Елизабет Лоуел - Омагьосаните

Дълго след като барон Дьогер се бе настанил в господарската дневна с рицарите си, Ариана чакаше сама в спалнята, приведена над арфата в скута си И се молеше безмълвно Саймън да дойде при нея.

Да й прости.

Длъжна бях да зная, че Саймън е горд мъж и че няма да остави неотмъстено изнасилването на жена си. Че е без значение колко грижливо ще се подготвим с Мег да го предотвратим.

Длъжна бях да го зная!

Но аз знаех само гордостта си, желанията си, мечтата си да бъда обичана от Саймън така, както аз го обичам. Глупачка.

Тънките й пръсти се плъзнаха по струните на арфата. Разля се песен без думи, просто плач — дълбок и властен като любовта на Ариана към мъжа, който не можеше да й отвърне с взаимност.

Как можах да бъда толкова себична, че да изложа на риск сигурността на крепостта Блакторн заради глупавите си желания? Саймън няма да обикне жена, както аз не вярвах на мъж.

Докато не се появи Саймън. Той ме излекува.

Но аз не мога да излекувам него.

Повикана от пръстите на Ариана, вълнуващата музика изпълни стаята — също както тя самата бе завладяна от случилото се. И от онова, което никога нямаше да се случи.

— Славейче?

Гласът на Саймън бе тъй неочакван — и толкова силно желан, — че Ариана за миг се побоя да вдигне глава. Дали не бе сънувала?

— Саймън? — пошепна тя.

Нежни пръсти я погалиха по бузата.

— Аз съм. Мислех, че си заспала.

— Но ти не беше тук.

При думите на Ариана нещо се обърна в Саймън — желание и още нещо, някакъв трудно изразим глад.

— Доминик имаше нужда от мен — каза Саймън.

— Зная. Той ще се нуждае много от теб и в бъдеще. — Без да погледне нагоре, Ариана остави арфата настрани. — Баща ми няма да мръдне оттук, докато не ме види в добре обзаведена крепост, а Блакторн — в бедност — каза глухо Ариана. — Моето безумно желание да разкрия истината унищожи брат ти.

Тя очакваше Саймън да се съгласи и след това да се отвърне от нея, както се бе отвърнал от Мари. Но Саймън просто погали косата й.

— Ще намерим изход.

— Ще намерим? Ние?

— Дънкан, Ерик, Доминик и аз. Ако трябва, ще въртим рицарите от крепост в крепост.

— И ще оставите всички крепости по-слаби.

Саймън не каза нищо.

— Баща ми може да бъде ужасяващо търпелив — каза Ариана, без да вдига поглед от здраво стиснатите си ръце.

— Да — каза Саймън.

— Той е достатъчно богат, за да остане тук, докато получи това, за което е дошъл — свое място в Англия.

Отговорът на Саймън бе само мълчание.

— Не можеш да победиш Хитрия Чарлз в играта, която е измислил — каза Ариана. — Ако кралят на Англия или бащата на Ерик не ти заемат пари да обзаведеш имението Карлайл, баща ми ще събори крепостта Блакторн и брат ти с нея.

— Всички искат от краля — каза Саймън. — Лошата реколта е изпитание за цяла Англия.

— А бащата на Ерик?

— Робърт Клюкарят мрази всички Учени, в това число и собствения си син.

Ариана поклати глава в нямо отчаяние и тихо каза:

— Тогава сме загубени.

При движението на главата на Ариана къдрици от косата й погалиха ръката на Саймън. От прохладното, копринено докосване го преряза остро усещане, почти болка.

— Толкова ли си ми сърдита, че не можеш даже да ме погледнеш в очите? — тихо попита Саймън.

Ариана вдигна рязко глава. Саймън стоеше много близо до нея. Лицето му бе мрачно. Дрехата му бе почти разкопчана — сякаш е бил толкова уморен, че е започнал да развързва ширитите още по стълбата, на път към спалнята на жена си.

— Аз? Да ти се сърдя? — Изненада владееше и гласа, и аметистовите очи на Ариана.

— Защото предадох твоята правда, като не я защитих по-рано. Защото правдата нищо не промени. Защото не мога… да обичам.

Сърцето на Ариана се преобърна от болката в очите му.

— Даже теб, моя храбър славей. Теб, изстрадалата от мъжки ръце. Теб, която спаси живота ми. Теб, която ме научи да летя като феникс в екстаза на смъртта и на прераждането. Ти заслужаваш… повече, отколкото мога да ти дам.

От болката в гласа на Саймън в очите на Ариана блеснаха сълзи.

— Ти не си ме предавал. Никога — каза Ариана. — Ти би дал живота си, за да спасиш мен, когато бях за теб само едно бреме, жена, с която сключи брак единствено от лоялност към брат си.

— Никога не си била бреме за мен. Пожелах те още когато те видях за пръв път. Никога не съм жадувал така за жена, никога не ме е изгарял този огън, по-жарък от адския пламък.

Усмивката на Ариана бе тъжна и красива като сълзите, пролени за Саймън.

Желание. Изгарящ огън. Страст.

Но не любов.

— Зная колко много ме искаш — каза Ариана и потрепера при мисълта за мощната, необуздана чувственост на Саймън.

Саймън видя тази издайническа реакция и почувства как кръвта му пламва в отговор и поглъща болката за миналото, което просто трябваше да се приеме, защото не може да бъде променено.

— Ти ме искаше толкова много, че трепереше от желание — пошепна Ариана, — но никога не ме насили. Ти беше нежен, а другите мъже бяха жестоки; ти беше чувствен, а другите — пресметливи; ти беше щедър, а другите — себични. Да ти се сърдя? Не, Саймън. Ти си моята благословия.

— Ариана…

Буца се спря в гърлото на Саймън. Да бе живял вътре в душата й, не би могъл да види толкова ясно нейната правда.

Той бавно вдигна ръце и потопи пръст в среднощната прелест на косата й. Повдигна лицето й нагоре и устните му погалиха клепките и, попивайки сълзите, проронени за него.

— Като си помисля само какво ти е направила онази свиня…

Устните на Саймън галеха челото, скулите, носа, бузите, клепките на Ариана, устните й. Целувките му, гальовни като светлината на огъня, бяха молитва пред нея. Тя трепваше при всяко леко докосване и плачеше от мрака в очите на съпруга си.

— Не мисли за това — каза настойчиво Ариана. — Аз вече не си го спомням. Вече не. Даже и в сънищата си.

— Ти бе насилена жестоко. Предателството бе толкова голямо, че едва не уби душата ти. И въпреки това…

— Ти ме излекува — прекъсва го тя.

— … дойде горе на крепостната стена и ми показа какво значи истинска страст.

Ариана се опита да каже нещо, но гласът й заглъхна от напрежението на лицето на Саймън.

— Аз те взех, изправен с гръб към ледения вятър и твоята… — Споменът, желанието и още нещо разтърсиха Саймън и му отнеха гласа. — … и твоята сладостна топлина ме обгърна целия — каза той след миг с пресипнал глас. — И все пак, все едно, че бе девствена.

— За мен бе радост да те обгърна.

Тя прошепна тези думи до устните на Саймън. Нейното докосване бе нежно като целувките му.

— Почувствах колко ти е добре — каза той дрезгаво. — Обля ме целия.

Саймън почувства как пламва тялото на Ариана.

— Нямах намерение — каза тя, — но не можех… да спра.

— Зная — въздъхна Саймън, като хапеше нежно устните й. — И аз не исках да спираш. Исках вечно да стоя там, да ме брули леденият вятър и да усещам как по мен пулсира твоята огнена нежност.

Името на Саймън се превърна в тих стон, когато езикът му погали устните й.

— Ти трепереше, викаше и ме молеше да вляза по-дълбоко в теб. И въпреки това сякаш бе девственица.

— Исках те до безпаметство.

— И аз. И когато всичко свърши, и не можехме да си поемем дъх след този разтърсващ екстаз, ти се притисна до мен и ме задържа дълбоко в себе си.

— Толкова ми беше добре, съединена с теб!

— Да — каза Саймън. — Тялото ти ми го каза. То изплака страстта ти. Исках да изпия тези сълзи! Никога жена не се е отдавала така щедро на мъж. И въпреки всичко, ти бе като девствена.

Тръпка разтърси Саймън и втвърди устните му.

— Саймън? — пошепна Ариана, озадачена.

— Трябваше да бъда по-нежен — каза той със съжаление. — Целувките ми трябваше да бъдат като дихание по косите ти, по лицето ти, по ръцете ти.

Както й говореше, Саймън я целуваше нежно по косата, лицето и ръцете. Тя затвори очи. Пронизваше я такова желание, че затрепери.

— Трябваше да развързвам роклята ти дълго и бавно…

Сребърните ширити прошумоляха развързани; аметистовата рокля се разтвори под пръстите му. Хладкият въздух в стаята само изостри усещането на живителния огън на устните му, когато се наведе над нея.

— Трябваше да ти кажа колко съвършени са гърдите ти — каза дрезгаво Саймън, допрял устни до шията й. — Те са като от коприна, толкова топли и така сладко се молят за устата ми…

Той зацелува нежно гърдите й. Зърната й се втвърдиха и пламнаха, тъмнорозови като устата й.

— Саймън… — започна Ариана.

Бавна, сладостна тръпка й отне гласа. Езикът на Саймън я галеше леко и караше зърната й да се втвърдяват още повече.

Ръцете му се плъзнаха по аметистовата рокля и я развързаха напълно. Платът го галеше с леки движения и правеше кожата му още по-чувствителна Той се усмихна.

— Трябваше да свалям роклята ти малко по малко и да целувам дълго всяко кътче разголена плът, докато въздъхнеш, докато се разтрепериш и ми дадеш онова, за което никой мъж не е молил, което съм взел само от теб.