Тереза Медейрос

Отмъстителят

ПРОЛОГ

Англия, 1279 година


Момчето се промъкна в замъка. Аромат на розмарин го удари в носа и стъпките му се забавиха. Той затвори за миг очи и се остави ароматът да замае сетивата му, както миналата нощ, когато мащехата му бе направила реверанс пред него, докато танцуваха. Къдриците й милваха бузата му, докато го водеше. Той отвори очи. Тъмни мигли обрамчваха безрадостни дълбини.

Не биваше да идва тук. И на пулта на баща си можеше да се научи да пише музика. На придворни маниери се учеше долу в залата. Коя рицарска добродетел можеше да овладее в стаята на мащехата си? Баща му щеше да се върне от война след две седмици. Искаше само да види мащехата си — да й благодари за любезността и грижите, докато баща му отсъстваше. Пред отворения прозорец издрънчаха копия, последвани от шумен смях. Дворът, където пажовете се упражняваха, сякаш се намираше в друг свят. Пред него се простираше празна стая, заляна от слънце. Усещаше разочарование и облекчение, докато вървеше напред с котешка гъвкавост, която не подхождаше на четиринайсетте му години.

Завесите в същото наситено синьо като очите й бяха вдигнати и разкриваха измачканите чаршафи. Той се наведе над резбованата рамка на леглото и докосна предпазливо, с треперещи пръсти, вдлъбнатината в пухената възглавница, оставена от главата й.

От алкова зад него се чу тих шум. С широко отворени очи и чувство за вина той отскочи от леглото и удари главата си в дървения балдахин. На гладкото чело се вдълбаха гневни бръчки.

Бе забравил бебето. Сестра му стоеше в люлката от дъбово дърво, остатъците от пелените й в малките ръце. Русите къдрици се бяха измъкнали от бонето и блестяха на лунната светлина като ореол. Долната й устна трепереше, кръглите сини очи бяха пълни със сълзи. Но малката не плачеше. Позата й сякаш казваше, че тя ще стои там вечно и ще чака някой да дойде и да я вземе на ръце. Вероятно той трябваше да се погрижи за нея, преди да е паднала от люлката и да е счупила глупавата си малка главица.

Когато се приближи към детското легло, малката протегна ръце към него и се усмихна през сълзи. Ами ако пелените й бяха мокри? Той се огледа дали някой не го наблюдава и внимателно я вдигна от леглото. Тя беше топла и мека и тежеше колкото малко прасенце. Не можеше да си представи, че стройната му, грациозна мащеха с буйни тъмни къдрици е дала живот на толкова безформено същество. Той отдалечи бебето от себе си, сякаш щеше да го ухапе. Какво да прави сега с това малко същество?

Но тя знаеше добре какво да прави с него. Изгука тихо и сложи глава на гърдите му. Юмручето й се сключи около един кичур от тъмната му коса, сякаш за да му напомня за присъствието си.

Без предупреждение очите му се напълниха със сълзи. Толкова отдавна не беше плакал, че вече изобщо не помнеше това чувство. Даже когато почина майка му. Скри лице в сладко ухаещите къдрици на бебето и се опита да преглътне давещата го буца в гърлото. Тя беше толкова чиста и свежа, абсолютно недокосната от мъчителната вина за чувствата му към майка й. Почувства се покварен, недостоен да държи в ръцете си това невинно същество.

Вратата се отвори, влезе мащехата му. Като видя златната главичка на бебето до неговата, очите й потъмняха и тя изтръгна малката от ръцете му.

— Досажда ли ти малката глупачка? Прощавай. Не знам как винаги успява да се освободи от кърпите, с които я увивам.

Усещайки ръцете си празни, той проследи как тя отново уви тромавите крачета в ленените платна и ги стегна. Устните на детето затрепериха, но то не заплака. Очичките му бяха устремени не към майка му, а към него.

— Не е ли достатъчно голяма да ходи? — попита несигурно той.

— Да ходи и да й се случи нещо лошо? Какво знаят момчетата за бебетата? Пелените ще направят крачетата й прави и силни. — Мащехата му се усмихна и показа прелестна трапчинка. — И ще я научат на онова нежно поведение, което всеки мъж цени у съпругата си. — Тя улови ръката му и меките й пръсти с цвят на слонова кост се плъзнаха игриво по кокалчетата му. — Ела, забрави малката хлапачка. Имаш да учиш още много, преди да се върне баща ти. Трябва да те науча да правиш хубав реверанс.

Отдалечи го от люлката и заповяда:

— Просто си представи, че съм твоята кралица.

Той се покашля несигурно. Наистина се чувстваше като пред кралица, когато се отпусна на коляно и посегна към протегнатата й ръка. Средният й пръст беше украсен с годежния пръстен на баща му, целия в смарагди и рубини. Момчето сведе глава. Не можеше да я докосне. Ръцете му се свиха в юмруци. Когато тя го помилва, дъхът му спря. Връхчетата на пръстите й очертаха линията на ухото му под гъстата тъмна коса.

— Моят мъж — пошепна тя. — Маят сладък малък мъж. Да знаеш на колко много неща мога да те науча…

Когато тя привлече главата му към кадифената си гръд, той затвори очи. Ала когато сгуши лице в меката пълнота, не видя мрак, а укорния израз в две кръгли очи с цвета на пролетно небе.

ПЪРВА ЧАСТ

Вземи тази роза, о, девойко.

Защото тя е цветът на любовта.

И с нея ще намериш любимия.

(неизвестен автор)

1

Англия, 1298 година

Нослето на зайчето трепереше само на няколко стъпки пред нейното. Ако някой се окажеше толкова близо до Ровена, колкото тя беше до зайчето в този момент, със сигурност щеше да заяви, че и нейното носле, обсипано с лунички, трепери. Тя лежеше в сладко ухаещата трева на мочурището, опряла брадичка на скръстените си ръце. Внезапно широкото кепе се смъкна над сините й очи, лекото движение стресна заека и той избяга. Ровена изруга тихо и се изправи, намествайки кепето си. После се зае да почиства бодлите от наметката си. Часове наред беше лежала във високата трева, опитвайки се да спечели доверието на животинчето, което вече подскачаше весело в розовото утро, без да иска и да знае за къркорещия й стомах.

Тя размаха заплашително юмрук, после разкаяно се засмя. Дългият нож, който стискаше в десницата си, бе станал ненужен и тя го прибра в калъфа му на колана. После се запъти обратно към Ревълууд, където я чакаха осем гладни гърла. Явно братята й щяха да останат гладни и днес.

Като единствена дъщеря на семейство със седем сина, един братовчед и баща, който непрекъснато блестеше с отсъствието си, Ровена с много търпение и оригинални хрумвания бе успяла да убеди близките си, че изобщо не се притеснява от паяжините, които лека-полека завладяваха жалките остатъци от Ревълууд. Още в ранна детска възраст тя бе разбрала, че единственият й шанс да избяга от очакващия я живот на непосилен робски труд е да стане превъзходна готвачка или умел ловец. Тя стана и двете. Посвети се с въодушевление на новите си задачи и предостави на братята си да работят на полето и да се грижат за замъка. Това й осигури така желаното свободно време да броди из блатата и горите, които заобикаляха бащиния й имот.

Ровена разпери ръце и заподскача от камък на камък, за да прекоси плитката рекичка. Пак не бе убила нищо. Малкият Фреди сигурно вече беше приготвил шиша за печеното, а тя не носеше дори една птичка. Най-малкият й брат спаси застрашеното от гладна смърт семейство от перспективата да се хранят единствено с червено зеле още с първите си несигурни крачки, когато отиде до прашния котел на печката. Естествено веднага падна в котела и пронизителните му викове огласиха залата, докато големият Фреди, първородният син на семейството, не дойде да го извади.

Мъртвопиян след раждането на най-малкия си син и смъртта на майката, баща им бе дал на пищящото новородено името Фредерик, както беше кръстил и най-големия си син. През следващите години той често твърдеше, гордо изпъчил гърди, че в чест на най-големия си син бил кръстил бебето Родерик. Баща им много се гордееше с първия плод на слабините си. При всяка нова грешка Ровена сърдито го смушкваше в ребрата и шепнеше в ухото му, че брат им се казва Фредерик, но таткото само вдигаше рамене и отново посягаше към чашата с вино.

Под стъпките на Ровена шумолеше суха трева. Меката светлина на лятната вечер забулваше местността в лавандулова мъгла — спомен за безкрайните часове, през които беше тичала по ливадите. Как свиркаше на чучулигите и дебнеше плахите сърни в гората… връщането й вкъщи с празни ръце щеше да издаде на братята й с какво се бе занимавала цял ден, освен това означаваше, че днес отново щяха да ядат само варено цвекло.

Вирнала решително брадичка, тя извади ножа от колана си и закрачи към гората. В този миг пронизителните звуци на тромпет огласиха тишината и тя се стресна.

Татко! Баща й се бе върнал! Ровена се обърна рязко и хукна към рушащия се замък, който наричаше свой дом, за да види чаровния скитник, когото наричаше свой баща.

Бяха минали цели осем месеца, откакто той бе тръгнал да търси щастието си по широкия свят, без да се сбогува с децата си. Някога, в далечното минало, се връщаше от „пътешествията“ си с пълна кесия златни монети и ги изсипваше върху момчетата като предвестник на по-щастливи времена. Ровена се смееше и събираше монетите от пода, макар да знаеше, че много скоро ще се наложи да ги даде за следващото пътуване на баща си. Нерядко обаче той се връщаше с празни ръце, оплакваше се, че главата му бучи непоносимо, и риташе кучетата, налягали пред камината. Ала никога не вдигаше ръка срещу децата си, защото дори Ровена беше по-висока от него с десетина сантиметра.

Колкото и безплодно да беше пътуването му, той никога не се връщаше без малко подаръче за единствената си дъщеря.

Преди й носеше дантели и кадифени панделки, обаче миналия път й бе донесъл парче щавена кожа и кама с формата на сърп. Ровена изказваше желанията си с откровеност, която със сигурност не беше наследила от баща си.