По знак на Гарет двама мъже отвориха широко голямата врата. Потискащата тишина, която всички искаха да избегнат, се възцари в залата.

Пътят им бе препречен от непроходима бяла стена. Приглушеният вой на вятъра заглуши възбуденото биене на стотина сърца. Мъжете не смееха да се помръднат, докато гласът на Гарет не ги раздвижи.

— Копия! Донесете всички копия, които можете да намерите.

Изведнъж се появиха стотици копия. Жените се отдръпнаха към стените и загледаха, кършейки ръце, как мъжете отново и отново забиваха копията си в снежното чудовище. Накрая снежната пряспа поддаде и рухна. Мъжете нададоха ликуващи викове, леденият вятър веднага навя пресен сняг в бързо изстиналата зала. Двойките размениха последни прегръдки. Водени от Гарет, мъжете се прехвърлиха през снежната пряспа пред вратата и изчезнаха в бялото море.

Ровена се обърна рязко и хукна нагоре по стълбата. Прекоси дълги коридори, мина през непознато просторно помещение, изкачи една вита стълба, която сякаш нямаше край. Шумното й дишане образуваше бели облачета около нея.

Най-сетне се изкачи на северната кула и коленичи пред едно малко прозорче в стената. С треперещи пръсти задърпа вледененото резе, но то не се поддаде. Беше ужасно студено, тя не усещаше пръстите си и не разбра кога беше ожулила кокалчетата в грубото дърво. Накрая заудря с две ръце резето и успя да отвори тежкия капак.

Нахлулият леден въздух и погледът от замайващата височина на кулата я отхвърлиха назад. Снегът я заслепи, полепилите се по лицето й снежинки се разтопиха и се превърнаха в сълзи. Тя ги изтри нетърпеливо. Хвана се с две ръце за ледения перваз и се издаде навън въпреки снежната буря. Беше присвила очи и непрекъснато мигаше, за да гони снега и вятъра. Въпреки това успя да различи тъмните фигури, които едва бяха достигнали подвижния мост. Цялото й внимание се съсредоточи върху мъжа, който водеше ловната дружина. Вятърът идваше от север и за един мъчителен миг го скри от погледа й. Когато върволицата от мъже отново се появи, Ровена въздъхна облекчено. Издаде се още навън, жадните й очи проследиха Гарет, докато косата й се вледени и последната тъмна сянка изчезна в гората.

Трепереща, тя затвори капака, но когато излезе от стаята, силен порив на вятъра го отвори отново. Платнените й обувки не вдигаха шум по стълбата и тя слезе незабелязано в спалнята, която споделяше с Гарет. Огънят, запален сутринта, догаряше. Ровена протегна ръце към жаравата с надеждата да се стопли. Ледът в косите й се разтопи и закапа по роклята и обувките.

Тя грабна една кожа от купчината върху леглото на Гарет и скри лице в нея. Затвори очи и се остави на мъжката миризма, която струеше от нея. Сетивата й се замаяха. Устните й се раздвижиха, но не се чу нито дума. Не знаеше колко време бе минало, когато се наметна с кожата и слезе в залата, за да чака заедно с другите жени завръщането на мъжете.



Когато следобедът отмина и навън се стъмни, гласовете на жените станаха по-пронизителни. С всяка минута, която минаваше, към вратата се стрелкаха все повече погледи. Кискащите се слугини бяха измели снега навън и вратата отново бе затворена. Само голямо тъмно петно напомняше за снежната пряспа.

Минаха часове. Мълчанията между разговорите се удължаваха, смеховете заглъхнаха. Дамите наведоха глави над гергефите и се опитаха да се съсредоточат в бродирането, но подскачаха при всеки шум. Дунла постоянно обикаляше около тях, предлагаше пастетчета и медовина, но таблата й оставаше пълна.

В тишината, нарушавана само от воя на вятъра, Мортимър донесе лютнята си и предпазливо прокара пръсти по струните. Освен голобрадите пажове, той беше единственият мъж, който не отиде на лов. Засвири една песен, после друга, повече за да отклони собственото си внимание, отколкото да забавлява дамите. Ровена рязко вдигна глава, когато зазвучаха тоновете на една балада, която не беше очаквала да чуе точно тук. Текстът незабавно изникна в главата й, но в следващия миг Мортимър поде друга песен. Ровена заби носле в кожата на Гарет и потърси утеха срещу нарастващото отчаяние.

Когато отново вдигна глава, тя срещна студения поглед на лейди Алис, която я наблюдаваше любопитно. Ровена отговори на погледа, без да трепне, и принуди другата жена отново да се наведе над ръкоделието си.

Марлис обикаляше залата като вълк в клетка. Другите жени се отдръпваха стреснато, когато минаваше покрай тях, и се опитваха да не показват страха си.

Ниска дебела жена, която приличаше на салам, увит във вълнена рокля с цвят на охра, огледа приятелките си със сияеща, но фалшива усмивка.

— Сър Гарет и сър Блейн постъпиха много умно, като организираха зимен лов, нали? Мъжете мразят да остават дълго затворени.

Марлис се обърна рязко и се запъти с енергични крачки към жената. Наведе се и опря ръце върху страничните облегалки на стола й, приближи лице до нейното и заговори с коприненогладък глас, който отекна в цялата зала:

— Ти си една глупава крава. Можеш да ми вярваш: да измръзнеш в някоя снежна пряспа е много по-лоша съдба, отколкото да си затворен в една стая с тъпачка като теб. Сигурно тлъстият ти корем копнее за дивечово месо, нали? Не можа ли да почакаш, докато бурята отмине? Брат ми заведе мъжете ви на лов, защото иначе през пролетта, щом замъкът се размрази, селяните щяха да намерят пълна зала с изискани кокали.

Жената сведе глава, устните й затрепериха. Заби иглата си в лененото платно, опънато на гергефа, и острието стигна чак до нежната кожа на палеца. Дебеланата избухна в сълзи. Марлис изпухтя презрително и я остави на мира.

Мортимър засвири пресеклива мелодия. Вече никой не смееше да води празни разговори с надеждата да прикрие тревогата и страха. Марлис отиде до стълбата, където седеше Ровена, и седна до нея, разтривайки скованите си от студа пръсти. Ровена разви топлата кожа, с която се беше загърнала, и метна единия край върху раменете на Марлис. Беше достатъчно голяма за двете.

Без да каже дума, Марлис се сгуши до топлото тяло на Ровена. Двете седяха дълго така, докато Ровена задряма и положи глава на рамото на Марлис.



Ровена се събуди в тишина, толкова дълбока, та повярва, че още сънуваше. Отвори очи и срещна въпросителния поглед на Марлис. Нито една прошепната дума, нито дори шумолене на дреха не нарушаваше тишината. Това беше по-страшно от нормалното мълчание. То беше ужасяваща липса на всякакъв шум, сякаш дори сърцата им бяха престанали да бият. Марлис отметна кожата и вдигна глава към тавана. Ала сенките под дебелите греди не бяха в състояние да й дадат отговор.

— Вятърът — прошепна задавено една от жените. — Вятърът спря.

— Наистина ли? — извика зарадвано луничавото момиче, което беше дало кърпичката си на младия рицар. — Наистина ли е спрял или ние сме оглушали? — В гласа на момичето звънна истерия. — Може би сме живи погребани и не чуваме нищо. Може би мъжете са от другата страна на вратата, затънали в снега, и умоляват да ги пуснем, но ние не ги чуваме. Може би точно в този миг телата им се сковават и те умират, докато ние тук седим и бродираме. Може би…

— Млъкни! — Марлис се озова с два скока пред момичето. Плесницата отекна в залата като трошащ се лед. Момичето избухна в плач и падна в скута на една възрастна дама.

Дамата вдигна глава и погледна обвинително Марлис.

— Казах на съпруга си, че не бива да идваме тук. Цяла Англия знае, че брат ви е луд. Върна всички подаръци на краля, всички земи. Живее като отшелник, заобиколен от изроди и селяни, които го обслужват. Оставя ви да скитате из горите като дивачка, вместо да ви прати в манастир, както е редно. Карлеон е прокълнато място. Прокълнато заради грозните дела на господаря си.

По шията на Марлис се разпространи дълбока червенина. Лейди Алис неспокойно смачка кърпичката в стройните си пръсти. Ровена скочи и застана между Марлис и възрастната дама. Останалите, които никога не я бяха чували да говори, затаиха дъх, за да чуят спокойно произнесените думи.

— Нямате право да говорите така.

Отровният поглед на жената се впи в лицето й.

— А вие коя сте, та го защитавате? Всички знаем къде нощувате. Връзва ви с вериги за леглото си и сте принудена да задоволявате тъмните му, противоестествени желания. Би трябвало да желаете смъртта му. — Докато говореше, тя милваше с отсъстващ вид косите на плачещото момиче в скута й.

Ровена едва се пребори с абсурдното желание да се изсмее. В следващия миг осъзна какви бяха истинските й чувства и жестоките думи на жената я улучиха като мълния. Желанието да се смее се изпари. Даже за собствените й уши гласът й прозвуча слабо и някъде много отдалеч.

— Когато сър Гарет се върне у дома, ще го помолите за извинение.

— Ако се върне — поправи я горчиво Марлис.

Думите й бяха последвани от тих шум — като далечен рев на морски вълни. Ровена се намръщи и вдигна глава. Лейди Алис скочи. Гласове. Мъжки гласове пееха песен, гръмко, живо. Всеки куплет завършваше със звън, сякаш някой удряше гонг под водата.

Момичето с луничките също скочи.

— Света майко божия, защити ни! Те са мъртви! Чувам ангелския хор…

Мортимър хвърли лютнята си и стана.

— Ангели, които пеят такава песен, не са на небето.

Призрачната песен се чу съвсем ясно:

Моята Джени е похотлива девица.

Любовта й никога не угасва.

С прекрасни бедра, които дават опора на меча ми.

С тази жена никога няма да остарея.

Устните на Ровена се опънаха в усмивка. Масивната врата затрепери в дебелата рамка, когато няколко копия пробиха леда и се забиха в дървото.

— Защо благородните дами не ни пускат да влезем? — извика отвън неподражаемият глас на сър Блейн. Мортимър изтича да отвори тежката врата.

— Дамите може би, но аз никога!

Дамите се втурнаха да поздравят съпрузите и любимите си, облени в радостни сълзи, и едва не стъпкаха бедния музикант. Мъжете се изсипаха в залата като снежен облак. Целите бяха в сняг и лед, по косите им висяха ледени висулки и приличаха на снежни планини. Носеха на прътове десетина глигана, кръвта беше замръзнала по безжизнените им тела. Посрещачките нададоха ликуващи викове.