Най-сетне Марлис се изправи с тържествуващ вид. Стискаше в ръцете си две дълги копия със затъпени краища, вероятно от някой отдавна забравен турнир.

— Вече не можем да ги използваме за почтен турнир, но за теб са достатъчни. Мисля, че е по-добре да отидем в гората. Ако Гарет ме хване, че те уча да се биеш, вместо да ти преподавам писане, и двете ще получим хубава порция бой. — Тя хвърли дързък поглед към Ровена, доколкото това беше възможно под завесата от коси.

— Много ми се иска да видя как ще те напляска.

Марлис я хвана за яката и приближи лицето й към косата си.

— Сигурно си мислиш, че ще ми се отрази много добре, нали?

Ровена се покашля многозначително.

— Според мен вече е доста късно Гарет да започне да ви възпитава. Трябвало е да го направи баща ви, докато сте били още дете.

— Баща ми нямаше време да ме бие, защото беше зает да се възхищава от прекрасния си син. — Марлис се обърна рязко към четириъгълната кула. — Тръгвай, неблагодарнице! Трябва да отблъснем армията на Саладин и да пролеем езическа кръв, преди денят да отиде към края си.

Заразена от въодушевлението на Марлис, Ровена забърза напред, като внимаваше да не се убоде в някой от подострените колове на палисадите, издигнати около замъка.

Дъждът, който бе завалял при пристигането им в Карлеон, носеше миризмата на отиващото си лято. Сега ясният въздух беше подправен с аромата на идващата есен. Ръбовете на листата се оцветяваха в червено и жълто и постепенно изсъхваха. Марлис я отведе до обрасла с папрати падина, където миришеше разкошно на прясна пръст.

Ровена вдигна полата си и я върза на талията си. Марлис наложи стария шлем на главата й. Миризмата на стара пот и метал беше отвратителна и Ровена едва не повърна. Ала преди да е вдигнала наличника, получи силен удар по главата и ушите й забучаха. Сякаш зазвъняха камбани. Тя се отпусна на земята и с треперещи ръце свали шлема от главата си.

Марлис стоеше на няколко крачки, насочила копието право към гърдите й. Смехът й беше дълбок и дрезгав.

— И аз ли изглеждах така глупаво, когато ме нападна изотзад? Ровена разтърка ушите си и я изгледа мрачно с присвити очи.

— Не. Изглеждаше много, много по-глупаво.

Марлис се ухили развеселено и нахлупи шлема си. Хвърли копието на Ровена, която го улови ловко. После удари няколко пъти шлема си в един камък, докато наличникът се разхлаби. Едва успя да го наложи на главата си и да вдигне копието, когато Марлис я нападна устремно и я свали на земята. Ровена се претърколи настрана и клекна, така че следващото нападение на Марлис мина покрай нея, без да я закачи. Копието й посрещна оръжието на противничката и умело отрази удара. Преди да е успяла да си поеме дъх, Марлис предприе нова атака.

Цял следобед Ровена отскачаше настрана или се търкаляше по тревата. Всеки път, когато успееше да отрази атаката на Марлис с копието, изпитваше сладък триумф. По заповед на Марлис смъкна наличника и погледна през тесните цепки за очите, които разделиха света на зелената гора от едната страна и тъмната фигура на Марлис от другата. Тъкмо когато се надигна мъчително, с треперещи колене, видя как Марлис трепна уплашено и се вгледа в гората зад нея.

— Добър ден, скъпи братко — поздрави учтиво Марлис и смъкна шлема от главата си. — Мислехме, че си отишъл да тормозиш селяните.

Ровена се обърна рязко и направи реверанс пред най-близкото дърво, което в уплахата си бе помислила за сър Гарет. Ала гласът му прозвуча някъде отляво.

— Бях принуден да потисна склонността си към грабежи и сбивания, защото чух за сблъсъка на два силни дракона в гората. Какви ги вършиш пак, Марлис? Не вярвам да си довела бедната Дунла.

С тези думи той смъкна шлема от главата на Ровена и златните коси нападаха по лицето й. Тя направи още един реверанс.

— Добър ден, сър Гарет. Надявам се, че не сме ви разсърдили.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Марлис.

Гарет откри лицето на Ровена и тя можа да види блестящите му очи.

— Ранена ли си? — Ровена поклати глава. — Тогава не си ме разсърдила.

Марлис простена под шлема си.

Гарет мушна пръсти под ръкава на Ровена и напипа прясна синина. Смръщи чело и посочи с пръст Марлис.

— Ти, от другата страна, ме разсърди много.

Марлис се престори, че припада.

— Моля ви, милорд, простете ми. Дори само мисълта за недоволството ви ме разтреперва.

Ровена се изкиска, но когато Гарет се обърна към нея, се закашля смутено.

— И двете заслужавате да ви пратя в леглата без вечеря заради тази опасна игра.

Ровена помръкна. Марлис обаче се запъти небрежно към Гарет и застана съвсем близо до него.

— Не смяташ ли, че вече съм твърде голяма, за да ме пращаш в леглото без вечеря? Изпрати Ровена, тя поне ще си хапне нещо от теб. — Помилва брадичката му с мръсната си ръка и попита коварно: — Защо се изчерви, скъпи братко? Нима не ти харесва, че се опитвам да науча сладката ножница за твоя меч да те напада в гръб?

Гарет стисна тънката й китка в юмрука си. Пръстите й се протегнаха като нокти на хищна птица, но бързо се отпуснаха.

— Върви по дяволите, Гарет. — Тихият отговор на Марлис предизвика студени тръпки по гърба на Ровена. — Дяволът да ви вземе и двамата. — Тя се наведе, вдигна копието си, размаха го гневно и избяга в гората.

Ровена разтърси глава, за да се овладее.

— Боя се, че сестра ви не храни особено добри чувства към мен.

Гарет изпухтя пренебрежително.

— Марлис не обича никого освен мен. — Като срещна неразбиращия поглед на Ровена, той добави: — Нима още не си забелязала, че сестра ми храни към мен нежна привързаност?

И двамата избухнаха в смях и напрежението изчезна. Смехът на Гарет отстъпи място на разкаяна усмивка.

— Марлис ме обича и ме мрази с еднаква пламенност. На шестия си рожден ден си отряза цялата коса, за да прилича на мен. Баща ми изобщо не я забеляза. Помилва я по главата и й поръча нова рокличка. Тя беше толкова бясна, че я разряза на парчета, направи от тях хвърчило и го пусна от най-високата кула на замъка. — Споменът го накара да се потърси. — Ела, ще се върнем заедно в Карлеон. С този шлем под мишницата ще те сметнат за грабещ рицар и ще те довлекат пред господаря на замъка.

Ровена тръгна след него по тясната пътека, по която беше дошла, неспособна да крие радостта си от прекрасния есенен ден.

— А господарят на замъка… милостив ли е?

— Напротив, напротив! — извика Гарет. — Чувал съм, че е ужасен, вълк в човешки образ. Предпочитал да пече грабещите рицари на бавен огън, вместо да ги беси.

— Ами ако хване някоя грабеща рицарка?

Гласът на Гарет се понижи до дрезгаво ръмжене.

— Мисля, че просто ще я погълне.

— О, точно така каза Марлис… — Ровена се обърна към него и видя как той виновно вдигна поглед от крака й към лицето. Напълно бе забравила, че полата й все още беше вдигната и вързана на талията. Бузите й пламнаха. Трябваше да отвърже полата си незабелязано и да се моли сър Гарет да не я види.

— Стой мирно. — Той сложи ръка върху нейната и тя спря. Гарет се отпусна на едно коляно пред нея и сръчно развърза възела. — Крайно време е да заприличаш отново на добродетелна дама.

Ако откритата му усмивка беше опит да я успокои, той постигна точно обратното. Мускулите й се стегнаха, защото пръстите му случайно закачиха корема й. На бузите й затанцуваха пламъци. Тя погледна сведената му глава и откри два бели косъма в тъмните къдрици.

— На колко сте години? — попита тихо тя.

— А ти как мислиш, на колко съм? — Той се отдръпна и вдигна глава да я погледне.

— Според мен сте по-голям от големия Фреди.

Гарет се ухили и от външната страна на очите му се образуваха ветрила от ситни бръчици.

— А на колко години е големият Фреди?

Ровена се замисли дълбоко и веждите й се събраха над носа. Гарет остана търпеливо в краката й, докато тя броеше на пръсти. Накрая отговори:

— Той е по-стар от всички нас. Колко стар ви прави това?

Гарет най-сетне развърза възела и приглади полите й.

— Боя се, че ме прави прекалено стар. Трийсет и три годишен.

Ровена се засмя и продължи напред. Гарет сложи ръка под брадичката си и я проследи с поглед. През короната на един стар дъб проникваха слънчеви лъчи и превръщаха косите й в поток течно злато. Тя подскачаше като момиченце, по едно време протегна ръка и нежно помилва грапавата кора на един орех. Смачка между пръстите си един сух лист, после изведнъж се обърна към него и приглади полите си в пристъп на момински свян. Хладният бриз му донесе въпроса й.

— А много ли са тридесет и три години, сър Гарет?

Рицарят бързо сведе очи, защото те искаше тя да види изражението им.

— Понякога са твърде много, Ровена.

Тя го изчака да стане и продължи напред с танцуващи стъпки. Гарет я следваше и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи, които топлеха главата му и гонеха сенките на миналото.

* * *

През следващите дни, когато уроците по писане и турнирните битки се прекратиха, Гарет и Марлис престанаха да търсят компанията на Ровена и тя бе осъдена на безделие. Въпреки първоначалното си въодушевление, скоро й стана скучно. Един ден излезе сама на разходка в гората и се върна след няколко часа, цялата опръскана с кал и с щастлива усмивка на лицето. Със смутено изражение сложи на кухненската маса едър заек, вече одран и почистен. Дунла я погледна, но не каза нищо. На вечеря Гарет смаяно вдигна вежди, когато му поднесоха пресен дивеч, макар че не беше ходил на лов, и заяви, че горите му били пълни с бракониери. Дунла се усмихна, кимна и се направи, че е не само глуха, но и сляпа, докато момичетата, които прислужваха на масата, се закискаха развеселено. Ровена свикна да върви след Гридмор, който беше или твърде сляп, или твърде учтив, за да й се скара.

Тя не знаеше почти нищо за живота на изисканите хора. Баща й бе разпилял наследството на майка й доста преди нейното раждане. Въпреки това не можеше да не почувства неестествената изолация на Карлеон. Дворът трябваше да е пълен с рицари и пажове, със слуги, които се грижеха да удовлетворят потребностите на господарите. Вместо това Гарет се обличаше сам, въоръжаваше се сам и се задоволяваше с десетина слуги, макар че замъкът можеше да подслони стотици.