба на петнистата си кобила и препусна в див галоп към целта.

Копието й улучи дървения щит и той се завъртя с жално скърцане. Ровена подскачаше развълнувано и ръкопляскаше въодушевено. Марлис обиколи щита с коня си и сръчно се отдръпна, когато той се завъртя и щеше да я удари. От мястото си край портата Блейн изръкопляска уморено, но очите му следяха не Марлис, а Ровена.

Русата коса на девойката се изливаше като водопад върху старите черни одежди, някога принадлежали на Марлис, а още по-отдавна — на Гарет. Жакетът висеше до коленете й, целият в кръпки. Щеше да изглежда смешна, но стройната фигура се движеше грациозно. Блейн неволно я оприличи на кралски шут, който иска да изглежда колкото смешен, толкова и затрогващ. Всеки път, когато подскачаше, Блейн успяваше да види млечнобелите колене под скъсания панталон. В слабините му пламна буен огън и това го принуди да промени позата си и да кръстоса крака.

Още преди Марлис да е слязла от гърба на кобилата, Ровена се хвана за сплъстената й грива и я възседна.

— Моля, заповядайте, лейди Красавица. — Марлис й помогна да се настани удобно и издърпа жакета й. — Внимавай дрехите да не ти избягат. Блейн вече е изплезил език от вълнение.

Думите бяха произнесени достатъчно високо, за да ги чуе този, за когото бяха предназначени. Блейн изчака Ровена да се обърне към щита, който трябваше да уцели, и удостои Марлис с любезна усмивка и нелюбезен жест. Марлис подаде копието на Ровена, тя сведе глава и се съсредоточи върху целта. Краката й, обути в тежки ботуши, притиснаха бедрата на кобилата. Конят полетя напред. Целта се приближаваше с такава скорост, сякаш се движеше насреща й, а тя беше неподвижна. Копието се заби с глух удар право в изрисуваното в средата червено сърце.

Ровена размаха копието в триумфален поздрав и пусна коня в лек галоп около щита. Тъкмо когато щеше да излезе от опасната зона на въртящия се щит, видя, че зад Блейн стоеше черна фигура. Коленете й неволно се стегнаха и кобилата се закова на място. Щитът я удари по гърба с цялата сила на завъртането и я хвърли от коня.

Блейн прескочи оградата, но Гарет пръв стигна до нея. Зарови пръсти в косата й и опипа подутината на тила. Ровена се опита да поеме въздух, но без успех. Дробовете й бяха изпразнени. Погледна в очите на Гарет и примигна, неспособна да каже нещо. Още две двойки очи се появиха зад него и я измериха със загрижени погледи.

— Ударът е изкарал въздуха от дробовете — обясни Марлис. — Няма причина да викаме свещеника за последно помазване. Още не. Той и без това няма да се съгласи да дойде в Карлеон. Това проклето копеле ме е хвърляло вече няколко пъти.

Ровена имаше нужда от няколко секунди, за да разбере, че Марлис имаше предвид щита, а не свещеника. Сякаш за да му отмъсти, Марлис го удари няколко пъти с копието. Блейн се обърна възмутено към Гарет.

— Твоя е вината, защото й позволяваш да се упражнява с дивата ти сестра.

— Много по-добре е да общува с Марлис, отколкото с теб. Така поне е по-сигурна — отговори спокойно Гарет, хвана ръката на Ровена и я издърпа да стане. Междувременно дробовете й се бяха напълнили отново с въздух и тя можеше да говори, но беше толкова смутена от случилото се, че й се искаше изобщо да не си е възвръщала дар слово.

— Добре съм — проговори съвсем тихо тя. Главата я болеше, на езика си усещаше вкус на кръв, но никога нямаше да го признае. Освободи ръката си и тромаво изтупа праха от дрехите си.

Гарет смръщи чело. Блейн се ухили и вдигна ръка, за да скрие лицето си.

— Всъщност слязох само за да ви кажа, че за утре съм планирал празненство — обясни рязко Гарет.

Блейн изпухтя недоверчиво.

— Ти ли си планирал празник?

— Да, мой благородни приятелю. Тъй като някои гости, чиито имена няма да спомена, очевидно нямат намерение да напуснат замъка ми, реших да поканя още гости, с които се общува по-приятно. Очаквам всички ви утре сутринта в моята зала.

Гарет се обърна към Ровена и понечи да каже още нещо, но в последния миг се отказа. Тя се обърна към кобилата и я потупа по хълбоците, за да скрие изчервяването си. Гарет се обърна рязко и си тръгна. Ровена отведе кобилата в обора, като й говореше тихо.

Марлис се загледа в сивото небе.

— Двамата си лягат по-рано от всеки друг в Карлеон. Не мога да разбера защо всяка сутрин слизат в залата в лошо настроение и имат тъмни кръгове под очите!

Блейн промърмори нещо неразбрано в брадата си. Марлис се изкиска почти по момичешки и ловко се изплъзна от ръцете му.



Късно вечерта на вратата на спалнята се почука и Ровена стреснато изпусна плитката, която се мъчеше да сплете. Представи си ръката, която чукаше, и дишането й се ускори. Силни стави, покрити с мрежа от бледи белези и къдрави тъмни косъмчета. Чукането се повтори.

— Влез — извика тя.

Когато тъмната фигура на Гарет изпълни отвора, тя се надигна. Очите им се срещнаха и Ровена усети как бузите й пламнаха. Тази вечер погледът му беше различен. Хладната сдържаност беше изчезнала, заменена от нещо пресметливо, да, дори хищническо. Усмивката му изобщо не я успокои. Той вдигна ръка и й показа нещо блестящо.

— Донесох ти украшение за роклята.

Ровена беше неспособна да се помръдне, пленница на погледа му. Гарет застана зад нея. Странната му възбуда беше ясно доловима. Миглите й се сведоха, когато той обхвана талията й, без да я докосне. Дъхът й спря — коланът, който Гарет й бе донесъл, беше изтъкан от златни нишки и украсен с аметисти и смарагди. Ала когато понечи да го закопчее на хълбоците й, тя хвана ръката му.

— Не мога да приема толкова разкошен накит, милорд. Вярно е, че не притежавам свои накити, но нямам никакво желание да нося чужди.

Гарет спря. Устните му помилваха тила й и милувката беше несъзнателна като чувството, което я бе предизвикало. Ровена потрепери.

— Този колан не е принадлежал на друга жена. Ти си първата, която ще го носи. — Без да обръща внимание на протестите й, той закрепи тежкия златен колан на хълбоците й. Когато ключалката щракна, пръстите му се плъзнаха по гърба й. Ровена не го погледна, неспособна да прецени дали казваше истината.

Топлите му ръце обхванаха раменете й и той я обърна към себе си. Тя се взря в лицето му, скрито в сенките, и откри в погледа му обезпокояващи пламъци, а в брадичката — напрежение. Без да каже дума, той издърпа панделките от плитките й и умело ги разплете, докато косата й обгърна раменете като златна наметка.

— Искам тази нощ косата ти да е разпусната. — Думите бяха произнесени тихо, но тонът не допускаше противоречие. На вратата Гарет се обърна и я погледна със смръщено чело, после тихо излезе в коридора. Ровена неволно се запита дали онова, което беше видяла за миг в очите му, не беше съжаление.



Ровена за малко не се спъна в сребърната верига, която беше опъната над долното стъпало. Проследи я и уплашено вдигна ръка към устата си, като видя животното, вързано в другия й край. До стълбата седеше беззъба мечка, разтворила рунтавите си лапи като дете, което играе на топка. Рошавата й глава беше украсена с висока шапчица, от която висеше воал. При втория поглед мечката вече не й изглеждаше толкова заплашителна, само мръсна, със сплъстена козина и някак си смутена. От другата страна на стълбата стоеше джудже и пускаше шеги към публиката. То вдигна веригата и подкани дамите да минат под нея, после изведнъж се мушна под полата на най-близката дама. Пискайки развеселено, дамите се разбягаха на всички страни. През това време Мортимър свиреше невъзмутимо на лютнята си и пронизителните тонове заглушаваха смеха.

На минаване покрай масата, натежала от най-разнообразни неща за ядене, Ровена извади от купата с мед една малка питка и я хвърли на мечката. Никога нямаше да забрави какво е да попаднеш сам и гладен на празненство като това. Животното хвана питката между предните си лапи и с удоволствие започна да облизва меда.

Ровена също пъхна пръсти в устата си и ги облиза. Плъзна поглед през шумната зала и веднага улови погледа на Гарет. Сякаш я удари мълния, ослепителна и внезапна. Тялото й се скова и в същото време във вътрешността й се разля топлина. Думата, която до преди малко беше търсила, за да опише промяната, настъпила у него, дойде от само себе си.

Той се държеше като собственик.

Това беше изписано в очите му, във всяка от чертите на лицето му, в цялото му същество. Незнайно по каква причина сър Гарет от Карлеон беше решил тази вечер да играе ролята на господар.

Гарет седеше в другия край на залата в огромен, красиво резбован стол, който Ровена не беше виждала досега. Столът приличаше на трон. Повечето мъже биха се загубили в него, но за Гарет той беше наистина подходяща рамка на опасната му мъжественост. Господарят беше облечен от главата до петите в черно, обшито със сребърни конци. Дори кралят на подземния свят нямаше да изглежда толкова величествен и впечатляващ. Когато й кимна, тя се запъти към него като Персефона, сякаш вързана с невидима верига.

Ровена усещаше, че присъстващите в залата я следят с погледи, докато вървеше между танцуващите. Тя направи реверанс пред Гарет и усети тежестта на блестящия водопад от руси коси върху раменете си. Той вдигна ръката й към устните си, но вместо да целуне меката кожа под китката, плъзна език между пръстите й и внимателно облиза последната капка мед.

— Каква сладост — пошепна той. Ровена дръпна ръката си, толкова уплашена, сякаш я бе ухапал. Последните нощи минаваха, без той да я удостои дори с една дума.

В краката на Гарет беше поставена висока кожена възглавница. Той я посочи с подигравателно кимване и Ровена седна послушно. Изведнъж откри нова причина да се страхува от него. Силното биене на сърцето й показа, че нямаше никакъв шанс, ако той сериозно се опиташе да я прелъсти.