Потрепнах, когато се замислих върху последните си мигове. Най-пресните ми спомени бяха от последната ми нощ на земята, но всеки път те свършваха внезапно. Смъртта ми приближаваше и аз тръпнех в очакване да видя как е свършило всичко. Исках да го видя… но същевременно не исках. Да си спомня последните си мигове означаваше да ги преживея отново. Щях да бъда принудена да гледам как животът се изцежда от тялото ми. И да го почувствам. Не можех да не се замисля за причината, поради която все още не си го бях спомнила. Може би когато космическата сила, която ме задържаше тук, най-после ми позволеше да си спомня смъртта си, аз щях отново да умра. Щях да видя убиеца си, да си поема дъх за последен път и да се разпръсна в ефира бързо и безшумно като птица в полет.

Следващата мисъл, която ме връхлетя, ме накара да се смразя до кости. Всичките ми спомени се събуждаха от разни неща, които Ема беше открила — есемеса на Лоръл, заплахата за Лили при номера с влака, завръщането на Теър. Ами ако последният ми спомен щеше се появи, защото убиецът смяташе да стори с Ема същото, което беше сторил и с мен? Ами ако откриехме истината, когато вече щеше да е твърде късно?

Итън сложи ръка върху коляното на Ема.

— Не знам. В онзи клип тя наистина се опитваше да удуши Сътън. А ако се е върнала обратно в каньона, може да е използвала колата или някакво друго оръжие. Няма как да знаем, освен ако… — Гласът на Итън секна. Той се прокашля смутено. — Освен ако… не я намерим.

— Така е — промърмори Ема и стомахът й се сви при думите му. Тя си пое дълбоко дъх, спирайки на светофара зад един пъхтящ мотоциклет. — Просто трябва да остана насаме с Теър за една минутка и да го попитам дали Лоръл е останала цялата нощ с него в болницата. Ако е била там, значи е чиста, ако ли не…

Недовършеното изречение увисна във въздуха и остатъкът от пътуването им премина в мълчание. Минутки по-късно те отбиха към паркинга на „Уилър“. Няколко седмици по-рано Ема беше ходила там за една среща по тенис. Училището беше основният съперник на „Холиър“, но изглеждаше малко позападнало с очуканите си колони, които поддържаха входната галерия. Вляво от училището се намираше футболното игрище, осветявано от прожектори. Играчите загряваха, облечени в екипите си — в червено и жълто за „Уилър“ и тревистозелено за „Холиър“.

Двамата излязоха от колата и забързаха през препълнения паркинг към игрището. Във въздуха се разнасяха миризми от сергиите, които предлагаха хотдог и меки гевреци, а около портала се въртяха група деца. Когато забелязаха Ема и Итън, те се обърнаха и ги зяпнаха. Две момичета се сбутаха и се усмихнаха на Итън.

Ема го хвана за ръката. Дланите му бяха потни. Това беше първата му публична поява като официален приятел на Сътън Мърсър.

— Всичко ще бъде наред — прошепна му тя.

— Знам — отвърна вдървено Итън и бързо погледна към отражението си в лъскавата метална стена на една от сергиите с храна край входа. Едва тогава Ема забеляза колко спретнато се е облякъл тази вечер — дънките му изглеждаха нови, синята блуза идеално подхождаше на очите му и той се беше избръснал, като беше използвал след това афтършейва, който му беше подарила предишния уикенд. Толкова беше сладък, когато се опитваше да направи добро впечатление.

И макар да се намираха в „Уилър“, като че ли цялата гимназия „Холиър“ се беше изсипала тук за мача. Пейките бяха заети от облечени в зелено деца, които тропаха с крака и пееха училищния химн. Ема се огледа за черната грива на Мадлин и червенокосата глава на Шарлът, но не ги забеляза.

— Странно — промърмори тя. — Те ми казаха, че ще бъдат на най-горния ред.

— Може би са заети да ни подготвят поредния номер — промърмори Итън под носа си.

— Ха-ха, много смешно — каза Ема. Предишната седмица клубът ги беше затворил в една изоставена къща. — Може би този път ще ни заключат в банята.

Итън сбърчи нос.

— Дано не е в мъжката съблекалня. Там мирише на обор.

— Може да е в масажната стая на спортистите — подразни го Ема. — С наш личен масажист.

Устните на Итън се разтегнаха в усмивка.

— Това вече бих го преглътнал.

На последната редица имаше няколко празни места и Ема задърпа Итън към металните стъпала. Няколко ученици се отдръпнаха, за да им направят място да седнат. Едно момиче с коса, вързана на къса опашчица, се престори, че вдига телефона си и пише есемес, но Ема беше сигурна, че всъщност е снимала Итън. Две първокурснички, които седяха няколко реда пред тях, се кискаха и сочеха към него.

Ема лекичко го смушка.

— Недей да се оглеждаш — мисля, че вече си имаш фенклуб.

Итън се изчерви.

— Да бе, да.

Стеснителността му обаче не можеше да ме заблуди. Когато Итън прокара пръсти през мастилено–черната си коса, успях да уловя леката му усмивка. Възможно ли бе Самотникът да се наслаждава на новопридобитото внимание? Винаги съм си мислела, че единствените хора, които говорят против популярността, са непопулярните. На кой не му харесва да бъде обожаван?

Реферът наду свирката си и двата екипа изтичаха към пейките си, за да поговорят с треньорите преди началото на играта. Мирисът на горчица погъделичка обонянието на Ема и лекичкият ветрец я погали по врата.

Итън я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— Студено ли ти е?

— Може би малко — отвърна Ема.

— Сътън обичаше да казва, че вечерните мачове са й любимите — промърмори Итън така, че никой да не го чуе. — Казваше, че има нещо наистина секси в играта под звездите.

Ема се извърна и го погледна.

— Наистина ли?

Итън прибра кичур тъмна коса зад ухото си.

— Чух я да го казва веднъж в коридора. Предполагам, че просто ми е направило впечатление.

Ема прехапа горната си устна, изпитвайки неочаквана ревност. Като че ли всяко момче в училище си беше падало по Сътън. Нима и Итън беше сред тях? Тя знаеше, че е абсурдно да ревнува от мъртвата си близначка, но понякога се чудеше дали Итън е намирал нещо в Сътън, което не откриваше в нея.

— Има ли още нещо в нея, което да ти е направило впечатление? — попита тихо тя.

— Казах ти всичко. — Итън сплете пръсти с нейните. — Искаше ми се да знам повече.

Ема тихо въздъхна.

— И аз.

— Сътън! — извика Габи. Двете с Лили се изкачваха между пейките, облечени в еднакви тениски с надпис „ФЕНКИ НА ХОЛИЪР“. На няколко крачки след тях се виждаха Шарлът, Мадлин, Теър и Лоръл.

Теър беше облякъл стария си футболен суичър. По ирония на съдбата номерът му беше тринайсет.

— Здрасти! — извика Ема и им махна с ръка. Трябваше само да погледне децата, които седяха до нея, и цялата групичка момчета и момичета се надигна и се премести на няколко пейки по-надолу, без да задава въпроси. Беше истинско безумие да притежава такава власт, особено след като в предишния си живот тя щеше да е от онези, които щяха бързо да се изнесат.

Итън наблюдаваше приятелите й, които се изкачваха между пейките.

— Нека играта започне — промърмори той под носа си.

Лили първа стигна до върха и се обърна, показвайки гърба на розовата си тениска. На него имаше надпис „РАЗОРЕТЕ ТРЕВАТА!“.

— Харесва ли ти? Направиха ни ги по поръчка.

— В училищния магазин няма такива неща — додаде Габи. Тя носеше същата тениска, само че в яркожълто.

Мадлин се настани до Итън.

— Здрасти, поете — каза тя, смушквайки го в ребрата.

Ема избягна погледа на Теър, като се молеше да не сяда на празното място до нея, но за нейно голямо раздразнение той се настани точно там и я поздрави. Ема стисна ръката на Итън, сякаш искаше да му каже, че всичко е наред. За щастие той отвърна на стискането и леко й се усмихна.

Лоръл изгледа кисело Теър и Ема и седна от другата му страна.

— Как е най-голямата фенка на „Холиър“? — попита Теър, щипвайки Ема по ръката.

— Ами, все още мърдам — отвърна тя и веднага осъзна, колко тъпо е прозвучало това.

Теър я изгледа строго.

— Нали сега няма да викаш за „Холиър“, след като не участвам вече в отбора? Аз лично се надявам „Уилър“ да спечелят.

Ема се намръщи добродушно.

— Предател.

Теър се разсмя гръмогласно и погледна Ема с проблясващите си, немигащи лешникови очи. Тя почувства как пръстите на Итън се изплъзват от ръката й.

Аз също се почувствах леко наранена. Теър гледаше близначката ми по същия начин, както гледаше мен в спомените ми за времето, прекарано заедно с него. Искаше ми се да сложа ръце на раменете му, да го накарам да види мен, а не Ема. Ако наистина ме обичаше толкова, как може да не усети, че момичето, в което се е влюбил, не е това, което седи до него?

Шарлът измъкна една огромна широкопола червена шапка от чантата си и я нахлупи ниско на главата си. Мадлин я погледна и се изкиска.

— Какво правиш?

Шарлът придърпа ръба на шапката напред.

— Писна ми всички да ме зяпат заради тъпия номер на Подлата четворка. Тад Фелпс дори се осмели да ме попита кой от всичките сутиени е моят. Седем души вече не са ми приятели във Фейсбук и в часа по дебати никой не се страхуваше от мен. Преди, когато излезех на подиума, всички навеждаха погледи и никой не искаше да спори с мен от страх, че може да им отмъстя с някой номер. Днес едно момиче постави под въпрос правото ми да използвам фразата „морални ценности“, предвид, цитирам, „скорошния вандалски акт срещу училищната собственост“.