Sara Shepard - Опасни тайни

Същата нощ Ема лежеше будна в леглото на Сътън. След разговора с Теър тя беше напуснала партито, защото не искаше да се вижда с господин Мърсър. Преди да си тръгне, беше изпратила есемеси на приятелките си, в които им казваше, че не се чувства добре, но знаеше, че те сигурно са се усъмнили. Щом се върна в дома на семейство Мърсър, тя си поговори надълго и нашироко с Итън за това, което беше научила. Той беше готов веднага да дойде у тях и отстъпи едва когато Ема му обеща, че ще му се обади на сутринта веднага, след като се събуди; не искаше господин Мърсър да научава, че Итън също знае за него.

После тя се заключи в спалнята си, избута гардероба на Сътън пред вратата и се зави през глава. Преди около час госпожа Мърсър беше почукала на вратата й и беше попитала дали всичко е наред, но Ема се престори, че спи. Сигурно е яла нещо развалено, чу тя шепота на госпожа Мърсър през вратата. Или нещо, което е пила, изръмжа баба Мърсър. Гласът на господин Мърсър изобщо не се чу.

Ема знаеше, че извинението с неразположението й няма да издържи дълго — все някога трябваше да се изправи пред семейството. Господин Мърсър знаеше, че го е чула. Но дали знаеше, че е успяла да сглоби пъзела? И какво ли чакаше той — защо още не я беше убил? Трябваше да разбере какво е научила. Дали щеше да го направи да изглежда като инцидент? Така и Ема, и Сътън щяха да изчезнат завинаги.

Аз също се чудех дали убиецът ми се бави, защото търси най-добрия начин да убие Ема така, че да изглежда като инцидент — катастрофа, свръхдоза, лошо падане. Татко беше лекар и имаше достъп до най-различни лекарства. Дали не смяташе да отрови Ема в съня й и после да изиграе ролята на опечален баща пред останалия свят?

Белите пердета се издуваха като призраци. Вратите на огромния гардероб на Сътън зееха отворени, разкривайки спретнато окачените рокли и блузи. На компютъра й проблясваше скрийнсейвърът с най-добрите й приятелки. След като Ема беше качила нови снимки, на екрана се редуваха както нейни снимки, така и фотографии на Сътън. Появи се една на Сътън, облечена в тенис екип на „Холиър“. Следващата беше на Ема и Шарлът в „Ла Енкантада“, докато позираха облечени с щурите тоалети на „Нийман“ в съблекалнята. Единствената разлика в усмихнатите лица на близначките беше мъничкият белег на брадичката на Ема, който момичето бе получило след едно падане като малка на игралната площадка на Макдоналдс.

Ема рязко се надигна в леглото. Господин Мърсър беше обърнал внимание на белега още първата сутрин, когато Ема закуси със семейството. Може би това беше някакъв вид предупреждение, че ако не внимава и най-малката разлика може да разкрие тайната й.

Тя легна отново, изпълнена с ужас, страх и безкрайна тъга. Господин Мърсър изглеждаше толкова мил и грижовен, от онзи тип мъже, които биха направили всичко за дъщерите си, затова толкова я заболя, когато разбра, че е извършил нещо толкова ужасно.

Аз затворих очи, отвратена от тази мисъл. От всичко, което се беше случило след смъртта ми, това беше най-трудното за възприемане. Чувствах, че се давя всеки път, когато си мислех за начина, по който ме беше предал баща ми. Как можеше да изневерява на майка ми? Сигурно знаеше, че това ще унищожи семейството ни. Как е могъл да ме убие? Как е могъл баща ми да отнеме моя живот, живота на дъщеря му? Може би никога не ме е обичал. Може би аз бях просто осиновеното дете, което никога не е искал.

Ема не можеше да заспи. Тя се претърколи на другата страна, измъкна изпод леглото тетрадката, в която записваше всичко от разследването на Сътън и я отгърна на празна страница. Написа най-отгоре „Господин Мърсър“. Дори самото изписване на думите й причиняваше болка.

После се отпусна по гръб, за да помисли. Дали през цялото време е знаел за Ема? Дали Беки е споменала, че Сътън има близначка, когато я е дала за осиновяване? Дали той е качил клипа с удушаването на Сътън в Интернет, с надеждата, че сестра й ще го види и ще се появи? Досега Ема смяташе, че тогавашния й заварен брат Травис по чисто съвпадение бе открил в интернет клипа, който я беше отвел при Сътън в нощта на нейната смърт. Но господин Мърсър сигурно беше прегледал клиповете от „Играта на лъжи“ и бе открил онзи, който щеше да привлече най-силно вниманието на някого. След това беше хакнал акаунта на Сътън във Фейсбук и беше отговорил на съобщението на Ема. Сътън никога не излизаше от акаунта си. Едва ли ще му е било много трудно.

Ема се замисли отново за онази първа сутрин, когато беше закусвала със семейство Мърсър. Господин Мърсър беше изчезнал от къщата, без да си допие кафето, с оправданието, че отива да вземе сутрешния вестник. Времето бе достатъчно, за да остави бележката за смъртта на Сътън върху колата на Лоръл. Той беше приятел с господин Чембърлейн и щом Сътън и приятелките й знаеха кода за алармата на Чембърлейнови, нищо чудно и господин Мърсър да я знаеше. Доколкото знаеше Ема, семейство Мърсър се грижеха за дома на Чембърлейнови, докато те бяха на почивка. Ема не беше сигурна как е успял да влезе незабелязано в училищната зала, да пусне прожектора върху главата й, но бащата на Сътън беше доста гъвкав — той излизаше да тича всяка сутрин преди работа и понякога през уикендите правеше туристически обходи. Сигурно беше способен на доста неща.

От коридора се разнесе скърцане и Ема се задъха от връхлетялата я паника. Ами ако това беше бащата на Сътън? Дочу се ново силно изскърцване, което със сигурност беше причинено от стъпването на крак. Ема преглътна хленча си. Достатъчно се беше страхувала да живее под един покрив с Лоръл, докато смяташе, че тя е убийцата на Сътън. Но господин Мърсър беше два пъти по-едър от нея. Ема нямаше никакъв шанс срещу него.

Дръжката на вратата се размърда. Сърцето й се качи в гърлото. Ема изчака вратата да се отвори и да се удари в дъбовото бюро, но тогава Дрейк излая и дръжката се върна в предишното си положение.

Ема слушаше с разтуптяно сърце как стъпките се отдалечават по коридора. Тя се втренчи в тавана. Лунната светлина озаряваше ситната мрежа от пукнатини, която ограждаше абажура. Тя се зае да ги брои, чудейки се дали изобщо ще успее да заспи.