Той стоеше над нея и не смееше да диша. Една част от него продължаваше да я мрази, копнееше да я намери като разглезена хлапачка, обожавана от баща си, родена да омагьосва и да мами като Илейн. Така щеше да му е по-лесно да я прекърши, за да накаже Фордис. Да я изпрати обратно опозорена и засрамена, лишена от гордостта и най-вече от суетата си. Но в това момиче нямаше нищо от Илейн. Израснала в бедността, в която Фордис беше изпаднал от нощта, когато позорно избяга от меча му, тя притежаваше дух, напълно свободен от лъжа, ясен и светъл като слънцето. Какво право имаше той да я омърси с мрака на миналото си?

Не беше в състояние да прояви жестокост. Искаше да направи живота й в Карлеон приятен — нали беше само за една година. Можеше да й предложи удобства и лукс, за каквито в Ревълууд не беше смяла и да мечтае. А в края на годината да й намери достоен съпруг и да я изпроводи с прилична сума пари към бъдеще, свободно от бедност и глад.

Бъдеще с мъж като Блейн, който жадно чака да вземе онова, което е останало от теб…

Гласът в главата му беше на Марлис и той я прокле безмълвно. Заби меча си във влажната земя и отново изруга. Откопча колана си с треперещи ръце. Когато сянката му я покри, Ровена простена тихо.

* * *

Слънцето пареше безмилостно кожата й и удряше главата й като с чук. Високата трева се полюляваше под напора на топлия вятър като симфония от зелено и златно. На хоризонта се появи точка и бързо се приближи, ставайки все по-голяма. Сърцето на Ровена преля от радост. Косата му блестеше на слънчевата светлина като сребро. Обзет от бурна радост, малкият Фреди се хвърли към нея и я прегърна. Кръвта зашумя в ушите й. Тя затича по-бързо, за да се наслади на сладкия ритъм на бягането.

Ала крачките й се забавиха, когато зад брат й изведнъж изникна тъмна сянка. Тя се спусна върху момчето със сляпата сигурност на сокол, видял мишка. Ровена изкрещя предупредително, но малкият Фреди продължи да тича към нея, без да подозира, че над главата му е надвиснала смъртоносна заплаха. Рицар в черно снаряжение препусна през блатото, копринената бяла грива на коня му се вееше на вятъра. Шлем със спуснат наличник скриваше лицето му. Рицарят препускаше право към брат й, дългото му копие щеше да прониже гърба на момчето само след секунди. Тропотът на конските копита заглуши предупредителния вик на Ровена и тя падна на колене, затиснала ушите си с две ръце. Когато отново отвори очи, блатото беше пусто и тихо, чуваше само воя на вятъра.

Тя бе коленичила на брега на пауново-синьо езеро, ръцете й бяха вдигнати умолително към небето. Пред нея с вдигнат меч стоеше Гарет. По бузите й се стичаха сълзи, молбите й се сблъскваха с неумолимото му мълчание. Не биваше да бяга. За миг бе забравила заплахата му. Баща й я бе проиграл на зарове. Изпълни я срам. Погледът й се плъзна по скъпата рокля, в която беше облечена, но не можа да си припомни защо се срамува. Гарет я гледаше неотстъпно с тъмните си очи. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Тъкмо когато тя вдигна ръце, за да измоли прошката му, острието разсече въздуха като сребърна мълния.

* * *

Ровена извърна глава, отвори очи и вкуси солта на сълзите от бузата си. В първия момент видя само голия меч със сребърно острие, огряно от луната. Вгледа се замаяно в острието и зачака кошмарът от съня й да стане истина. Топли устни помилваха шията й, замаяха още повече сетивата й с миризмата на ейл. Тя лежеше неподвижна, докато мъжката уста се плъзгаше по шията й. Остри зъби захапаха нежно крайчето на ухото. Може би това беше вълк, може би ей сега щеше да й прегризе гърлото? Бавен, изкусителен вълк с отлични маниери. Сега пък захапа нежната плът на рамото й. Едва когато устата му издърпа ризата й, за да завладее твърдите й гърди, Ровена се обърна. Вълкът вдигна глава и тя погледна в две очи, тъмни и опасни като нощта. Очите на Гарет.

Погледът й се отмести към меча, после отново се върна на лицето му. Той се опря на ръцете си, за да я освободи от тежестта на тялото си, но въпреки това тя си остана негова пленница. Тялото му беше много по-силен аргумент от меча, който беше забит в земята до тях. Гарет я докосваше единствено с устните си. Една борова иглица я убоде по бедрото и тя разбра, че не сънува. Спомни си какво беше сънувала и устните й се отвориха. Затрепери вътрешно, но лицето й остана напълно неподвижно. Бързо се извърна настрана, но беше вече късно. Гарет бе разбрал, че тя се страхува.

Той обхвана брадичката й с палец и показалец и хватката не беше особено нежна. Ровена се принуди да отговори на тъмния му поглед. Той я пусна, но натискът на пръстите му върху брадичката й остана. Гарет се изправи и се отдалечи на няколко крачки. Застана с гръб към нея и сложи ръце на хълбоците.

— Марлис ти е разказала всичко. — Гласът му беше глух и далечен.

Ровена се надигна и се опря на лакти.

— Откъде знаете?

— И преди съм виждал този израз в очите на жените. Страх. Съмнение. Перверзно любопитство.

Ровена сведе глава, надявайки се, че се е излъгал.

— Тогава… осъдиха ли ви?

Гарет се обърна като ужилен.

— И как да стане това? След смъртта на баща си аз бях съдия и съдебен заседател. Предпочетоха да ме осъждат със скрит шепот, с полугласно изказани подозрения, с тайнствени погледи. Никога нямаше да стана рицар, ако бащата на Блейн не ме бе приел в дома си.

— И ако кралят не ви беше посветил в рицарство — допълни тихо Ровена и вдигна глава. — Селяните са ви предани и ви обичат.

В кимването му нямаше подигравка.

— Това е вярно. Аз съм им господар. Земите са мои. Те бяха първите, с примитивното си чувство за справедливост, които започнаха да говорят, че господарката на замъка е заслужавала да бъде убита. Че си е получила, каквото заслужава. Само свещеникът упорито отказва да служи в църквата на Карлеон.

— Но вие можете да го принудите, нали?

— Защо да го принуждавам? Независимо дали съм убиец или не, аз съм бил любовник на жената на баща си. Всеки от изисканите гости, които ядат и пият в моята зала, ще се радва да ти разкаже за това.

— Как успявате да накарате шепота зад гърба ви да замлъкне, милорд?

Той се върна при нея, коленичи до главата й и посегна към един влажен кичур. Докосването беше невероятно нежно, но гласът му прозвуча все така рязко:

— Призовавам мъжете на двубой и водя жените в леглото си.

Ровена сведе поглед. Като видя колана с ножницата на меча и обкованите с желязо ръкавици на Гарет да лежат в тревата до нея, в стомаха й заседна студена буца.

— Крайно неприлично е да се напада противник, който спи.

— Досега не знаех, че си ми противник.

— Прав сте. Аз съм ваше притежание — като меча или коня ви.

Той нави златния кичур на пръста си.

— Правилно.

— Но аз създавам много повече ядове от меча или коня ви. Принуждавам ви да напуснете празничната трапеза и гостите, предлагам ви нощно преследване, хубава плячка…

Ръката му се плъзна под косата и обхвана тила й.

— Човек трябва да се научи да си служи с меча и да обязди коня си.

Преди Ровена да е намери думи за отговор, устните му опариха нейните. В следващия миг Гарет се отдръпна и я погледна в очите. В дълбините им светеше любопитство.

— И мен ли искате да обяздите, милорд? — попита тихо тя. Гарет не видя в очите й обвинение. Стана, сложи два пръста в устата си и изсвири, Фолио се спусна по склона и потърка муцуна о бузата му. Гарет го хвана за гривата и леко я дръпна, Фолио наклони глава и се отпусна на колене в красив поклон. Ровена изръкопляска въодушевено.

Гарет отговори на погледа й над главата на коня и се засмя развеселено. Зъбите му блеснаха в мрака.

— Преди да обяздя Фолио, трябваше да спечеля доверието му.

Ровена затърка едно петно на ризата, за да скрие смущението си. В усмивката му нямаше подигравка. Гарет събра нещата си и пъхна меча обратно в ножницата. Възседна коня си и я погледна въпросително. Ровена се изправи, не знаейки какво да мисли. Дали пък не възнамеряваше да я остави сама в гората, за да я накаже за глупавото бягство?

Фолио направи няколко крачки покрай езерцето, невидимо направляван от господаря си. Ровена не се помръдна от мястото си, дори не трепна.

— Гарет?

Тя вдигна глава към него и изобщо не забеляза, че за първи път го наричаше по име, без „сър“ или „милорд“. Собственото му име прозвуча като музика в ушите му.

Мускулите на бедрата му се стегнаха, Фолио заклати неспокойно глава и изпръхтя.

— Какво има? — осведоми се рязко той, за да скрие какво въздействие му бяха оказали думите й.

— Бог не е на страната на виновните. Ако досега сте печелили всеки двубой в защита на своята чест, това не означава ли, че сте невинен?

Гарет я погледна втренчено. Изведнъж мълчанието помежду им стана опасно.

След минута той й подаде ръка. Ровена я улови и след секунди се настани удобно зад него на гърба на коня.

Топлината на тялото му беше като поздрав за добре дошла, но в думите му прозвуча опасна острота:

— Не ме оневинявай толкова бързо, Ровена. Убивал съм мъже, които нямаха никаква вина, освен че ме бяха нарекли убиец.

— А после водехте вдовиците в леглото си?

Гарет не отговори. Вместо това подкара коня нагоре по склона и не се издаде с нищо, когато Ровена се залови здраво за кръста му и се притисна до гърба му.



Блейн седеше на двора, опрял гръб на стената, когато Фолио мина през портата. Веселото празненство в замъка отдавна беше приключило, чуваше се само приглушено хъркане. Блейн махна парцалчето от спуканата си устна и примигна с окото, което не беше подуто. Главата на Ровена почиваше на гърба на Гарет, очите й бяха затворени. Тя промърмори нещо насън, когато Гарет внимателно се смъкна на земята, подпирайки я с едната си ръка, за да не падне. После я улови под мишниците и я вдигна от гърба на коня.

Когато босите й стъпала докоснаха земята, Ровена отвори очи. Неприкритите чувства в сините им дълбини пронизаха като сладостна стрела тялото на Блейн. Той стана, забравил болката в коляното, измъчван от много по-силни болки в слабините. Очите на Ровена отново се затвориха и тя падна в прегръдката на Гарет. Блейн направи крачка към тях, но недоверчивият поглед на Гарет бързо го прогони в сянката. Ровена не усети как устните на Гарет нежно докоснаха слепоочието й. Той я вдигна на ръце и я понесе към замъка. Блейн отново се облегна на стената, извъртя очи и простена. След известно време в кулата от другата страна на двора блесна жълта светлина. Блейн присви очи и се втренчи в отворения прозорец, в чиито очертания се появи тъмна глава. След минута капакът бе затворен с трясък. Блейн отметна глава назад и избухна в луд смях. Смя се, докато от напуканата му устна потече кръв и намокри брадичката му.