— Госпожо? — обади се Бланш.

— Какво има?

Ариана трепна при звука на собствения си глас. Смъртта на Джефри тази вечер бе достатъчна, за да разстрои всекиго, но вестителят на барон Дьогер, който оповести предстоящото пристигане на своя господар, препълни чашата. Нервите на всички в Блакторн бяха опънати до скъсване — чакаха да се разбере точно кога пристига баронът и — още по-важно — с колко воини.

— Не мога да намеря любимия ви гребен — призна смутено Бланш.

Ариана сякаш не я чу. Беше сигурна, че е чула вика на стражата през шума на вятъра.

— Госпожо?

— Под леглото. Близо до прозореца — каза Ариана отсечено.

Бланш тръгна към леглото да вземе гребена, но спря на половин път и се обърна към Ариана.

— Дарбата ви се е върнала!

Думите проникнаха в съзнанието на Ариана през мислите й. Тя погледна Бланш нетърпеливо.

— Не. Видях го там одеве.

— О…

Бланш отиде до леглото, коленичи там и запълзя под драпериите.

— Ама че око имате — мърмореше Бланш. — Не мога да намеря проклетия гребен с две ръце!

— Каза ли нещо? — попита Ариана.

— Не — промърмори Бланш.

Когато се изправи, прислужницата беше благодарна, че кехлибарената магьосница не е наблизо да я хване в лъжа.

Ариана почти не забеляза как Бланш разреса и сплете черната й коса и я направи на висок кок. Мислеше за настъпващата нощ, за времето, когато Саймън щеше да завърши обиколката на укрепленията.

Чудеше се дали той й се сърди, както някога се бе разсърдил на Мари… или ще дойде при жена си в тъмното, да й покаже още веднъж, че екстазът винаги е нов и винаги изгаря.

Успокои ли се сега, славейче мое?

Сълзи опариха клепачите на Ариана.

Не се беше успокоила. Когато подложи Джефри на разпита на Мъдрите, беше поела голям риск, без да знае достатъчно. И се оказа, че отговорът не значи нищо за Саймън.

Но същият този отговор го бе накарал да предаде брат си още веднъж.

Саймън не я бе обичал преди това. Нямаше да я обикне и сега.

— Как мислите, кога ще дойде? — попита Бланш.

— Саймън ли? — попита Ариана с дрезгав глас.

— Не. Баща ви.

— Скоро. Много скоро.

— Тази нощ ли? — стресна се Бланш. — Вече стана много късно.

— Няма да се казва барон Дьогер, ако не пристигне когато всички мислят, че се е отказал.

— О… И с колко воини ще пристигне?

— Много. Твърде много.

От заледените укрепления долетя вик. Ариана се вслуша, без да помръдне. Стражата обяви, че барон Дьогер пристига през тъмнината и бурята.

— Мъдрата дреха! — каза Ариана. — Бързо!

Бланш донесе роклята, подаде я на господарката си и отстъпи назад, за да не я докосва повече.



Ариана не бе завършила още със закопчаването на роклята, когато Доминик, Саймън, Ерик и Дънкан засноваха из крепостта, за да дават заповеди на рицарите.

— Един джентълмен би почакал до утре и тогава би пристигнал в крепостта. Така повечето от нас не биха били в леглата.

— Дьогер се надява да изненада нашите рицари мъртвопияни. И нас с тях — каза Доминик.

— Тактик както винаги — каза Саймън.

— Дьогер или Доминик? — попита сухо Дънкан.

— Дьогер — каза Доминик.

— Доминик — каза Саймън.

Глендруидския вълк се усмихна язвително.

Четиримата мъже излязоха на двора. В светлината на факлите ледът блестеше мрачно.

— Ерик — каза Доминик, — моля те да не показваш ума си. Накарай Дьогер да мисли, че си…

— Глупак? — подсказа Ерик.

— Не мога да се надявам чак на това — парира го Доминик — Дьогер е дяволски хитър. Но ако си мълчиш, съществува най-малко един шанс да го изненадаш с бистрия си ум.

Ерик се усмихна като вмъкна.

— Не допусках, че си го забелязал.

Саймън преглътна смеха си, докато пристъпваше по хлъзгавите камъни на калдъръма. Способността на Ерик да вижда система там, където другите виждаха само хаос, бе карала неведнъж Глендруидския вълк и Мъдрият магьосник да се хванат за гърлата.

За Доминик Ерик до голяма степен бе нож с две остриета. Въпреки това Доминик бе респектиран от смелостта и необикновения ум на по-младия мъж.

Когато четиримата наближиха караулката, Куцият Хари отвори вратата й. Вътре в мангала гореше огън като голямо оранжево око сред умъртвяващ мраз.

— Мислиш ли, че Дьогер ще предаде оръжията си? — попита Дънкан с влизането в караулката.

— Защо не? — попита Саймън иронично. — Ти и твоите рицари го направихте. Ерик и неговите рицари — също. Никой от вас не е длъжен да е верен на Доминик. Особено магьосникът.

— Да — каза Ерик с въздишка. — Досега Глендруид Улф ми е носил само неприятности.

— Благодаря — каза Доминик — Мислех, че не си забелязал.

— Какво ще стане ако Дьогер не приеме забраната? — попита Ерик, без да обръща внимание на Доминик.

— Ще спи на полето с лед вместо възглавница и вятър вместо завивка — каза Саймън.

— Говориш, сякаш тази перспектива те радва — каза Доминик.

— Бих предпочел баронът да нощува в ада, при любимия си рицар свинар, вместо в чистото поле на крепостта Блакторн.

Доминик погледна уморено по-малкия си брат.

— Не бой се — каза Саймън натъртено. — Аз съм на твоите заповеди… освен ако те добавят още нещо към страданията на Ариана.

Дънкан и Ерик се спогледаха в несигурната светлина на факлите. Саймън за пръв път поставяше условия пред лоялността си към Глендруидския вълк.

— А ако нещо наложи нови страдания? — попита Доминик.

— Тогава, Глендруидски вълко, ще ти се наложи да ме удържаш по-внимателно от одеве. Дошло ми е до гуша от мъже, които могат да измъчват един беззащитен славей.

— Не е толкова безпомощна — каза сухо Доминик. — Ти видя белезите по лицето на Джефри.

— Да — промърмори Дънкан. — Ноктите на лейди Ариана трябва да са като кинжали.

— Не са ноктите — каза Ерик. — Роклята й е от най-съвършената тъкан, която кланът Силвърфелс някога е произвел.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

— Тъканите на Сирина са предназначени за Ариана — все едно, че тя е една от древните Мъдри воини, които владеят отдавна загубени за нас умения — каза Ерик.

— Обясни какво значи това — каза рязко Доминик.

— За Ариана тази рокля е и броня, и оръжие. Питам се дали Касандра не го е предсказала.

— Както се питаш как би могъл да я използваш в своя полза — каза мрачно Дънкан.

Колкото и да харесваше брата на Амбър, Дънкан не бе забравил кой бе двигател на опасните събития, довели в края на краищата до сгодяването на Дънкан за омъжена жена, която престъпи клетвата си заради сделката.

— В своя полза? — протестира тихо Ерик. — Не. В полза на Спорните земи. Предпочитам мира пред войната — както Глендруидския вълк.

Тропот на многобройните конски копита накара четиримата мъже да се спогледат.

— Жалко, че Дьогер не обича мира — каза Ерик. — Колко воини води със себе си?

— Ще узнаем, когато Свен се завърне — каза Доминик.

— О, да. Сянката. Бих искал да имам такъв човек под ръка — Каза Ерик. — В Спорните земи има места, които… са… затворени за мен.

— Ако успеем да надвием Дьогер, Свен ще дойде при теб с моята благословия. И ще се радва — каза сухо Доминик. — Мирът го измъчва.

— Господарю — каза Хари. — Идва един рицар.

— Сам ли е?

— Да.

Саймън потрепера.

— Това прилича повече на преговори между врагове, отколкото на гостуване на тъст — каза тихо Дънкан.

— Саймън — рече Доминик. — Ще можеш ли да сдържиш гнева си достатъчно дълго, за да говориш вместо мен?

— Да.

— Тогава действай — Доминик се обърна към Ерик. — Може ли да се разчита на твоето куче за разузнаване?

— Да.

— Можеш ли да го пратиш извън стените на крепостта, за да открие мъже, които се крият?

— Да.

— Моля те, направи го. Бързо.

Ерик свирна. Звукът бе силен и ясен като на гайда.

Стагкилър се появи изпод сянката на караулката. Ерик му каза нещо на някакъв древен език. Кучето го погледна със златистите си очи, обърна се, препусна през отворената вратичка и след миг изчезна в тъмнината.

Оттатък крепостния ров изпръхтя кон; мъжки глас заговори рязко. Звънна конска сбруя.

— Тръгвай — каза тихо Доминик.

Саймън излезе навън. Вятърът подхвана мантията му и я развя. Блесна разкошната белота на кожената и подплата.

Конят на рицаря изпръхтя отново и отстъпи встрани. Макар и да не притежаваше мускулната сила на бойните жребци, животното очевидно беше бегач с тези стройни, дълги крака. На светлината на факлите наметалото му изглеждаше бяло като подплатата на Саймъновата мантия.

— Лорд Чарлз, барон Дьогер — каза високо рицарят — идва след мен. Дали лорд Доминик льо Сабр, наричан Глендруидския вълк, ще приеме барона?

— Да — каза Саймън, — ако баронът се съгласи да остави всички оръжия и брони при портата. Лорд Доминик не разрешава в крепостта да се внася оръжие, освен ако бъде заключено в оръжейната на крепостта Блакторн.

— Велики Боже — каза смаяно рицарят. — Кой си ти да заповядваш на барон Дьогер?

— Брат на лорд Доминик и управител на крепостта — каза отсечено Саймън. — Казаното от мен е казано от него.

— Тогава ти си сър Саймън, наричан Верния!

— Да.

— И съпруг на лейди Ариана?

— Да.

— Ще разкажа на барона за хладния прием на брат ти.

Вестителят обърна коня, смушка го и препусна обратно в нощта.

— Как мислиш, какво ще направи? — попита Доминик, когато брат му се върна в кулата.

— Ще остави достатъчно въоръжени бойци извън крепостта, за да я обсади — каза Саймън.

— Ерик, как мислиш?

— И аз мисля така — каза Ерик. — Баронът ще влезе вътре с шепа шпиони и убийци. Щом прецени силата на крепостта и настроението в нея, ще си замине.

— Дали ще ни обсади?

Ерик сви рамене.

— Зависи колко слаби ще ни намери и какъв претекст ще съчини, за да оправдае нападението, ако то му е целта.