Спенсър почувства как настръхва.

— Семейни истории? Като например?

Смъртта на братовчедка й? Как убиецът е избягал от местопроизшествието? А ако А. вече беше разказал на Наоми какво се е случило?

— Просто някакъв семеен скандал или нещо подобно, не разбрах точно — сви рамене Рифър. — Не исках просто да я зарежа. Добре, честно казано, свалихме се в Принстън. Но това е в миналото. Сега си падам по някой друг.

Той погледна изразително Спенсър в очите. Въпреки че тя възнамеряваше да остане ледена, нямаше как да не се размекне поне малко.

Тим отвори вратата на вана и направи знак на всички да се приближат. Спенсър гледаше във всички посоки, само не и към Рифър — не искаше да му прощава толкова лесно. В този момент Наоми се промъкна до тях и сложи ръка на рамото му.

— Толкова добре си прекараме снощи, Рейф. Толкова е хубаво да си възобновяваш връзките.

Спенсър доста се подразни от начина, по който Наоми го наричаше „Рейф“ — сякаш между тях имаше някакъв вид специално разбирателство. Рифър отвори уста, за да отговори, и точно тогава Тим плесна с ръце.

— Добре, внимавайте всички! Преди да поемем към първото си гмуркане, искам всички да се групират по двойки. Двамата с партньора ви ще се наглеждате взаимно, докато сме във водата. Така ще сте сигурни, че винаги сте в безопасност.

Когато Спенсър се обърна към Рифър, Наоми вече беше докоснала ръката му със собственически жест. Спенсър се извърна. Дотук с това! Но внезапно тя усети ръка върху гърба си.

— Няма начин. Ти си с мен.

Рифър й хилеше с надежда в погледа. Наоми стоеше покрай тях и изглеждаше шокирана. След миг тя сви рамене и навъсено започна да си пробива път през групата.

— Ако си съгласна, разбира се — добави Рифър по-тихо. — Искаш ли да си моя партньорка?

Спенсър се престори, че обмисля предложението му.

— Предполагам, че да. Но си ми длъжник за това, че ме заряза снощи за вечерята.

— Какво ще кажеш да те поканя на вечеря навън? — попита Рифър, докосвайки лакътя й. — Някъде на острова. Не знам за теб, но на мен вече ми писна от тези органични сладки пържени картофки и всичкия този чесън, който слагат във вегетарианските ни бургери.

През Спенсър премина лек полъх на вина — изглеждаше безумно да иска да излезе на среща когато А. беше толкова близо до това да ги издаде. Но може би трябваше да се наслади на тези последни мигове от свободата си.

— Звучи добре — отвърна тя.

Двамата се качиха на вана заедно и седнаха един до друг на средната редица, а Наоми се настани отзад при екипировката. Докато се отдалечаваха от паркинга, слънцето се подаде иззад един облак. Спенсър почувства приятна топлина върху кожата си. И за пръв път от седмици се почувства спокойна, пък макар и само за минута.

11.

Пигмалионът на Ариа

Същата сутрин Ариа стоеше с Греъм на едно кръстовище във френската част на остров Сейнт Мартин. Покрай тях с обезпокоителна скорост се носеха раздрънкани автобуси. Възрастен, загорял от слънцето мъж, седеше в открито кафене и пиеше капучино. В далечината се люлееше сърф, а на близкия паркинг имаше стотина чайки, които се биеха за отворена опаковка чипс.

Ариа си пое дълбоко дъх и погледна отново към указанието от Еко лова на съкровища. То беше написано в стихотворна форма и закачено за голям къс дървени въглища.

„Използват ме за сладко, шкафове и дървен материал“ — прочете Греъм на глас. — „А когато съм бариера, предпазвам морски костенурки, което е идеално“ — Той погледна към Ариа. — Някакви идеи?

Ариа докосна буцата въглища. Върху пръстите й остана черен прах.

— Как може от парче въглища да се прави сладко?

Греъм си играеше с едната връв на суичъра си, който миришеше на омекотител с аромат на цветя.

— Може би е растение. Част от него става на въглища, но може би от друга част — плодовете — се прави хубаво сладко.

— В това има логика! — ухили се Ариа. — Как се сети?

Греъм сви рамене.

— Налага се да сме находчиви по време на срещите на ОКА в гората. Почти съм сигурен, че част от това дърво, което търсим, може да се използва и за направата на барут. — Той се усмихна гордо. — Аз отговарям за амунициите в моето подразделение.

Ариа искаше да възрази, че е убедена, че в средновековието хората не са имали барут, но се сдържа. Огледа се.

— Може би местните хора ще знаят кое дърво наоколо се използва за сладко.

Греъм кимна, после тръгна по неравния тротоар в посока към една табела, за която Ариа беше сигурна, че означава „бар за плодов сок“ на френски. Тя се загледа в рицаря на гърба на тениската му. Освен информацията за барута й се беше наложило да изслуша и дълга лекция за предимствата на химическите тоалетни и готвенето в казан по време на сбирките на неговото Общество за креативен анахронизъм.

Все още не си беше проличало по нищо, че Греъм се е срещал с Табита. След като ги бяха освободили, Ариа се върна в каютата си и прегледа публикациите на Греъм във възпоменателната страница на Табита. Повечето от тях бяха неопределени, обикновени — просто казваше неща като „Почивай в мир“ или „Липсваш ми, Таб“. Но когато бащата на Табита беше започнал да говори за престъпната небрежност в курорта, Греъм се беше присъединил, казвайки, че в „Скалите“ не е трябвало да сервират алкохол на непълнолетни. А когато беше излязла новината, че смъртта на Табита не е свързана с алкохол, публикациите на Греъм бяха станали гневни. „Който и да го е направил, ченгетата трябва да го намерят и да го накарат да си плати“.

Само от прочитането на тази публикация, вегетарианското чили, което Ариа беше яла на обяд, се надигна към гърлото й. През нощта беше сънувала как намира Табита в пясъка. Докато преобръщаше отпуснатото тяло, зад нея се появи Греъм. „Ариа? — Той изглеждаше толкова изненадан. — Какво правиш тук?“. И после лицето му се промени, докато бавно осъзнаваше какво е направила. „Това беше нещастен случай! — извика Ариа. — Изглеждаше сякаш тя сама се хвърля отгоре — аз едва я докоснах!“. От очите на Греъм бликнаха сълзи. И той протегна ръце и започна да я души. В този момент Ариа се бе събудила.

Тя чувстваше, че има нужда да направи нещо за Греъм. Приятелките й може и да бяха категорично против това да се види отново с него, но тя държеше на онова, което бе казала предишната вечер — че само така може да облекчи съкрушителното чувство за вина. Като бъде приятел на Греъм, като му предложи рамо, на което той да поплаче за Табита — ако има нужда от това. Вероятно по този начин би могла поне отчасти да поправи онова, което беше сторила.

Отнякъде се чу звън на камбани, и Греъм се подаде от бара за плодов сок с триумфален вид.

— Човекът, който държи заведението, ми каза, че от морското грозде се прави хубаво сладко. Спомена и нещо за това, че служи за естествена бариера, предпазваща морските костенурки.

Ариа се намръщи.

— Никога не съм чувала за дърво морско грозде.

Греъм извади телефона си, натисна бутона за търсене и пусна „коколоба“ в Гугъл. На екрана се появиха снимки на дървета с едри листа и със зелени чепки грозде.

— Най-голямата група от дървета морско грозде е в най-южния край на острова — прочете той на глас.

— Предполагам, че точно там трябва да отидем — каза Ариа и се обърна към океана.

Греъм излезе от Гугъл и телефонът му се върна към основния си екран. Когато тя видя, че той използва за тапет снимка на Табита, едвам се сдържа да не изкрещи. Табита беше облечена с розова риза и тесни дънки и беше седнала на каменна стена.

Ариа се извърна, но не и преди Греъм да улови погледа й.

— О… Това беше приятелката ми. Тази, която беше… знаеш.

Ариа кимна, гледайки позната руса коса на Табита, големите й сини очи и леките следи от изгаряния на врата й от пожар в детството.

— Тя е… ъ-ъ-ъ… красива.

— Да… — Греъм тежко въздъхна. — Беше прекрасна.

Гласът му беше леко приглушен.

Ариа се спря на ъгъла.

— Тя ти липсва, нали?

Греъм кимна.

— Да… тежко е. И необяснимо. Не познавам никой друг на нашата възраст, който да е умрял, знаеш ли? Това ми се отразява много зле, което е странно, защото ние дори не бяхме заедно, когато тя умря.

Една кола профуча край тях, повдигайки краищата на косата на Ариа.

— Не бяхте ли?

Той повелата глава.

— Срещахме се в десети клас, но аз винаги съм чувствал, че тя сякаш само чакаше да се появи нещо по-добро. Даже когато я поканих на бала по случай завършването на учебната година, тя изглеждаше така отегчена, сякаш предпочиташе да отиде с някой друг. — Той изрита едно камъче. — Казах й някои наистина ужасни неща, когато скъсахме, най-вече, че е луда. Но после, след като отново влезе в болница, се почувствах като най-големия кретен на света.

— Т-тя е била в болница? — попита Ариа, надявайки се, че звучи изненадано.

— Да. Тя влизаше и излизаше там години наред — отвърна Греъм, отстъпвайки от бордюра, за да избегне бързо движещ се мотопед.