— Ровена, аз никога не бих…

— Направихте го, за да погледне мен и да види нея. Как ли ме мрази сега…

Самата тя остана много учудена от прозрението, че презрението на Гарет й причинява такава болка. Обхвана я гняв. Булото падна от очите й. Марлис едва успя да протегне копието, за да се защити, когато Ровена се хвърли върху нея. Двете копия се удариха и в пустия двор отекна оглушителен трясък. Марлис се запрепъва назад и едва успя да запази равновесие. Ровена не спря, не се запита откъде иде тази ужасна болка в сърцето й. Нададе вик и се хвърли напред, вложила цялата си тежест в нападението. Копието на Марлис се счупи под нейното с оглушителен трясък. Марлис падна назад и Ровена се хвърли върху нея. Краят на копието се опря в гърлото и спря дъха й. При падането косата й отлетя назад и безмилостната лунна светлина огря лицето й.

Ровена не беше престанала да се чуди защо Марлис толкова се старае да скрие лицето си, фантазията й рисуваше все нови и нови картини, една от друга по-страшни: грозни изгаряния и белези, пълно обезобразяване… Но истината беше много по-страшна.

Марлис беше красива.

Неравните, не толкова съвършени черти на Гарет бяха загладени и изтънени. С равна брадичка и високи скули, с очи, които блестяха като обсидиан под лунната светлина, с пълни устни, опънати в горда линия, Марлис беше истинска красавица. Зад буйната грива се криеше лице, в сравнение с което лейди Алис изглеждаше като сплескана с ютия. Това беше идеалът за женска красота. Ровена беше толкова изненадана, че разхлаби хватката си.

— Защо? — пошепна задъхано тя, макар да не беше сигурна какво точно иска да узнае.

Марлис я бутна настрана и Ровена се надигна без възражения. Марлис седна в тревата и й обърна гръб. Косата отново падна на лицето й. Ала когато отново беше в състояние да говори, без гласът й да се пречупи, Ровена беше изчезнала.



Докато тичаше, Ровена скъса полата си и я захвърли настрана. Остави зад себе си един кадифен парцал, напоен и омърсен с предателството на Марлис. После задърпа фино украсения корсаж, докато поддаде под треперещите й пръсти. Долната рокля от мека вълна увисна на един гол храст. Захвърли далече златния колан, после и копринения воал. Останала само по тънка ленена риза, тя побягна през гората, като заобикаляше дебелите стъбла със сръчност и грация, родени на крилете на свободата. Тази нощ беше свободна. Толкова свободна, колкото беше, преди Гарет да дойде в Ревълууд. Нищо не можеше да я спре. Нито Гарет, нито даже баща й. Никакви заплахи, никакви обещания.

Без да усеща клоните, които я удряха в лицето, тя се скри дълбоко в гората, докато стигна до няколко стари ели. През клоните, отрупани с иглици, почти не проникваше лунна светлина. Ровена спря и за първи път усети хладината на ноемврийската нощ върху сгорещената си кожа. Дърветата около нея заскърцаха тревожно и тя потрепери. Вятърът засвири в клоните и дърветата се залюляха ритмично под призрачната светлина на луната.

С нетърпеливи движения Ровена свали от краката си копринените обувки и отново побягна. Боровите иглици се забиваха болезнено в босите й стъпала. Тя спря едва в края на гората и прегърна грапавото стъбло на един бор. Чу шум, който беше по-дълбок от свиренето на вятъра. Излезе на полянката и видя бистър извор. Водата му се събираше в блещукащо езерце.

Без да се колебае, Ровена хукна надолу по склона и влезе в студената вода. Потопи се дълбоко, после излезе на повърхността, изтърси капките от косите си като сребърен дъжд и се засмя доволно. Точно от това имаше нужда — да се изчисти от тъмното петно на Карлеон.

* * *

Марлис следеше под булото на косите си, които правеха света наоколо още по-тъмен, как Гарет върви към нея. Той прекоси външния двор и движенията му бяха толкова точно премерени, че тя веднага разбра: брат й беше пиян. Надигна се на лакът и мушна между зъбите си тънка куха сламка. Духна предпазливо в отвора и в нощта отекна мъчително висок тон. Гарет спря пред нея и се разкрачи, за да запази равновесие.

— Видя ли я? — попита той, разчленявайки всяка дума. Марлис отново духна в сламката.

— Тя си отиде.

— Защо? Сигурно се чувства обидена.

Марлис се изплю в тревата пред краката му.

— Ровена никога не се цупи, ако досега не си го забелязал.

— Къде е? Не я намерих нито в кухнята, нито в стаята си.

— Защото не си направил нищо, за да я задържиш там.

Гарет я погледна безизразно.

— Знаеш ли къде е тя или не?

— Нали ти казах! Избяга.

Гарет клекна до нея, мушна ръце под косата й и внимателно я повдигна. За втори път тази нощ лунната светлина обля съвършените й черти.

— И къде избяга? — попита тихо той.

Тъмните им очи се срещнаха. Марлис посочи с глава към гората.

— Отиде си. Завинаги. Защо просто не я оставиш на мира? Защо дебелата ти глава не иска да проумее, че баща й няма да дойде? Или вече ти е все едно?

Гарет се надигна, смръщил чело. Марлис отново спусна косата над лицето си.

— Ровена не познава гората. Може да се обърка. Може да я нападнат вълци или мечки.

— И да я изядат? — предположи Марлис със злобен смях. Бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Той се обърна рязко и се запъти към обора. Трябваше да свърши нещо важно и това го отрезви. Вървейки, затегна ръкавиците си.

Без да го изпуска от поглед, Марлис положи буза върху коляното си. Когато Блейн излезе от сянката и хвана Гарет за ръката, в очите й блесна пресметливост.

— Гарет, аз чух всичко. Позволи ми да свикам рицарите и да организирам търсенето.

Гарет се изтръгна гневно от слабата хватка.

— Ровена вече е безпомощна жертва на дивите животни в гората. Не мога да си позволя да я изложа и на опасността да бъде намерена от хора като теб.

Без да каже дума повече, той се скри в обора и след малко излезе, като водеше Фолио за юздата. Когато го възседна, Блейн трябваше да отскочи настрана, за да не попадне под копитата на могъщия жребец.

— Гарет, само преди няколко минути ти показа на всички достатъчно ясно, че не те е грижа за момичето. Гостите ти знаят, че си я спечелил на зарове. Искаш ли двамата да играем за нея? Защо не ми дадеш шанс да я спечеля?

Гарет нави юздата на ръката си и без усилие обузда нервно потрепващия жребец. Устата му се изкриви в хладна усмивка.

— Каква форма на състезание предпочиташ? Зарове? Шах? Двубой?

Блейн направи крачка назад и разпери ръце в знак, че се предава. Гарет мина покрай него. Гръмките удари на конските копита изпълниха външния двор и постепенно заглъхнаха в нощта.

Блейн се огледа. На мястото, където доскоро седеше Марлис, сега се виждаше само изсъхнала трева. От зида се посипаха ситни камъчета. Когато Блейн вдигна глава, на близката бойница се появи крехка фигура с шлем на главата и счупено копие в ръка. Фигурата падна тежко върху него, улучи го в рамото и го хвърли на земята, надавайки диви победни викове.



Замъкът, облян от светлина и изпълнен с весели смехове, сякаш премина в друг свят, когато Гарет навлезе в затихналата тъмна гора. Шумовете на нощта бяха единственото, което долиташе до ушите му: трепкането на невидими за него крила в короните на дърветата, възмутеното квакане на жаба, тихото шумолене на лист, който се откъсна от клона и на път към земята докосна бузата му. Там, където умиращите листа все още висяха безсилно по клоните и препречваха пътя на лунните лъчи, той обърна коня си, следвайки повече инстинкта си, отколкото пътеката.

Когато навлезе дълбоко в гората, без да е открил нито един знак от Ровена, той спря и извика името й. Собственият му глас се върна при него като ехо, чиято дрезгавост го разгневи. Усети как Фолио потрепери между коленете му. Самотният вик на нощна птица проряза тишината. Гарет подкара коня към гъстия храсталак от ниски дървета и увивни растения, Фолио се уплаши и отметна глава назад, когато копривата опари ноздрите му.

Гарет слезе от коня, извади меча си и разсече виещите се клони, за да разчисти път на Фолио. Животното изцвили тихо и погали тила му с топлия си дъх. Гарет спря, когато пръстите му случайно хванаха парче кадифе, увиснало на един нисък клон. Погледна го втренчено, после го вдигна към лицето си, потърка меката материя о бузата си. Вдигна глава към ярката светлина, която падаше през храстите, и раздели клоните. Лунната светлина се изля като сребро върху боровите иглици.

Той продължи напред като лунатик, мечът лежеше забравен в ръката му. Сенките се отдръпнаха, за да му проправят пътя, гърдите му се напълниха със свежата миризма на зеленика.

В подножието на един гол склон лежеше бяла фигура. Наблизо извираше поточе. В първия момент Гарет я помисли за мъртва. Кожата й беше съвсем бяла, гърдите й почти не се повдигаха. Ала когато се приближи с тежки стъпки, разбра, че се е заблудил. В нея имаше живот. Той оцветяваше бузите й в розово и разделяше устните й за живителния дъх. Тя лежеше по гръб, несъзнателно разтворила бедра.

Ризата, която суха изглеждаше безформена, сега се увиваше около влажната й кожа. Погледът на Гарет се плъзна по тялото й, потърси примамливите сенки и светлите места под тънкия лен. Слабините му натежаха и той изруга тихо, но думите бяха като милувка.

Сигурно беше замръзнала. Стори му се странно, че лежи изложена на хладния вятър, а не трепери. Изведнъж си спомни разпадащия се замък в Ревълууд и си представи колко ли студени зими беше преживяла. Сигурно есенният вятър беше за нея като мек бриз.

И той не усещаше студа. Точно обратното, кожата му беше гореща и тръпнеше, сякаш изведнъж беше заболял от треска. Отвори уста да я събуди, но реши друго и се извърна, Фолио го наблюдаваше любопитно от горния край на склона.

Ровена притисна буза към влажните коси, които лежаха около главата й като разтворено ветрило. При тази гледка Гарет едва потисна стона си. Тя му принадлежеше. Дългът от игра беше дълг на честта. Тя беше негова за една година. Можеше да я прати да работи на полето или в кухнята, можеше да я затвори в спалнята си, ако така искаше. Никой нямаше да го нарече негодник за това, което правеше с нея. Никой нямаше да го спре, ако точно сега коленичеше между разтворените й бедра и я направеше своя. Ровена се размърда, изплака тихо и между веждите й се вдълба тънка бръчка.