Лоръл се настани на обичайното си място край масата.

— Пропусна най-хубавата част от партито на татко, Сътън — тортата. Беше не-ве-ро-ятна! Но като че ли напоследък ти стана навик да си тръгваш по-рано от партита, включително купона за рождения ти ден. — Тя завъртя очи.

— Получих доста неприятно хранително отравяне — промърмори Ема, притискайки демонстративно корема си. — Всъщност май трябва да се кача горе и пак да си легна. Леко ми се вие свят.

— Глупости. Малко храна в стомаха само ще ти помогне — разнесе се остър глас вляво от Ема. Тя се обърна и видя баба Мърсър, която седеше до масата с чаша кафе пред себе си. Очите й бяха студени и тя я огледа от глава до пети със свити устни. — Странно, не ми изглеждаш болна. — Възрастната жена отмести погледа си към господин Мърсър. — Нали?

Господин Мърсър потрепна, изпускайки черпака в купата с тесто за палачинки. Сърцето на Ема биеше толкова бързо, че сигурно всички го чуваха.

— От какво мислиш, че си се натровила? — попита Лоръл с разтревожено изражение на лицето. — Дано не ме хване и мен.

Ема пристъпи от крак на крак; изобщо не можеше да си спомни какво бяха сервирали на партито.

— Ами хотдог, сигурно — изтърси тя, сещайки се за последния път, когато се беше натровила с хотдог във Вегас, купувайки го от една улична сергия.

Баба я погледна навъсено.

— Хм. Според мен храната беше великолепна. Сигурна ли си, че стомахът ти не се е разстроил от… нещо друго?

— Тя каза, че е храната, мамо — сопна й се господин Мърсър. — Остави я на мира.

Баба Мърсър се намръщи, но замълча.

Лоръл се въртеше на масата, шарейки с поглед по лицата им.

— Някой ще ме осветли ли какво става?

Никой не отговори. Ема се сви до стената; искаше й се баба да си беше държала устата затворена. Тя си играеше с огъня — и изобщо не се усещаше.

В този миг в кухнята връхлетя госпожа Мърсър, грейнала от щастие.

— Всички са будни! — пропя тя. — И имаме палачинки за закуска! Превъзходно! — Тя изприпка до господин Мърсър. — А как е моят рожденик? Хареса ли ти партито?

Господин Мърсър преглътна трудно и промърмори едно далеч не толкова ентусиазирано да.

Госпожа Мърсър го смушка в ребрата.

— Можеш да си малко по-доволен! Според мен партито имаше зашеметяващ успех! Не си ли съгласна, Глория?

Тя погледна към баба. Възрастната жена все още гледаше Ема.

— Мисля, че имаше и добри, и лоши моменти — отвърна тя с напрегнат глас.

Госпожа Мърсър замълча и погледът й зашари между тях.

— Пропускам ли нещо? — попита колебливо тя.

— И на мен ми се иска да разбера — рече Лоръл. — Държат се много странно.

— Напълно нормално си се държим — отвърна бързо господин Мърсър и тръсна няколко палачинки в чинията толкова силно, че едната едва не се изплъзна на пода. Той отнесе чинията на масата и седна на един от столовете. — Ето. Приятен апетит.

Госпожа Мърсър се пресегна за една палачинка и закачливото изражение се върна на лицето й.

— Момичета, снощи научих от господин Банерджи, че училищният бал е бил отменен заради някаква вандалска проява — рече тя. — Какво се е случило?

Лоръл грабна сиропа, който беше налят в една раирана керамичка кана.

— О, голяма глупост. Едни първокурснички го направиха, но понеже не пожелаха да си признаят, балът беше отменен. — Тя заля купчинката палачинки със сироп. — Но аз дочух, че всъщност са го отменили, защото учителите искат да използват парите, които са заделили за бала, за да отидат на конференция в някакъв спахотел в Сидона.

— Наистина ли? — рече госпожа Мърсър и сбърчи вежди. — Добре, ще повдигна този въпрос на следващата среща на родителския комитет.

Лоръл отхапа голямо парче от палачинката си и го прокара с портокалов сок.

— Довечера двете със Сътън ще се приберем по-късно. Отборът по тенис се събира на среща след тренировката. — Тя лъжеше, разбира се. Но родителите им в никакъв случай нямаше да одобрят идеята дъщерите им да влязат нелегално в училищния салон, за да организират бал. — Ще бъде забавно да се съберем и извън корта — пропя Лоръл. — Не си ли съгласна, Сътън?

Ема вдигна поглед от чинията с палачинки.

— Ами да — промърмори тя. — Наистина ще е забавно.

— Срещата беше идея на Ниша — продължи Лоръл, улавяйки погледа на Ема.

Очите на госпожа Мърсър грейнаха. Тя бе издигнала Ниша на пиедестал, като някаква тийнейджърска версия на Майка Тереза.

— Това момиче винаги мисли кое ще е най-доброто за отбора — промърмори тя.

Баба Мърсър погледна към Ема.

— Също като теб, Сътън. Помниш ли миналата година, когато направи онези тениски? Баща ти ми каза колко хитроумен надпис си измислила. Какъв беше точно?

Ема вдигна глава, почувствала четирите чифта очи върху себе си. Госпожа Мърсър и баба просто изглеждаха заинтригувани, но погледът на господин Мърсър беше студен и заплашителен. Тя можеше буквално да чуе мислите му: Не спирай да играеш. Дръж си устата затворена.

Ема скочи толкова рязко от мястото си, че една не обърна каната със сиропа. Не можеше и секунда повече да издържа това.

— Ъъъ, ще ме извините ли?

Госпожа Мърсър изглеждаше изненадана.

— Още ли не се чувстваш добре?

Ема поклати глава, като се стараеше да избягва погледите им.

Госпожа Мърсър изхъмка загрижено.

— Ох, горкото дете — каза тя, излизайки заедно с Ема от стаята. — Мога ли да направя нещо за теб? Да ти донеса ли малко джинджифилова бира? Искаш ли някои от любимите ти дивидита?

Ема погледна жената. Лицето й беше толкова мило, открито и щедро. Внезапно тя се изпълни със съчувствие към нея. Искаше й се да й каже: Съпругът ти те мами. Освен това мисля, че е убил дъщеря ти.

— Благодаря — промърмори вместо това тя, изправи се на пръсти и прегърна майката на Сътън. Когато се отдръпна от нея, госпожа Мърсър изглеждаше изненадана, но същевременно с това и трогната.

Тъга стегна гърдите ми. Осъзнах, че точно за това бях копняла в онази последна нощ, когато обикалях изгубена в каньона. Единственото, от което се нуждаех, бе да съм в безопасност при мама и при татко.

Нямаше как да знам, че точно баща ми е човекът, от когото трябваше най-много да се страхувам.

20.

Където започна всичко

Неделя вечерта Ема сви в прашния паркинг на каньона Сабино. Тя угаси двигателя и хвърли един изпълнен с отвращение поглед към волвото на Сътън. Обикновено колата на Сътън й действаше успокояващо — имаше нещо много специално в лъскавия хром, в полираната кожа, дори в усилието, което полагаше, за да превключва скоростите, защото когато колата е била направена, все още не са съществували автоматици. Но сега можеше да мисли единствено за това как зад волана седи господин Мърсър и използва колата, за да прегази Теър. Когато предишната седмица ченгетата бяха прибрали волвото на полицейския паркинг, те бяха взели отпечатъци от него. Навремето Ема не беше обърнала внимание на думите на Куинлън, че единствените намерени в нея отпечатъци са били на Сътън и на баща й. Сега вече й беше ясно защо.

Паркингът беше празен и тъмен; единствено полумесецът сияеше над главата й. Ема заключи волвото и тръгна към пейката, където беше седнала в първата вечер, когато пристигна в Тусон. Тогава светът й изглеждаше изпълнен с обещания. Смяташе, че ще се срещне с близначката, за чието съществуване не беше предполагала, и таеше в себе си мъничката надежда, че може би ще стане част от нейното семейство. Каква ирония, че новият й живот бе започнал на същото място, където бе приключил животът на сестра й — а тя беше станала част от семейството на Сътън само защото господин Мърсър беше убил осиновената си дъщеря.

Цял ден бащата и бабата на Сътън се бяха държали рязко с нея. Двамата си подхвърляха хапливи забележки, което караше всички останали да се чувстват неудобно. И когато дойде моментът баба Мърсър да си тръгне, двамата с господин Мърсър почти не си говореха. Преди да се качи в колата си, баба прегърна Ема и я притисна към себе си. След това се наведе напред и прошепна:

— Не се забърквай в неприятности.

Ема не знаеше как да разбира предупреждението на бабата на Сътън. Дали тя знаеше какво е причинил синът й на внучката й? Това изглеждаше немислимо. Баба може и да беше твърда като пирон и остра като бодлите на кактус, но не беше убийца.

Ема не спираше да си представя как господин Мърсър блъска Теър с колата на Сътън, а после я изоставя, за да я намерят ченгетата. Дали се беше отървал от нея преди или след като беше убил Сътън? Как точно я беше убил? Къде беше скрил тялото?

Аз се чудех същото нещо. Не спирах да ровя из спомените си за улики, които доказваха, че татко има любовница. Бях ли го виждала да се спотайва наоколо, да се държи странно? Помня, че ми проблесна как двамата вече не сме толкова близки като преди — възможно ли бе това да е причината? Може би бях усетила нещо преди двамата с Теър да се натъкнем на баща ми и онази жена в каньона Сабино. Може би дори се бяхме скарали заради това и после се бяхме отчуждили. Но за мое голямо раздразнение не можех да си спомня нищо конкретно.