Лоръл отметна назад русата си коса и хвана Теър под ръка. Направи го небрежно и за миг Ема се зачуди дали сестра й наистина я е видяла. Но след това Лоръл впери поглед право в Ема. Устните й потрепнаха в съвсем лека усмивка. Тя не само знаеше, че Ема е там, но и стискаше ръката на Теър само за да я подразни.

Кучка, помислих си аз. От доста дълго време Лоръл ме ненавиждаше заради тайната ми връзка с Теър. Сигурна бях, че цяла вечност бе очаквала настъпването на този момент.

Теър също се обърна и леко махна с ръка. Ема му се усмихна в отговор, но Итън стисна покровителствено ръката й.

Тя се обърна към него.

— Виж, знам, че не го харесваш — каза тихо тя. — Но той не е опасен. Няма начин да е убил Сътън. Цяла нощ е бил в болницата, забрави ли?

Итън изглеждаше така, сякаш имаше какво още да добави по темата, но вместо това просто въздъхна.

— Да — отвърна с неохота той. — Сигурно е така. И с какво ни помага това? Имаме ли друг заподозрян?

Ема погледна към Лоръл, която я поглеждаше над ръба на менюто.

— Помниш ли, че си мислех, че Лоръл е била у Ниша в нощта, когато Сътън е изчезнала?

— Да, когато са били целия отбор по тенис — отвърна Итън, кимайки с глава.

— Ами всъщност не е била. Поне не през цялото време.

Итън рязко повдигна вежди.

— Сигурна ли си?

Пръстите на Ема забарабаниха по кованото желязо на облегалките за ръце на пейката.

— Лоръл е прибрала Теър в нощта, когато е бил блъснат от колата. Тя го е откарала в болницата. Няма как да се е намирала на две места едновременно. А щом е излъгала за това…

Итън се наведе напред и очите му проблеснаха.

— Смяташ, че е оставила Теър в болницата, а след това се е върнала в каньона, за да убие Сътън?

— Надявам се, че не. Но няма как да я изхвърля от списъка със заподозрени, ако не знам къде се е намирала в действителност. Трябва да разбера дали се е върнала в дома на Ниша или е останала навън през цялата нощ. — Тя усука около пръста си подгъва на късата черна памучна пола. — Откакто пристигнах в Тусон, прекарвам с Лоръл повече време, отколкото с който и да е друг, но въпреки това не мога напълно да я разбера. В един момент се държи толкова мило. В следващия сякаш иска да ме убие.

— Ти самата си ми казвала, че отношенията между Сътън и Лоръл изглеждат доста… обтегнати.

Ема кимна.

— Знам. Миналата седмица госпожа Мърсър разговаря с мен за това. Тя каза, че Лоръл винаги ме е ревнувала — имам предвид Сътън. — Ема поклати леко глава. Колкото по-дълго време се представяше за сестра си, толкова повече избледняваше границата, която разделяше собствената й същност и тази на Сътън.

Итън погледна към заведението, където Лоръл и Теър похапваха тортила чипс от едно панерче.

— Може би. Но поне погледнато отстрани изглежда, сякаш и Сътън е ревнувала сестра си. Все пак Лоръл е биологична дъщеря на Мърсърови. Фактът, че е осиновена, винаги е карал Сътън да се чувства някак… изгубена. Веднъж я видях в училищната библиотека да разглежда една книга по генеалогия. Изразът на лицето й… — Итън се поколеба. — Да речем, че никога преди не бях виждал Сътън Мърсър тъжна.

Внезапно се почувствах адски уязвима. Не си спомнях за това, но още щом се бях събудила в дома на Ема в Лас Вегас, аз бях почувствала дълбока, позната болка, която нямаше нищо общо с това, че бях мъртва. Винаги съм знаела, че съм осиновена, а родителите ми не спираха да ми повтарят, че съм специална, защото те ме бяха избрали за своя дъщеря. Но мисълта, че истинската ми майка не ме искаше, ме караше да се чувствам изоставена на произвола на съдбата, оставяйки завинаги в мен една празнота.

Но как беше успял Итън, когото едва познавах, да прозре в мен с такава лекота? Нима бях по-прозрачна, отколкото си мислех?

— Предполагам, че Лоръл е притежавала онова, което Сътън никога не би могла да има — биологично семейство — отвърна тихо Ема, която можеше с лекота да си представи как се е чувствала близначката й. Когато беше на пет години, нейната и на Сътън рождена майка, Беки, я беше оставила в дома на приятели… и повече не се беше върнала за нея.

Ема въздъхна дълбоко.

— Лоръл изглежда толкова гневна. Успяваше да прикрива всичко, докато Теър не се появи в стаята на Сътън и господин Мърсър не повика ченгетата да го заловят. Но след като вече си е тук, имам чувството, че тя е готова на всичко, за да го държи по-далеч от момичето, което той мисли за Сътън — и в което тя знае, че е влюбен.

— Каква беше онази поговорка? Че хората убиват за пари, любов и отмъщение? — попита Итън и потърка ръцете си при порива на хладния вятър. — Може би тя иска да се отърве от конкуренцията.

— По всичко личи, че го е постигнала. Двамата като че ли са на среща. — Ема отново погледна към терасата на ресторанта. Теър беше положил ръка върху рамото на Лоръл. Тя пъхна в устата му чипс с гуакамоле и отново се усмихна самодоволно на Ема. Ема се зачуди какво ли се е случило с Кейлъб, който до предишния ден бе гадже на Лоръл. Сега тя сигурно дори не си спомняше името му.

Аз също погледнах към по-малката ми сестра. Теър даваше поръчка на сервитьорката. Лоръл го наблюдаваше с обожание, сгушена в бледорозовата жилетчица, която обвиваше дребничката й фигура. Присвих очи. Познавах тази жилетка. И също като Теър, тя беше моя.

Може би мама и Итън бяха прави — може би Лоръл искаше всичко, което беше мое. И може би беше убила, за да го получи.

2.

Гостуването на баба

На следващата вечер Ема зави по улицата към квартала на семейство Мърсър и изпъшка, когато кракът й натисна педала.

— Боли — изръмжа тя. Току-що бяха приключили една ужасна тренировка по тенис — тя включваше и пробягването на осем километра, преди изтощителните двубои и гимнастически упражнения — и тя едва успяваше да движи краката си. Защо Сътън не беше от ония хора, които обичаха да се свиват на дивана пред телевизора?

Лоръл седеше на пасажерското място и ровеше нещо в айфона си. Тя не обърна никакво внимание на коментара на Ема, макар че сигурно също изпитваше болка.

— Приятно ли си изкарахте снощи с Теър? — не можа да се сдържи Ема.

Лоръл вдигна глава и й се усмихна сладко.

— Всъщност, да. Беше наистина романтично — мисля, че може би дори ще отидем заедно на Жътварския бал.

— Ами Кейлъб?

Лоръл примигна, хваната натясно.

— Двамата не ходехме сериозно — отвърна най-накрая тя.

Ема изсумтя. Прииска й се да каже, че на Бала за Хелоуин всичко беше изглеждало твърде сериозно.

— А и теб какво те интересува? — сопна й се Лоръл, захващайки се отново с телефона си. — Нали сега си имаш Итън?

Ема потрепна, долавяйки отвращението в гласа на сестра си, когато произнесе името му. Приятелките на Сътън като че ли го приемаха доста добре, особено Лоръл. Всъщност тя я бе подтикнала да разкаже на останалите за връзката си. Дали се беше преструвала? Или пък, ако Лоръл настина беше убила Сътън, това бе нещо като таен знак, сякаш искаше да й каже „Знам, че ти не си истинската ми сестра. Знам, че никога не ти е пукало за Теър.“

— Не, не ме интересува — отвърна напрегнато Ема. — Просто се опитвах да водя разговор.

Но мен ме интересуваше. Ами ако Теър всъщност харесваше сестра ми? Можеше ли да ми причини това? Но пък той сигурно беше решил, че аз съм го зарязала заради Итън. Само ако знаеше истината.

Ема сви по алеята към къщата на Мърсърови. Слънцето почти се беше скрило зад двуетажната къща, която беше накарала Ема зяпне първия път, когато я видя. Все още не можеше да свикне, че живее тук. Рейндж-роувърът на господин Мърсър проблесна под оранжевите слънчеви лъчи. До него блестеше лъскав черен кадилак, който Ема не беше виждала досега. Той имаше калифорнийски регистрационен номер с надпис „ФОКСИ 70“.

— Чия е тази кола? — попита Ема, изключвайки двигателя.

Лоръл я изгледа странно.

— Ъъъ, на баба? — отвърна презрително тя.

Бузите на Ема пламнаха.

— А, да. Познах я. Просто отдавна не е идвала. — Досега бе успявала да прикрива гафовете си, но въпреки това все още не се чувстваше в свои води. А баба Мърсър бе поредният човек, когото Ема трябваше да убеди, че е Сътън.

Лоръл вече излизаше от колата.

— Супер — рече тя и отметна кичур от меднорусата си коса през рамо. — Любимката на татко. — И с тези думи тя затръшна вратата.

Ема дръпна ръчната спирачка. Беше забравила, че майката на господин Мърсър ще долети за партито по случай петдесет и петата годишнина на баща й, което госпожа Мърсър трескаво организираше през последните няколко седмици. Досега беше успяла да уреди кетъринга, да намери група, да състави списък с гостите, да разпредели местата по масите и да се справи с още десетина дребни подробности. Баба беше дошла да помага.

Ема си пое дълбоко дъх, за да се ободри, слезе от колата и отиде да извади сака си от багажника. После тръгна след Лоръл по каменната пътечка, която водеше към задния двор на къщата. Дочу се дрезгав и гърлен женски смях и щом Ема зави зад ъгъла, тя видя господин Мърсър, който стоеше до барбекюто, стиснал в ръката си поднос с нанизани на шишчета зеленчуци. До него се беше изправила добре запазена за годините си възрастна жена, която държеше чаша с мартини. Тя до голяма степен отговаряше на представата на Ема за баба Мърсър: достолепна, класическа, елегантна.