Преди да успее да каже каквото и да било, Итън я придърпа към себе си и устните им се срещнаха в целувка. Ема въздъхна.

Късметлийка, помислих си аз. Какво ли не бих дала да можех отново да целуна някого, макар че Теър щеше да бъде първия ми избор. Радвах се за Ема, но се надявах цялата тази любовна химия да не я отвлече от първостепенната й задача: да разбере какво, по дяволите, ми се беше случило.

— Изглежда ми забавно — каза Ема и пъхна ръката си в неговата, след като се откъснаха един от друг. — Благодаря ти, че ме доведе тук.

— Благодаря ти, че дойде. — Итън измъкна два билета от задния си джоб. — Стори ми се подходящо за първата ни официална среща. Напомня ми за първия път, когато се срещнахме — рече той някак плахо.

Ема се изчерви. Това определено отиваше на трето или четвърто място в списъка с Десетте най-сладки мигове с Итън. Нощта, когато беше пристигнала в Тусон, преди той да разбере истинската й самоличност, те бяха гледали заедно небето и Ема му беше казала какви имена е дала на звездите. Вместо да й се подиграе, Итън го беше намерил за доста интересно.

Младежът се обърна към входа на Планетариума.

— Готова ли си? — попита той, когато тръгнаха по боядисания в кафяво под към тежката черна завеса.

Ема му се усмихна и двамата потънаха в мрака. Въздухът беше хладен и в залата беше тихо. През стъкления таван над главите им се виждаха мънички блещукащи звезди, които обсипваха нощното небе. За миг тя замръзна на мястото си, изгубена в сложната плетеница от съзвездия. Небето беше толкова обширно и всепоглъщащо, че поне за няколко секунди Ема успя да забрави колко сложен е собственият й живот. Нямаше значение, че тя играе ролята на някой друг. Нямаше значение, че близначката й беше убита и последният заподозрян за това беше по-малката сестра на Сътън, Лоръл, за която Ема си мислеше, че е била у Ниша Банерджи в нощта на престъплението, но която се беше измъкнала, за да откара Теър в болницата, след като някой го беше блъснал с колата на Сътън. В сравнение с мащабите на вселената, нищо на земята нямаше значение.

— Имаме още малко време до появата на кометата — каза Итън, натискайки едно копче на часовника си, за да освети дисплея. — Искаш ли да разгледаме изложбите в другите зали?

Под звуците на ню ейдж музика, Итън и Ема се спряха пред една изложба, озаглавена „Мръсните снежни топки на нашата Слънчева система“. Тя показваше как се образуват кометите. Итън се изкашля, после се затътри до една снимка на въртяща се комета и заговори с писклив, зубърски глас:

— И така, кометите започват като късчета скала и лед, останали от формирането на звезди и планети. След това скалните късчета се приближат до слънцето и топлината му стопява леда. Как ти се струва това, госпожичке?

Итън издърпа нагоре панталоните си и се почеса по носа, и Ема внезапно осъзна, че той пародира господин Биърдсли, учителят по физика в „Холиър“. Тя избухна в смях. Господин Биърдсли беше на милион години, винаги говореше с този зубърски глас и се обръщаше към всички момичета с „госпожичке“, а към момчетата със „синко“.

— Много те бива — каза тя, — но за да ти се получи наистина, трябва по-често да си облизваш устните. И да си бъркаш в носа.

Итън направи физиономия.

— Само при мисълта, че той си бърка в носа, а след това ми пипа контролното…

— Ужас! — Ема потрепери.

— Иска ми се учителите да представят космоса по по-интересен начин — каза Итън, преминавайки към следващата снимка. Докато я разглеждаше, той смръщи съсредоточено вежди. Дълбоките му сини очи пробягаха по текста отдолу и докато четеше, той едва забележимо мърдаше устните си. — Те говорят за него толкова сухо и скучно, че нищо чудно, че никой не се интересува.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна Ема. — Затова харесвам „Стар Трек: Следващото поколение“. Космосът там е толкова удивителен, че ти дори не осъзнаваш, когато научаваш нещо.

Очите на Итън се разшириха леко.

— Ти си Треки?

— Виновата. — Ема наведе глава, като веднага съжали, че е разкрила нещо толкова глупаво за себе си.

Огледах се бързо. Слава богу, наблизо нямаше никой от познатите ми, който да чуе срамното признание на Ема. Последното нещо, от което се нуждаех, бе да плъзне слух, че Сътън Мърсър си пада по най-зубърския сериал.

Итън просто се ухили до уши.

— Леле. Ти наистина си идеалното момиче. В седми клас организирах фен клуб на Следващото поколение. Смятах, че можем да си правим филмови маратони, да се обличаме като любимите си герои, да ходим на конвенции, такива неща. Изненадах се, че никой не се включи.

Ема завъртя очи.

— Аз щях да се включа. Винаги съм гледала сама сериала. Няма да ти казвам колко от приемните ми братя и сестри са ме скъсвали от подигравки заради това.

— Знаеш ли какво — рече Итън. — Какво ще кажеш някой от следващите дни са ни направим Треки маратон? Имам всичките сезони на дивиди.

— Дадено — отвърна Ема и облегна главата си на рамото му.

Итън наведе глава и я погледна. Лицето му леко се изчерви.

— А дали това Треки има някакъв шанс да те заведе на Жътварския бал?

— Мисля, че може да се уреди — отвърна престорено свенливо Ема. В съзнанието й проблесна поредното заглавие: „Сираче е поканено на Жътварския бал: Чудо!“ Откакто се помнеше, тя превръщаше почти всичко, което й се случваше, в новинарски заглавия, а това направо си плачеше за първа страница.

От известно време навсякъде се появяваха плакати за училищния Жътварски бал, които рекламираха групата, поканена за празненството, шествието на украсени платформи и, разбира се, конкурса за Кралица и Крал на Жътварския бал. Този бал беше като излязъл от някой филм, нещо, на което Ема никога не бе очаквала, че ще присъства. В главата й танцуваха образи на Итън, облечен в тъмен костюм, който я е прегърнал през кръста, докато те двамата танцуват бавен танц. Представи си роклята, която щеше да избере от гардероба на Сътън, онази шифонената, която щеше да стои страхотно на бледата й кожа и кестенявата коса. Щеше да се чувства като принцеса.

Идваше ми да я хвана и да я разтърся. Тя не знаеше ли, че Сътън Мърсър винаги си взима нова рокля за баловете?

Едно малко дете изтича покрай Ема, притисна дланите си върху стъклото, което покриваше снимките на комети, и я изтръгна от бляновете й. Тя се съсредоточи върху фотографията, пред която бе застанала — на черна дупка, заобиколена от тъмносиньо небе, осеяно с ярки звезди. Черната дупка е част от космоса, от която не може да се изплъзне нищо, дори светлината, гласеше надписът до снимката. Ема потрепери, връхлетяна внезапно от мисълта за Сътън. Там ли се намираше тя? Така ли изглеждаше задгробният живот?

Ами, не съвсем, помислих си аз.

— Добре ли си? — попита Итън и веждите му се смръщиха загрижено. — Внезапно пребледня.

— Имам нужда от малко въздух — промърмори Ема, леко замаяна.

Итън кимна и я изведе през вратата с табела ИЗХОД към кръглия двор. От него започваха шест каменни пътеки, подредени като спици на колело. В центъра му се намираше масивен старинен черен телескоп. В живия плет имаше отвор, от който започваше малка уличка, а от другата страна на пътя имаше домашен ресторант, наречен „При Педро“. По прозорците му бяха подредени шарени мексикански саксии, а от тавана висяха лампи във формата на люти чушки.

Итън и Ема седнаха на една пейка. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти, изпълнена с чувство за вина.

— Мислиш си за Сътън, нали? — попита я Итън, сякаш можеше да чете мислите й.

Ема го погледна.

— Може би не трябва да се целувам с момчета и да се радвам, че ще ходя на бал, когато сестра ми е мъртва.

Пръстите на Итън се свиха около нейните.

— Но не смяташ ли, че тя би искала да си щастлива?

Ема затвори очи, надявайки се, че Сътън е искала точно това. Но точно мислите за Сътън напомниха на Ема, че тя се намира в своя собствена версия на черна дупка: животът на Сътън. Ако се опиташе да избяга от него, може би щеше да умре. Дори да намерят убиеца на сестра й, Ема щеше да бъде изобличена като измамница — и какво щеше да се случи тогава? Тя си мечтаеше, че семейство Мърсър ще я приеме и приятелките на Сътън ще я посрещнат с отворени обятия, но бе напълно възможно всички да се разгневят заради това, че толкова време ги е заблуждавала.

— Искам да бъда с теб — каза тя на Итън след продължително мълчание. — Не като Сътън. Като мен. Страхувам се, че това никога няма да стане.

— Разбира се, че ще стане. — Итън улови брадичката й в шепата си. — Всичко това някой ден ще свърши. Каквото и да се случи, аз ще бъда до теб.

Ема се изпълни с толкова силна благодарност, че очите й се насълзиха. Тя се приближи до Итън, бедрото й се допря до неговото. Пеперудите отново запърхаха в стомаха й, когато се взря в езерните му очи и помириса афтършейва му с аромат на гора. Итън се наведе напред, докато устните му се не озоваха на един дъх разстояние от нейните. Тя тъкмо се канеше да го целуне, когато чу познат смях.

Ема рязко се извърна настрани.

— Това не е ли…? — Две фигури се бяха запътили към една от масите на верандата на Педро. Едната имаше руса коса и беше облечена в розов пуловер, а другата носеше торбести дънки и леко накуцваше, докато вървеше.

— Лоръл и Теър — прошепна Итън мрачно и се намръщи. — Отиде ми идеята за вечеря след това.