— Имаш ли някакви други предчувствия? Ясновидски или други?

Очите на Ерик се присвиха, докато се превърнаха в светещи жълти цепки, отразяващи светлината на факлите.

Доминик чакаше. Трудно му бе да понася главоломните рискове, поемани от Ерик, но се прекланяше пред тактическите способности на Учения мъж. Само блестящ стратег можеше да извлече победа от развалините на забранената любов между Амбър и Дънкан и мир — от безкрайния кипеж на Спорните земи.

Най-после Ерик каза:

— Има много възможности. Баронът може да иска просто да се убеди, че дъщеря му е добре при неочаквания си съпруг. Баронът може да иска война. Може да с някъде по средата.

— Да — каза тихо Доминик.

— Как спи лейди Глендруид? — попита Ерик.

— Зле.

— Сънува ли?

— Да.

— Даже през деня?

Дъхът на Доминик спря.

— Да. На вечеря.

Ерик посегна към меча, но меч нямаше. Пръстите му се свиха и той въздъхна.

— Значи освен смъртта на Джефри се е случило нещо още по-лошо — каза Ерик просто.

— Какво именно? — попита Саймън.

— Не зная — каза Ерик.

— Аз също — каза Доминик — Но зная със сигурност, че ако имаме някаква слабост, барон Дьогер ще я намери.

Към крепостта приближи конски тропот.

— Идва — каза Дънкан.

— Да — отговори Доминик.

— Въоръжен ли е? — попита Саймън.

Възцари се напрегната тишина. Най-после Доминик поклати глава:

— Не. Баронът е хитрец. Ще разузнае крепостта отвътре, преди да реши дали е обиден от моя хладен прием.

Ерик хвърли бърз поглед към Доминик. Глендруидския вълк се бе надявал, че баронът ще се разсърди и няма да прекрачи прага на крепостта.

— Майсторска работа — каза тихо Ерик.

— Но неуспешна — отговори Доминик — Сега ще ни се наложи да открием слабостите на барона, преди да е открил нашите.

— Толкова ли си сигурен, че ги имаме? — попита Саймън.

— Да — каза Доминик. — Точно толкова, колкото Дьогер.

— За Бога, какви са те? — попита Дънкан.

— Кълна се, не зная.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Четиримата воини наблюдаваха мълчаливо как барон Дьогер язди нагоре към крепостта. Доминик заповяда:

— Спуснете моста.

След миг мостът изскърца и легна над крепостния ров. Без да спре, Дьогер мина по него, следван от петима мъже. Никой от тях не носеше ризница. Не бяха въоръжени.

— Барон Дьогер ви поздравява — каза един от рицарите.

Саймън изгледа шестимата мъже и веднага позна кой от тях е баронът. Подобно на Джефри, баронът бе красив като паднал ангел. Но лицето му изразяваше ум и жестокост и с нищо не напомняше разпътния Джефри.

Саймън не можеше да повярва, че неговият чувствен славей се е пръкнал от семето на този студен човек.

— Лорд Доминик от крепостта Блакторн ви приветства — каза неутрално Саймън.

— Кой е лорд Доминик? — попита единият от рицарите.

— Кой е барон Дьогер? — отвърна язвително Саймън.

Един от рицарите излезе напред; конят му за малко да стъпче Саймън. Но Саймън стоеше неподвижно по средата на моста, изправен срещу вятъра, който развяваше мантията му.

— Аз съм барон Дьогер — каза човекът, който приличаше на паднал ангел.

Саймън усети движение зад себе си. До него застана Доминик. Очите на Глендруидския вълк блестяха зловещо в нощната тъмнина.

— Аз съм лорд Доминик.

— Що за глупост е тази заповед да не се внасят оръжия в крепостта? — запита баронът.

От сянката извън светлината на факлите се обади Ерик:

— Глендруидския вълк предпочита да се радва на мира, а не да воюва.

— Наистина ли?! — зачуди се баронът. — Колко странно. Повечето мъже предпочитат съда на оръжията.

— Брат ми — каза Саймън — оставя безсмислените битки на другите. Така му остава време да се радва на многобройните си победи.

От сенките на кулата се чу гласът на Дънкан:

— Но ако някой глупак накара лорд Доминик да излезе на бой, с него е свършено. Питай Рийвърс. Стига да намериш кой да говори с мъртвите.

Дьогер изгледа изпод вежди двамата братя; после погледът му се отмести към кулата, където чакаха Ерик и Дънкан.

— Съжалявам, че не мога да предложа на твоите рицари по-добро място за нощуване от обора — каза Доминик, — но не бях предупреден навреме за пристигането ти.

— Така ли? — промърмори баронът. — Вестоносецът трябва да се е заблудил.

Доминик се усмихна на плоската лъжа.

— Лесно с да се заблудиш по тези места — каза Доминик. — Както ще се убедиш сам, тук успехът зависи повече от съюзниците, отколкото от собствения ти меч.

Доминик направи знак на мъжете зад себе си. Ерик и Дънкан пристъпиха в трептящия кръг на светлината.

— Това са двама от моите съюзници — каза Доминик. — Лорд Ерик от крепостите Сийхоум и Уинтърланс и лорд Дънкан от крепостта Стоунринг. Присъствието на техните рицари ограничава моето гостоприемство.

Безразличният, но нищо непропускащ поглед на Дьогер прецени мъжете, които стояха пред него и се спря на прастарата брошка с вълча глава на рамото на Доминик.

— Тъй — каза си едва чуто Дьогер. — Най-после го намерих. Имаше слухове, но… Е, хайде, има и други, още неоткрити древни съкровища.

Погледът на Дьогер се върна на мъжа с брошката. Глендруидския вълк. Очите на Доминик, светли като лед, бяха същите като странните кристални очи на вълка.

— Приемам твоето гостоприемство и нека бъде тъй, както предлагаш — каза Дьогер.

— Хари — каза високо Доминик, — отвори портата.

След секунди шестимата влязоха. Саймън и Доминик застанаха до Дьогер в момента, в който той слезе от коня.

— Господарската дневна е по-приятна от двора — каза Доминик. Покоите ти са приготвени. Ако не възразяваш да спиш в недостроената детска стая…

— Детска стая ли — рече Дьогер и погледна Доминик накриво. — Значи е вярно. Значи твоята магьосница пълнее.

— Да, Бог благослови моята съпруга и мен.

Усмивката на Дьогер бе ледена като камъните на калдъръма.

— Не исках да те обидя, лорд Доминик. Аз също се ожених за магьосница и имам деца от нея.

Вратите на преддверието се отвориха. От там нахлу топлина и светлина. Слугите се разтичаха, разпалиха огъня и донесоха студена вечеря и горещо вино.

Мъжете преминаха през голямата зала и влязоха в уютната дневна. На фона на буйните пламъци в камината се открояваше женски силует с разпусната коса. Мъдрите жени разпускат косите си за разпит. Но косата на тази жена бе черна като предателството — нямаше нито общо със златната коса на Амбър, нито с огненочервената на Мег.

— Милейди — каза бързо Саймън. — Мислех, че вече си си легнала. Ариана се обърна и протегна ръка, но към Саймън, не към барона.

— Чух, че баронът е пристигнал.

Гласът бе спокоен като лицето й, но роклята й неспирно се мяташе около глезените. Сребърната бродерия святкаше като жива.

Дьогер гледаше как пръстите на Саймън се сплитат с ръката на Ариана, здраво и нежно. Сивосините очи на барона видяха как поруменяха бузите на дъщеря му от докосването на Саймън и как телата им едва забележимо се устремиха едно към друго.

Ако бяха сами, щяха да се прегърнат както само влюбените се прегръщат. Дьогер беше сигурен в това.

— Тъй — каза Дьогер. — Значи и това е вярно.

— Кое? — попита тихо Доминик.

— Че Саймън и Ариана са сключили брак по любов, а не за да угодят на крале или на фамилии.

— Бракът ни е щастлив — каза Саймън.

Възхищението в погледа му, вперен в Ариана, казваше много повече. Нейните очи блеснаха в отговор като брилянти.

Дьогер заразглежда господарската дневна. Украшенията й бяха доста скъпи, но не представляваха нищо в сравнение с онова, което можеше да се види в неговия дом. С всичката си власт и с обширните си владения Глендруидския вълк не беше толкова богат, колкото се говореше.

А това значеше, че Доминик не може да си позволи да поддържа толкова воини, колкото Дьогер се бе страхувал.

Баронът се обърна към Доминик.

— Чух, че верността на брат ти към теб била безгранична.

— Аз и Саймън се обичаме, това е известно — каза Доминик. — Бъди сигурен, че дъщеря ти не би могла да има по-уважаван и обичан от мен съпруг от Саймън.

Дьогер отметна назад качулката си и изръмжа. Косата му блесна с отразена светлина като ковано сребро. Веждите му бяха съвсем черни, извити високо и странно изящни.

Песента на мънички златни звънчета накара Дьогер да се обърне бързо. Въпреки възрастта му това движение бе пълно с ловкост и сила.

— Лейди Маргарет — каза Доминик, — мислех, че вече спиш.

Мег отиде при Доминик. Роклята й прошумя, а звънчетата запяха сладко.

Дьогер присви очи. Бременността на Маргарет бе очевидна. Още по-ясно личеше колко здраво са свързани Глендруидския вълк и магьосницата Глендруид. Връзката им сякаш излъчваше светлина.

— Барон Дьогер, лейди Маргарет — каза Доминик.

— Очарован съм, госпожо — усмихна се Дьогер и протегна ръка. Усмивката промени барона. Някога е бил красавец Сега му бе останала някаква призрачна, но очевидно сексуална хубост.

— За нас е удоволствие да ни гостувате — каза Мег. Неочакваното преображение на барона от хладен тактик в явен сладострастник едва ли й бе направило впечатление. Или най-малкото не го показа. Тя отдръпна ръката си щом вежливост го позволи.

— Вие сте красива като огъня, лейди Маргарет — каза баронът басово. — А очите ви биха затъмнили и блясъка на смарагда.

Ръката на Ариана стисна силно ръката на Саймън. Тя познаваше добре способността на баща си да омайва жените. Често го беше правил със съпругите и дъщерите на враговете си.

Без да продума, Саймън вдигна ръката на Ариана до устните си и я целуна успокояващо.

— Очите й биха затъмнили не само смарагда — каза Доминик. — Те биха помрачили самата пролет. Няма по-красиво зелено от очите на лейди Маргарет Глендруид.