Тереза Медейрос - Отмъстителят

Марлис нахлу през отворената врата в стаята на Гарет и се разкрещя така силно, че Ровена едва не падна от стола.

— Той идва! Най-после идва! Видях флаговете му от северната кула! Моля те, Гарет, умолявам те! Искам да нанеса един малък удар на гордостта му!

За да покаже какъв удар имаше предвид, Марлис тресна бойния си боздуган на масата. Пергаментът, който Ровена се опитваше да прочете, се скъса по средата и двете половини се навиха на руло. Ровена посегна към парчетата, но скъпоценната хартия се издигна във въздуха и излетя от прозореца с внезапното течение, което Гарет бе предизвикал с отварянето на капаците.

Той изруга тихо. Марлис бързо отиде до него пред прозореца.

— О, небеса, той идва! Моля те, позволи ми да го издебна. Знам най-доброто дърво за целта.

— Остави ни на спокойствие по-дълго, отколкото си мислех — отбеляза Гарет. — Любопитството го е измъчило до смърт.

Ровена застана зад тях и се надигна на пръсти, но не видя нищо. Затова се промуши покрай Марлис и застана между брата и сестрата. Марлис се извърна рязко и залепи лицето й за стъклото.

— Само виж свитата му! Води със себе си половината Англия!

Гарет въздъхна тежко.

— Негодникът явно е решил да ни цивилизова. Още не ми е простил, че отпратих татковите рицари. Оттогава не крие презрението си към нашата провинциална въздържаност.

Ровена се отпусна на колене. Гарет я изгледа с въпросително вдигнати вежди как се промъкна между краката му и застана пред него. С отсъстващ вид тя облегна глава на ръката му и съсредоточи цялото си внимание върху шествието, което се точеше между хълмовете към Карлеон.

Празничното шествие идваше от Ардендон и насищаше местността с червени и сини цветни точки. Бойни коли и разкошни носилки придаваха на сивия ден пъстър оттенък. Коне, покрити със скъпи одеяла в яркожълто и смарагдовозелено, вървяха гордо начело на шествието. Ровена въздъхна страхопочтително и отвори още по-широко очи, за да поеме гледката в себе си. Чу плющенето на знамената, развявани от вятъра, чу дори звънкия смях на благородните дами, които седяха в носилките, и потръпна от пръхтенето на великолепните бойни коне, чиито ноздри изпускаха кълба дим в хладния въздух.

— Само един-единствен удар — продължи да се моли Марлис. — Това е всичко, което искам да му направя.

— Не. — Гарет остана непоколебим.

— След първия вик ще го пусна. Кълна ти се, ще го пусна!

— Не — повтори Гарет.

Упорито вирнатата брадичка на Марлис пролича дори под масата от коси и Гарет вдигна заплашително пръст.

— Забранявам ти. Блейн не е толкова привързан към теб, както съм аз. Ще се радва, ако му дадеш повод да прониже малкото ти черно сърце с копието си.

Марлис се намръщи грозно.

— Блейн открай време се опитва да забие копието си в мен — по един или друг начин. Още откакто отхвърлих предложението му.

— Убеден съм, че с времето щеше да ти прости отхвърлянето на предложението му. Но ти си навлече омразата му, когато го хвърли от коня пред очите на баща му. Сър Брайън най-сетне го бе посветил в рицарство и той беше много горд със себе си.

— Той беше пълен глупак! Защо се опита да ме целуне?

Ровена трепереше от вълнение. Гарет се взираше като замаян в златните коси на ръката му. Очите й бяха замъглени, полуотворените устни пламтяха. Очевидно беше пленена от гледката на пътя, който се виеше през долината, изведнъж толкова пъстър и оживен. Гарет стисна по-здраво рамката на прозореца, докато се питаше как ли би реагирал, ако тя го погледне по този начин.

Ровена усети почти незабележимото движение. Твърдите косъмчета на ръката му убодоха меката й буза. Тя промени позата си, изведнъж осъзнала мекия натиск на бедрата му върху гърба си. Обърна се и погледна нагоре по обшития със сребро жакет, докато стигна до тъмните очи. С уж небрежен жест той помилва бузата й. Фините косъмчета на тила й настръхнаха, връхлетя я гореща вълна.

Марлис ги следеше с подигравателен поглед. Гарет изведнъж се скова и се опита да изобрази бащински жест.

— Отивам в селото. Трябва да назначим повече прислужници. Щом пристигат неканени гости, нека да ги посрещнем с целия подобаващ разкош. Познавам добре Блейн и знам, че той се надява зимните студове да го затворят тук и да го принудят да се радва на гостоприемството ни, докато пътищата отново станат проходими.

— Не само ще яде и ще пие, но и ще обръща специално внимание на прислужничките ни — допълни Марлис и замисленият й поглед спря върху Ровена.

Само след минута Ровена, опряла на ръка брадичката си и напълно забравила пристигането на сър Блейн, следеше от прозореца как Гарет възседна жребеца си с интересно име Фолио. Животното танцуваше неспокойно по калдъръма, докато господарят му вдигна ръка към шлема си и махна на дамите на прозореца. После изпъна рамене и насочи коня към портата на замъка.

— Ти изобщо не го мразиш толкова силно, колкото ти се иска, нали?

При тихия въпрос на Марлис Ровена се обърна стреснато. Марлис отмахна къдриците от устата си. Появи се невероятно сладка усмивка. Тя подаде ръка на Ровена.

— Ела с мен, скъпа. Щом Гарет не ми разрешава да устроя на Блейн една малка засада, ще имам достатъчно време да ти намеря подходящи дрехи за довечера. Ако слезеш долу с този стар парцал, никой няма да те забележи между разкошно облечените дами. А ти не искаш това, нали?

Ровена улови колебливо подадената ръка. Неочакваната приветливост на Марлис беше повече от изненадваща.

При отварянето на вратата тежките железни панти изскърцаха тревожно. Ровена стисна по-здраво ръката на Марлис и се надигна на пръсти, за да погледне над рамото й. Марлис влезе колебливо в сенчестото помещение. Обичайните й енергични стъпки сега бяха почти тромави.

Следобедното слънце огряваше кадифените завеси пред прозорците и потапяше стаята с увити в платно мебели в приглушена синя светлина. Миришеше на розмарин и на гнило и Ровена усети как миризмата раздразни сетивата й. Марлис пусна ръката й и тя веднага затисна носа си, за да не кихне.

— Всичко си е, както някога — пошепна Марлис. Огромни паяжини висяха като сиви и бели дантели по канделабрите. Легло с балдахин, по-голямо дори от леглото на Гарет, стоеше в средата на помещението, закрито с бял лен. Ровена беше готова да повярва, че безформената буца под покривката ще се раздвижи и ще се понесе към тях.

Марлис разтърси глава, сякаш за да проясни ума си, и се запъти към дъбовия гардероб в ъгъла.

— Мисля, че тук ще намерим рокля за теб.

Деловият й тон беше утешителен, но и напълно лишен от респект. Ровена потръпна, когато вратата на гардероба се удари в стената. Докато Марлис почти се напъха вътре в търсене на нещо подходящо, тя отиде до леглото. Протегна колебливо ръка и мушна с един пръст буцата под лененото платно. Сламеният матрак се размърда и зашумоля и тя бързо отдръпна ръката си.

— Мишки — обясни Марлис, без да се обърне. — Не е чудно, защото котките не влизат тук. Внимавай да не те ухапе някой едър плъх.

Ровена се огледа любопитно, учудена от големината на стаята. Отпусна се предпазливо в един ъгъл на леглото и опипа с пръстите на краката си голямото тъмно петно на каменната плоча.

Под леглото се чуваше шумолене и стържене на нокти по дървото. Ровена бързо вдигна крака и ги подви под тялото си. Марлис не й обръщаше внимание. Вече беше изцяло скрита в гардероба, виждаха се само токовете на обувките й. Гласът й прозвуча глухо:

— Някога, когато бях малка, обичах да се крия в този шкаф. Заема цялата стена. Достатъчно голям за десетчленно семейство.

Ровена се облегна на дървената табла и внимателно повдигна платното над съседната мебел. В призрачната светлина успя да различи очертанията на бебешка люлка. Помилва красиво резбованото дърво и пръстите й почерняха от праха.

Почувства се виновна и бързо пусна платното. В този миг Марлис излезе от гардероба с доволно ръмжене и вдигна високо в двете си ръце роба от пауновосиня коприна, обточена с хермелинови кожички. В меката светлина измачканото кадифе се понесе като живо над пода. Марлис й показа и долната рокля с дълги разперени ръкави.

— Е? Какво ще кажеш? Тъкмо за теб, не мислиш ли? Синьото ще подхожда на очите ти.

Наситеното синьо нямаше нищо общо с очите й, но Ровена не възрази.

— Роклята е прекрасна — каза тихо тя, — но не мога да си представя, че ще облека нещо, което е принадлежало на друга жена, без нейното разрешение.

Марлис изпухтя презрително.

— Дамата, която би се засегнала, че носиш нейната рокля, отдавна вече я няма. Мащехата ми умря преди почти двайсет години. Имаш моето разрешение. Това е всичко, което ти трябва.

Тя тикна роклята в ръцете на Ровена и се върна към шкафа, за да донесе колан и нагръдник. Докато ровеше, Ровена чуваше недоволното й мърморене.

— Стой изправена, Марлис. Среши си косите, Марлис. Не спи, докато вървиш, Марлис. Онази глупава вещица си мислеше, че може да направи от мен дама.

— Наистина е била глупава — съгласи се с усмивка Ровена. Нежен воал прелетя през стаята и падна на главата й. Ровена бързо го свали от косите си. — А хубава ли беше?

Марлис кимна утвърдително.

— Господи, колко беше хубава! С гарваново-черни къдрици, които падаха до бедрата й, и с блестящи сини очи.

Ровена побутна люлката с крак.

— Вероятно е имала дете с баща ви?

— Не, дойде в замъка с бебето си. Само че никога нямаше време за малката. Постоянно я увиваше в дебели кърпи, за да не мърда. Скривах се в шкафа и когато тя излизаше, се измъквах и развързвах детето. Това я подлудяваше. Не можеше да разбере как толкова малко момиченце се развива само. Да, мащехата ни беше невероятно красива, но нямаше ум в главата си. — Марлис тикна в ръката й гребен от слонова кост. — Също като теб.