Когато самотата й стана непоносима, тя започна все по-често да мисли за Ревълууд. Една вечер седна пред огъня в стаята на Гарет, вдигна колене към лицето си и ги обгърна с ръце, готова да заплаче. Малкият Фреди със сигурност щеше да хареса горещия бадемов пудинг, който Дунла им беше поднесла за десерт. Само една малка част от яденето, което остана след вечерята им, щеше да й стигне да храни братчето си цяла седмица. Очите й се напълниха с гневни сълзи. В Карлеон тя беше само едно допълнително гладно гърло, което трябваше да получи храна. При толкова малко внимание от страна на обитателите му можеше спокойно да избяга. Сигурно нямаше да я потърсят дни наред.

Тя вдигна глава и изобщо не се опита да скрие бунтовните искри в сините си очи. Сър Гарет стоеше на прага, небрежно облегнал масивната си фигура на рамката на вратата. Огледа я хладно и остави у нея чувството, че може да чете мислите й. Току-що се беше върнал от полето. Носеше безупречно чистия жакет на рамо и беше само по риза и панталон, покрит със слама, изпотен като селянин. От цялото му същество се излъчваше приятно изтощение след дълъг ден на усилен труд. Очите му искряха в сиянието на огъня. Ровена сведе глава и се опита да приведе образа на рицаря, заплашил да изтреби цялото й семейство, в съзвучие с образа на мъжа, който миналата нощ й подхвърляше натопени в мед стафиди и се смееше весело, когато тя ги ловеше с устата си. Сигурно беше за него само едно домашно кученце, и то, ако се вярваше на Марлис, не особено умно.

Искаше да скочи, да го раздруса, да потърси отговор на въпросите, които не се осмеляваше да зададе, да смъкне маската, зад която се криеше истинската му същност.

Ала нещо й подсказваше, че отговорите щяха да бъдат по-страшни от въпросите, че истинският мъж щеше да бъде по-опасен от маската. Тя се изправи и мина безмълвно покрай него, като отговори на поздрава му със сковано кимване. Беше обещала на баща си да остане в Карлеон една година и щеше да удържи на думата си. Тъмните очи на Гарет се впиха в гърба й, докато слизаше с лека стъпка по извитата стълба.



С напредването на есента дните захладняха. Всеки час водеше Ровена към падането на нощта и тя имаше чувството, че прекарва все повече време в своята постеля от кожи до леглото на Гарет. Сега знаеше, че кожите не са били захвърлени небрежно там, а специално подредени, за да й предложат удобна постеля през първата нощ. Напразно чакаше рицарят да й предложи да се пренесе в стаята на Марлис или да нощува долу в залата. Случилото се първата нощ не се повтори повече. Когато Гарет си лягаше, тя вече спеше дълбоко и спокойно. Понякога той въобще не идваше. Веднъж мина цяла седмица, без да го види в Карлеон — или поне в спалнята му.

Едно нощ Ровена се събуди от дълбок сън. Сърцето й преливаше от безименен копнеж. Зарови лице в меките кожи, но не намери утехата, която търсеше.

Захвърли кожите и отиде боса до прозореца. Капакът се отвори и в стаята нахлу бледата светлина на луната. Вятърът беше студен и тя потрепери. Много скоро този вятър щеше да завее и в Ревълууд и братята й пак щяха да мръзнат. Сребърният диск на луната придаваше на настлания с плочи двор цвета на косата на малкия Фреди. Тя въздъхна и опря буза на рамката на прозореца.

Гласът на Гарет прозвуча от мрака топъл и нежен като милувка.

— Тъжна ли си, Ровена?

Девойката вдигна глава.

— Не знаех, че сте тук, милорд.

— Защо въздъхна? На топло си, не гладуваш, не си принудена да работиш от зори до мрак.

— Да, но го няма Ъруин да ми разказва истории, нито малкия Фреди да сплита косите ми. — Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото беше възнамерявала. Гарет сигурно щеше да я нарече неблагодарница, но тази нощ й беше все едно.

Рицарят се надигна от леглото и навлече панталона си. Ровена обърна глава към нощта зад прозореца. Той протегна ръка към гребена, който чакаше на масичката, но изведнъж спря. Втренчи поглед в ръцете си, покрити с мазоли, в белезите по пръстите. Внезапно се почувства груб и непохватен — недостоен да среши златната й коса. Но въпреки това зарови ръце в копринения водопад, грабна гребена и внимателно започна да реши тънките кичури.

— През последните две седмици отслабна и побледня. Да не би да копнееш за годеника си? — Шеговитият тон трябваше да прикрие дрезгавия му глас. Той посегна и сложи ръка на бузата й. Фината кожа беше влажна.

Гарет се разтрепери. Преди да е успял да се сдържи, сложи ръце на кръста на Ровена и я привлече към себе си.

Тя стоеше в прегръдката му и не смееше да диша. Хладният вятър, който проникваше в стаята, изчезна, прогонен от горещината на тялото му в гърба й. Той сведе глава и устните му помилваха тила й.

— Не бива да си самотна, Ровена — пошепна той.

Тя се притисна до него, остави се на топлината му. Устните му се плъзнаха към ухото й. Тя потрепери, възприе ласките му като изкусително предложение.

„Виж само как я замайва с очарованието си.“

Думите дойдоха от нищото — коварен, обвинителен шепот. Ровена се взря в ръцете на кръста си, фините тъмни косъмчета, които ги покриваха, бяха в ярък контраст с бялата й риза.

В гърлото й заседна горчива буца. Споменът я скова. Тя не беше лейди Алис, за да прекарва по една нощ с всеки благородник, който я поиска.

Когато заговори, гласът й беше по-дълбок от обикновено.

— И каква е цената за вашата компания, милорд?

Гарет отпусна ръце. Когато направи крачка назад, в стаята отново стана студено. Ровена сведе глава.

— Не можете ли да ме върнете у дома?

— Да, бих могъл. Но няма да го направя.

Ровена се обърна като ужилена.

— Тогава поне изпратете вест на баща ми, че съм добре. Че не страдам от глад и… — тя сведе поглед към пода — … че не злоупотребяват с мен. Сигурно няма да ми откажете тази малка молба.

Гарет й обърна гръб. Не беше способен да устои на молбите й. Много по-лесно беше да й откаже, ако тя беше затропала сърдито с краче като разглезена хлапачка, каквато се надяваше да намери. Тя не можеше да знае, че целият му живот през тези дълги седмици беше съсредоточен върху изпращането на косвени вести до баща й. Злобни приказки по селата, небрежни забележки в разговор със съседите благородници, дръзки, многозначителни усмивки тук и там. Новината за пленничеството на Ровена и жестокото му отношение към нея се разпространяваше в Англия като огън. Сигурно щеше да си навлече гнева на крал Едуард, преди Линдзи Фордис да събере смелост да му поиска сметка. Една част от него се плашеше от историите, които разпространяваше, но друга, по-голяма част ги признаваше, каквито бяха — продукт на собствените му мрачни фантазии. Ровена докосна умолително голата му ръка.

— Милорд, умолявам ви…

Той се дръпна, сякаш го беше убола. Удари с юмрук по масата и гребенът падна на земята.

— Не! Ако баща ти иска да разбере как живееш, трябва да дойде при мен.

Гневните думи спряха в гърлото на Ровена — в очите на Гарет пламтеше адски огън. Тя не беше в състояние да отговори на погледа му и сведе глава. Вратата се затвори с трясък и отново я остави сама.



Гарет се удари в глезена и изрева ядно проклятие, което отекна в стените.

— Божичко — разнесе се от мрака подигравателният глас на Марлис. — Как смееш да ругаеш така в присъствието на дама!

Очите на Гарет постепенно свикнаха със слабата светлина на догарящия огън и той видя Марлис да лежи по корем на една от пейките до вратата. Опряла брадичка на ръцете си, тя размахваше крака във въздуха.

— Покажи ми къде е дамата и веднага ще я помоля за извинение — отвърна той и се запъти към нея, като дърпаше ръкавиците си. Очевидно смяташе да излезе навън. Марлис моментално скочи и седна на земята пред вратата, за да му препречи пътя. Облегна рамене на рамката и попита провлечено:

— Не ти ли харесва новото момиче?

Гарет спря пред нея и я удостои с мрачен поглед, който караше, повечето възрастни мъже да се разтреперват.

— Отвори вратата.

Марлис оглеждаше внимателно изпочупените си нокти.

— Убедена съм, че в действителност малката ти харесва. Само че не ти доставя удоволствие.

Гарет я сграбчи за яката и я вдигна, докато лицата им почти се докоснаха.

— Мисля, че не знаеш толкова, колкото си въобразяваш, сестричке. — Пусна я, като че беше чувал с картофи, и отвори вратата с крак.

— Може да си въобразявам, но ти не би излязъл посред нощ от замъка, ако апетитната хлапачка в спалнята топлеше леглото ти.

Гарет спря като закован.

В гласа на Марлис вече нямаше подигравка, думите отекваха глухо в залата.

— Защо, Гарет? Тя е само една малка пешка в твоята игра. Баща й със сигурност вече е чул за златокосия ангел, който е затворен в спалнята ти. Даже селяните навън си шепнат за момичето. Нали ти искаш точно това? Защо просто не сложиш край и не я изпратиш обратно вкъщи?

Гарет се обърна рязко и очите му засвяткаха като среднощното небе.

— Ако я изнасиля и я пратя обратно с дете в корема, какво ще съм постигнал?

— Отмъщение.

— Отмъщение ли? И на кого ще отмъстя? На нея? На мен самия? Не, Марлис. Аз не искам отмъщение, искам истината. И съм готов да чакам.

Марлис посегна към ръката му, но той беше вече навън, за да се опълчи срещу студения вятър.



Розовата светлина на утрото се промъкна колебливо през капаците на прозорците. Ровена се мяташе неспокойно върху меките кожи. Беше й горещо, чувстваше се зле. Тя полежа още малко, после се зави до брадичката, нададе тих стон и се претърколи настрана. Под леглото на Гарет имаше вълма прах. Когато се обърна отново по гръб, чу шум по коридора и бързо стисна очи. Вратата се отвори тихо.

Гарет стъпваше тежко, по едно време даже се спъна. Ровена чу как удари стъпалото си в крака на леглото и изруга задавено. Последва тишина. Тя не посмя да отвори очи. Усети миризмата му — пот, ейл и напълно неподходящ люляк, както и някакъв аромат на земя, който й беше непознат. Скоро стъпките му се отдалечиха и той падна на леглото, без да си направи труда да се съблече. Едва когато дишането му стана равномерно, Ровена отвори парещите си очи. Облече се безшумно й излезе от спалнята.