Все още държеше копринената коса, когато вратата се отвори с трясък и в спалнята нахлу Марлис.

— Не чух нито ръмжене, нито стонове и охкания, затова реших, че е безопасно да вляза. — Гарет веднага пусна плитката на Ровена и Марлис регистрира движението с горчив смях. — Колко мило! Значи ти помогна да се облечеш? А пък аз си мислех, че като негов паж ти си длъжна да го обличаш. Или той предпочита да го събличаш?

— Добро утро, Марлис. — Гарет се отдели от прозореца.

Днес Марлис не носеше ризница и беше невъоръжена с изключение на камата, затъкната в колана й. Черният жакет и панталоните висяха измачкани по тялото й, сякаш беше спала с тях. Ровена забеляза едва сега, че дрехите бяха неумело закърпени — очевидно някога бяха принадлежали на Гарет. Кожени ръкавици, доста нацепени, покриваха ръцете й до лактите и изглеждаха абсолютно неподходящи за топлия летен ден. Мъглата се бе вдигнала и слънчевата светлина вече нахлуваше с пълна сила в стаята. Косата й висеше покрай лицето на мазни кичури.

Тя обиколи стаята като гладна мечка, вдигна камата на Гарет и замахна два пъти във въздуха, после я захвърли. Изрита кожите, захвърлени пред леглото, и те се разлетяха по цялата стая.

— Това ли ще е легълцето за новото ти домашно кученце, братле? Топли кожи и остатъците от вечерята ти — обзалагам се, че малката ще се увие около краката ти като разгонена кучка и ще те моли да те оближе…

— Марлис — прекъсна я предупредително Гарет. Сестра му се ухили и застана пред Ровена. Под буйната черна грива блесна нахална усмивка.

— Ще позволиш ли да помилвам красивата й малка главичка?

Ала преди Марлис да изпълни намерението си, Ровена светкавично протегна ръка и я сграбчи за китката. В единственото видимо око на Марлис блесна съмнение. Ровена изви ръката й болезнено и я пусна. Марлис разтърка китката си и изписа на лицето си обидено изражение.

— Внимавай, братко, кученцето ти има остри зъби.

Гарет вдигна едната си вежда.

— Мислех, че си достатъчно предупредена, след като вчера получи хубав удар по главата.

— Може би именно този удар е заличил паметта ми.

— Надявам се, че не е. Имам за теб една задача, за която е необходима добра памет. — Той отвори една от раклите и набързо облече подплатен жакет, над който се слагаше ризницата. Бръкна по-дълбоко и извади мъничка сребърна флейта. — Какви интереси имаш, Ровена? Музика? Бродиране? Танци?

Ровена го погледна объркано. Нямаше други интереси, освен да слага ядене на масата. Гарет й показа парче лен, избродирано с танцуващи фазани.

— Рагу от фазан — отговори най-сетне тя. — Много се интересувам от рагу от фазан.

Гарет пусна парчето лен в раклата, сви вежди и се извърна настрана.

— Веднъж ми каза, че Ъруин обичал да ви разказва истории. Харесваш ли песните на трубадурите?

Ровена вдигна рамене. Обичаше истории за чудовища и герои, но не знаеше дали трябва да му го каже. Гарет изпухтя сърдито.

— Харесваш ли изобщо нещо, което не се яде?

Марлис промърмори нещо неразбрано, но брат й отново я погледна предупредително и тя не посмя да се обади. Гарет извади от раклата един пергамент, гъше перо и рог от крава.

— Ето с какво можеш да ми бъдеш полезна, сестричке. Ще научиш Ровена да пише.

Марлис се изкиска злобно.

— Мразя да пиша. Мразя и да се грижа за твоите уличници. Като си решил да водиш в леглото си необразовани селянки, защо не намериш някой свещеник да се грижи за възпитанието им? Мисля, че тя знае всичко необходимо, за да ти доставя радост в леглото — това е, което искаш от нея, нали? Според мен някои неща се учат от само себе си. Щом знае да лежи по гръб и да си отваря краката, значи трябва да знае и…

— Ровена не е селско момиче, а благородна госпожица. Тя е дъщеря на барон — прекъсна я рязко Гарет, взрян в лицето на Ровена, което стана бяло като платно, после порозовя и накрая стана виолетово. — Тя не е виновна, че са занемарили образованието й.

Марлис скръсти ръце под гърдите си.

— Заповядай на селския свещеник да дойде и да я учи. Стига е мързелувал.

— Знаеш, че това е невъзможно. — Гарет застана зад сестра си, наведе се и докосна с устни мястото, където трябваше да се намира ухото й. Тихите му думи отекнаха в стаята високо и ясно. — Предлагам да изпълниш желанието ми. В противен случай следващия път, когато ме нападнеш, ще се направя на разсеян, ще забравя, че си любимата ми малка сестра, и ще те пронижа с меча си.

Ровена с учудване видя как ръцете на Марлис затрепериха. Гарет препаса сребърния си колан и закопча тежката тока. Засвири весела мелодия и се запъти към вратата.

— Ако си въобразяваш, че брат ми е добър — изфуча разярено Марлис, обърната към Ровена, — значи се лъжеш. Накрая ще те убие с добротата си.

Гарет застана в рамката на вратата и изпълни отвора с раменете си. Понечи да каже нещо, но се отказа и излезе, сподирен от тихия смях на Марлис.

Ровена се приближи до момичето и се опита да разбере какво криеше под косата си: може би сцепена устна или затворено око?

Марлис изкриви глава и косата падна като завеса върху гневното й лице.

— Я по-добре иди да закусиш — заповяда тя, — иначе Дунла ще хвърли овесената ти каша на свинете.

Споменът за ръмжащите кучета, които жадно поглъщаха остатъците от празничната вечеря в Ардендон, уплаши Ровена и тя се запъти бързо към вратата, забравила загадката около лицето на Марлис. На вратата се обърна, но Марлис изпревари въпроса й.

— Наляво, надясно, надолу, на север, наляво и на изток. И внимавай да не се заблудиш. Още не сме намерили костите на нещастната глупачка, която се обърка в замъка.

Очите на Ровена се разшириха от страх. Тя излезе в коридора и се обърна надясно, сподирена от гневния смях на Марлис.



Ровена не знаеше колко време е минало, откакто блуждаеше в лабиринта на замъка. Не спираше нито за миг, вървеше ли, вървеше, задъхана, уморена, ала не смееше да седне и да си почине, защото я беше страх, че след месеци ще намерят в някой ъгъл само жалката купчинка кости, останала от нея. Мина два пъти покрай стаята на Гарет, докато най-сетне намери стълбата, която се виеше надолу, към сърцето на замъка.

Впечатлението от последната нощ за високи сводове и големи помещения се потвърди от слънчевите лъчи, които падаха през тесните бойници в стените. Рицарската зала на Карлеон се намираше под четириъгълна кула, три пъти по-голяма от целия Ревълууд. На върха на кулата се вееше знаме с фамилния герб, а могъщите дъбови греди бяха толкова дебели, че Ровена не можа да си представи от какви дървета са били отсечени. Между гредите се стрелкаха лястовици. В сравнение с тази залата на Ардендон изглеждаше като жалка селска колиба, а Ревълууд — като колиба за свине или кучета. През отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Навсякъде се виждаха резбовани столове и маси, сякаш разхвърляни безредно.

Ровена мина внимателно между масите и столовете. Не се удари, но пък кракът й се залови в ресните на един ориенталски килим. Когато най-сетне влезе в кухнята, Марлис тъкмо дояждаше последната овесена каша.

— Закъсня, скъпа — изсмя се тя, като видя разочарованото лице на Ровена. — Ужасно съжалявам. — И се ухили злобно под завесата на косата си.

Ровена седна на пейката и сложи ръце върху празната маса. В този миг в кухнята влезе приведен стар мъж, който беше най-малко седем стъпки висок, и хвърли на масата наръч насечени дърва. Ровена се отдръпна уплашено.

— Това е Гридмор — обясни мрачно Марлис. — Съпругът на Дунла. Той е толкова сляп, колкото тя е глуха. Ако бях на твое място, щях да се скрия. Очевидно е решил, че огънят се намира точно там. Сигурно след нощта с Гарет си още в пламъци.

Гридмор се запъти право към Ровена с машата в ръка, тя се наведе и се дръпна колкото можеше по-назад. След като няколко пъти намушка въздуха, старецът най-после намери печката.

Марлис облиза дървената си купичка.

— Не мога да си представя какво правят в брачното легло. Сигурно Дунла всяка вечер го сгъва и го прибира в шкафа.

В този миг се появи Дунла и извика обвинително:

— Пак ли ядете, лейди Марлис? Както виждам, изяли сте овесената каша от вчера. Сър Гарет ми нареди да направя прясна за лейди Ровена.

С тези думи Дунла сложи пред Ровена голяма дървена купа, от която се издигаше пара. Видимото око на Марлис проследи мрачно как Ровена потопи лъжицата в топлата каша и започна да яде, без да я е грижа, че ще си изгори езика. След като хапна няколко лъжици, Ровена облиза устни и погледна с усмивка сестрата на Гарет. Марлис хвърли лъжицата на масата и стана.



През следващите дни Ровена имаше предостатъчно случаи да се разкайва за всяка лъжица овесена каша, която беше погълнала. Марлис имаше отлична памет.

Часовете по писане се състояха в това, че Марлис ходеше напред-назад по стаята, докато Ровена се мъчеше да напише буквите на името си на парче пергамент. Марлис често спираше, за да издърпа ухото й, или да я бодне с перото и да се развика, че Ровена била невероятна глупачка. След няколко дни Ровена беше абсолютно убедена в тъпотата си. Пръстите й бяха омазани с мастило, ушите я боляха непоносимо. Отново се опита да погледне под завесата от коси и Марлис я цапна болезнено по носа. Всеки път, когато Марлис изваждаше камата си, за да отреже ново парче пергамент, Ровена подскачаше ужасено. Ами ако капризната сестра на лорда сбърка перото с камата и я убоде със стоманеното острие?

Един следобед, когато Ровена за трети път написа името си като „Венрона“, Марлис й удари плесница и с един замах измете хартията от масата.

— Писна ми да се занимавам със слабоумно същество като теб. Ясно е, че никога няма да се научиш да пишеш. Дойде време да те науча на нещо полезно.

Изпълнена с тревога, защото не знаеше какво Марлис нарича полезно, Ровена я последва по стълбата към един страничен двор. Марлис вдигна капака на един огромен сандък, вкопан в крепостния зид, и се наведе да разгледа съдържанието му. Зарови с две ръце, като ругаеше тихо под носа си. След минута в посока към Ровена полетя ръждив шлем и тя едва успя да избегне удара. Вдигна го от пясъка и прокара пръсти по мръсния наличник.