Тя прекоси помещението с бързи, сигурни крачки и отметна черното платно, което покриваше масата. При това преобърна малко ковчеже от борово дърво и Ровена се наведе да го вдигне. На капачето беше резбовано извито крило на някаква птица. Тя вдигна предпазливо капачето, но Марлис изтръгна ковчежето от ръцете й.

— Когато татко ни изпрати вест, че ще ни доведе нова майка, Гарет започна да прави такива неща за нея.

— От какво умря мащехата ви?

Марлис вдигна глава от ковчежето. Устните й се изкривиха в странна усмивка.

— Имаше лошо сърце.

Тя остави ковчежето на масата и погледна пронизващо Ровена.

— Не стой така и не ме зяпай с отворена уста, Ровена. Имаме много работа.

Ровена се усмихна зарадвано — толкова приятно беше да я наричат по име, вместо глупаче или тям подобни. Но какво искаше да постигне Марлис с тази внезапна любезност?



Сър Блейн от Ардендон завзе Карлеон, без дори да извади меча си. При настъпването на нощта замъкът сияеше в светлината на безброй свещи, а музиката, веселата глъчка и звънките смехове на дамите отекваха надалеч. Лястовиците под покрива избягаха в нощта, за да не чуват шума от празненството. Едри селяни с навити ръкави мъкнеха пейките и масите към стените, за да освободят място за танци. Дунла сновеше между залата и кухнята и грубите й, високо изречени забележки предизвикаха припадък у не една изискана дама. Гридмор следваше заповедите й, като слагаше плата със студено сърнешко в печката и изсипваше в скутовете на дамите подпалки за огъня. Опрял ръце на хълбоците си, Блейн наблюдаваше хаоса с многозначителна усмивка на устните си. Едва успя да спаси едно пищящо джудже от ръцете на Гридмор, който го бе помислил за набучен на кол глиган и щеше да го хвърли в пещта.

В една отдалечена стаичка на замъка Ровена чуваше слаб звън на камбани, но шумът, който долиташе до нея, беше като от няколко стада свине. Замаяна, тя се взираше в огледалото от ковано сребро и не можеше да повярва на очите си. От сребърната повърхност я гледаше чужда жена. Гърдите й се вдигаха и спускаха в неравномерен ритъм. Докосна с пръсти бузите си. Кожата й беше студена като блестящата повърхност на огледалото.

На бузите й бяха нарисувани две яркочервени кръгчета, устните бяха оцветени в същия тон. Очите бяха обградени с линия от черен въглен. При всяко мигване ресниците и се слепваха и тя се боеше, че след известно време вече няма да може да ги отвори. Силно почернени с пепел и дървено масло, миглите й бяха силно извити към изписаните вежди. Косата й беше прибрана в златна мрежичка. Върху нея беше закрепена синя шапчица, от която се спускаше кадифено було и скриваше къдриците й под тежките си гънки.

Преброй до сто, после слез и вземи участие в празненството.

Като си спомни нареждането на Марлис, Ровена започна да брои на глас. Стигна до осем, но забрави кое беше следващото число и започна пак отначало. Пръстите й нервно се заровиха в сандъчето с пепел от сушени плодчета.

— Четиринайсет — пошепна тя, — шестнайсет, четиридесет и четири, шейсет и осем, дванайсет, сто.

Скочи облекчено и за малко не се спъна в шлейфа, закачен за десния й ръкав. Протегна двете си ръце право напред, за да избегне второ спъване, и се запъти към вратата. След няколко опита успя да я отвори, но златната верижка на колана се закачи за бравата и тя не можа да се измъкне през тесния отвор. Ровена се освободи с тиха ругатня, която беше научила от Гарет и усъвършенствала с помощта на Марлис. Ако продължаваше по този начин, Гарет скоро щеше да я разкрие. Тя щеше да е единствената жена в залата, която се спъва и може да се просне в цялата си дължина на излъскания под.

Сладък тенор достигна до слуха на Ровена, последван от шумни смехове. Тя забави крачка, когато стигна до откритата галерия, водеща към стълбището. Ослепена от ярките цветове и светлината в залата, падна на колене и се вкопчи в парапета с овлажнели от вълнение пръсти.

Свещите по стените бяха заменени от факли. В огромната камина гореше огън и гонеше студеното течение към най-далечните ъгли. Дамите танцуваха в редица, движеха се с леки стъпки към кавалерите, които протягаха ръце към тях. Парфюмираните ръкави и воали образуваха невероятно пъстра върволица от блещукащи коприни. Гарет не се виждаше никъде. Няколко пажа бяха наклякали в един ъгъл и хвърляха зарове на каменния под. Възбудените им викове се извисяваха над общата глъчка. Ровена не се изненада, като видя между тях Марлис, която беше заменила износените си ръкавици с чифт съвсем нови от блестяща черна кожа, вероятно откраднати от стаята на Гарет. Тя заобиколи групата и ръждивата ножница на камата й се удари със звън в камината.

Тъмните й очи се отправиха към галерията и Ровена светкавично се скри зад една дървена колона.

— Имате обичая да се появявате на най-неочакваните места.

Ровена се обърна стреснато. Чий беше този мазен глас? Скръстил ръце, сър Блейн се бе облегнал на отсрещната стена. Устата му се изкриви в усмивка.

— В моя замък ви открих да спите с едно куче в залата, тук се криете в галерията. Странна дама сте вие. Цяла вечер питам Гарет къде сте, а той отговаря с дразнещо безразличие: „Тук някъде“. Склонността му към нищо незначещи отговори е един от дяволските му навици. — Той й подаде ръка да стане.

Тя го погледна с присвити очи и му позволи да й помогне.

— Ах, значи не сте ме забравили — произнесе той с лека усмивка, с която сигурно беше разтапял сърцата на бавачките си. — Кълна се, че нямам намерение да се нахвърля върху вас тук, в галерията. В Ардендон ви сбърках с друга дама. Ето, готово. И моля ви, престанете да ми крещите. Виждам, че по време на пребиваването ви тук Гарет ви е заразил с приказливостта си.

Ровена отвори уста, но веднага я затвори, без да е казала дума.

— Това е достатъчно — продължи весело той. — Няма да търпя подобни неприлични приказки от устата на една толкова очарователна млада дама. Би трябвало да се засрамите.

Най-сетне Ровена си възвърна дар слово.

— Вие би трябвало да се засрамите, уважаеми господине. Все едно с коя дама сте ме сбъркали, нямахте никакво право да ми натрапвате вниманието си. Рицарите се отличават с добро и благородно държание. Нима не бихте дали на дама от нисък произход правото да каже не? Нямате ли уважение към рицарските добродетели?

Блейн изръкопляска въодушевено.

— О, как блестят очите ви, докато ме укорявате! Още, още! Не млъквайте, моля ви!

— Искам да кажа… — Ровена млъкна, разбрала, че той нарочно я изкушава да продължи. Мрачното й изражение отстъпи място на колеблива усмивка, като видя веселите искри в очите му.

— Виждате ли, прекрасна лейди, онази нощ аз бях пиян не само от вашата красота, ами и от прекалено много ейл. На сутринта се събудих с туптящи слепоочия, на брадичката ми имаше огромно синьо петно, а съвестта ме измъчваше неудържимо, че съм се държал с вас като негодник. Затова най-покорно ви моля за прошка.

Преди да е успяла да отговори, той я хвана за ръката и я отведе до парапета на галерията. Точно под тях трубадурът Мортимър се беше навел над лютнята си и дългите руси коси закриваха лицето му. Непозната дама, облечена изцяло в яркочервено — от шапчицата на главата до върховете на обувките, седна в скута му. Той я бутна с лютнята си и пръстите му удариха няколко фалшиви акорда. После в скута му седна засмян паж и лютнята поде весела песен. Залата се залюля от смях.

— Гарет винаги ми е казвал, че Карлеон е толкова мой дом, колкото и негов — промълви замислено Блейн.

— И вие вярвате в думите му, нали?

— Не колкото във вашите. На какво ви напомня това празненство, прекрасна госпожице?

Ровена опря с ръка брадичката си, за да намали тежестта на накитите по главата си.

— На недостойна обсада.

— Каква очарователна представа! Обсада без проливане на кръв и жестоки битки. Обсада с музика, смях, остроумия и забавления. Нима кръвта ви не пее?

Ровена вдигна рамене и се направи, че не е забелязана как потръпваше гласът му. Той се опря с лакти на парапета и се приближи плътно до нея, сякаш бяха най-добрите приятели.

— Какво ще направите, ако под мантията на гостуването започне истинска обсада? Може би аз съм изкачил тази стълба само за да отвлека господарката на замъка, докато рицарят се занимава с други неща?

— Господарката на Карлеон се казва Марлис.

Блейн изкриви уста в горчива усмивка.

— Марлис не е дама и не може да бъде господарка. Ровена се отдалечи от него и огледа търсещо залата.

— Къде е господарят на замъка?

— Вероятно на двора, за да обсъди със скучните си гости някои още по-скучни аспекти на рицарството като турнири и коне.

— Значи това не са темите, които вие предпочитате?

— Аз предпочитам дамите пред кобилите, ако ме разбирате правилно.

— Без съмнение само дами, които се хвърлят в краката ви и просят поне малък знак на внимание.

— О, не! Предпочитам дами, които забиват юмручето си в брадичката ми. Този начин на общуване ме привлича неустоимо. — Той потърка гладката си брадичка, сякаш отново бе изпитан болка.

Ровена едва не се изсмя. Беше й трудно да устои на очарователната му усмивка.

— Аз няма да ви помоля за извинение — ако това е, което очаквате от мен.

— Готов съм да чакам цяла вечност, за да чуя молба от устата ви.

Наистина щеше да почака, защото в този миг в залата се появи Гарет. Не беше сред група засмени рицари, както беше очаквала Ровена, а сам. Беше по-висок от повечето мъже в залата и изобщо не се държеше като гостоприемен домакин, а по-скоро като чужденец. Скованите му рамене отблъскваха всеки опит за близост. Изглеждаше почти арогантен. Дали Ровена си въобразяваше, или смеховете наистина станаха по-пронизителни, а паузите — по-дълги? Мортимър задърпа усърдно струните на лютнята, сякаш искаше да запълни празнотата с музика. Гарет взе чашата, която му подаде една дама, и подигравателно вдигна тост за трубадура.