Ерик пръв скочи от коня. Той погледна Доминик и Саймън, огледа двора и каза:

— Всичко изглежда нормално.

— Беше нормално — докато стражата видя групата ви да идва откъм гората — каза сухо Доминик.

Ерик свали шлема и качулката си; откриха се огненоруса коса и златисти вълчи очи. Той отметна назад глава и свирна. Звукът бе висок и натрапчив като да излизаше от архангелска тръба. Отговори му също тъй натрапчив крясък на сокол-скитник.

Уинтър се стрелна от ниските облаци и кацна върху бронираната ръка на господаря си.

— Слава Богу, всичко е спокойно — каза Ерик — Вятърът е твърде силен, за да се използва Уинтър за разузнавач.

— Твърде ветровито е изобщо за пътуване — каза Свен. — Трябвало е да почакате да спре бурята.

— Касандра се боеше, че няма време — каза Дънкан, докато слизаше от коня.

— За какво? — попитаха едновременно Доминик и Саймън.

Ерик и Дънкан погледнаха Амбър.

— Да се гадае по кристала за истината, преди да стане късно — каза Амбър.

— Каква истина? — настоя Саймън.

Неприкритият гняв в гласа му стресна Амбър и й напомни, че веднъж я бе нарекъл „адска вещица“. Тя пое дълбоко дъх и се изправи пред мъжа, който я гледаше с черните си очи.

— Касандра каза, че знаеш коя истина търсим.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Тъкмо пристигнаха Ерик и Дънкан, и по каменните стени на Блакторн заплющя суграшица. В ъглите на двора започнаха да се трупат ледени купчини. Във всяко кътче, защитено от вятъра и от леда, беше настанен по някой от хората на Ерик и на Дънкан и конете им.

До вечеря крепостта се напълни до бойниците. В голямата зала масите бяха наредени като гигантска буква „П“; рицари от три крепости седяха рамо до рамо и дояждаха месото с големи залъци пресен хляб.

Само Джефри седеше сам в края на масата, възможно най-далеч от господаря на крепостта. Нямаше кавалери да го обслужват. Нито един от многото рицари не предпочете да седне до него. Трябваше да стане и да си поиска храна, защото никой не му подаде през празното място — даже и Свен, който седеше наблизо.

Откритата враждебност на рицарите от Спорните земи към Джефри накара Глендруидския вълк да заповяда никой да не влиза въоръжен с меч в голямата зала. Доминик си мислеше да забрани и кинжалите, но се отказа. Кавалерите си имаха достатъчно тичане около масата и без да се налага да режат месото на рицарите като на капризни благородни дами.

Ерик седеше на масата на господаря с лице към залата и разглеждаше Джефри с пламнали очи. Сребърният кинжал проблясваше в ръцете му при всяко бавно, почти лениво движение. Соколът зад него беше настръхнал и толкова неспокоен, че веригата му, оплетена от злато и сребро, все подрънкваше.

Злобните златисти очи на сокола не се отделяха от Джефри. Следяха го и жълтите очи на Стагкилър. Кучешките му зъби проблясваха в светлината на факлите, докато ядеше месото си и скимтеше да го пуснат да ловува.

— Ерик — каза Амбър тихо, — успокой животните си. Джефри ще почне да се безпокои.

— Който стои в свинските лайна, не заслужава да се безпокоим за него.

Рицарите наоколо се разсмяха високо. Вече се бе разчуло, че са намерили непопулярния Джефри гол в кочината. Мълвата се бе оказала по-бърза и от бурен вятър.

Амбър погледна Доминик. Трябваше й помощ, за да обуздае брат си. Доминик гледаше Ерик също толкова загрижено — макар и много по-топло — както Ерик гледаше Джефри.

— Казах на Касандра, че трябва да дойде с нас — промълви Амбър. — Ерик се кани да отреже езика на Джефри.

Доминик изръмжа одобрително.

— Не ми помагаш — каза Амбър недоволно. — Къде е Мег? Бихме могли да използваме някое от нейните успокоителни питиета.

— Тя е в дневната с Ариана — каза Доминик. — Мег не беше добре и не искаше да вечеря в тази врява.

Нещо в тона на Доминик накара Ерик, Саймън и Дънкан да се обърнат към Глендруидския вълк.

— Да не е дошло времето? — попита Дънкан фамилиарно, като стар приятел.

— Не, дотогава ще минат седмици, но нямаме вече търпение да чакаме раждането.

Като в отговор на въпроса на Дънкан, Мег и Ариана влязоха в залата откъм господарската дневна. Ариана отиде при Саймън и застана до него. Без да обръща внимание на някого в залата, тя сложи ръка на рамото му в няма молба за внимание. Мег пък се наведе и прошепна нещо в ухото на Доминик.

Саймън не забеляза как Доминик настръхна цял, защото Ариана взе ръката му и я притисна до бузата си.

— Какво има, славейче? — попита Саймън.

— Нищо. Просто исках да те докосна. Ако не ни гледаше цялата крепост, щях да те целуна силно.

— Зарежи крепостта. Целуни ме.

Саймън плъзна ръка под воала на Ариана и я погали по шията. Докосването до копринената й кожа го замая. Той я притегли нежно и доближи устата й до своите, закривайки милувката от другите зад аметистовата коприна на воала.

Мег отиде при Дънкан, каза му нещо, което само той чу, и се присъедини към Амбър. Докато Мег шепнеше приведена към Амбър и Ерик, Дънкан стана спокойно и се изправи зад Саймън. Саймън не го забеляза, защото дрехата на Ариана бе паднала на краката му и го милваше по бедрата Ариана отвори устни и съвсем леко го погали с език.

Ерик се изправи енергично и тръгна през залата до Амбър. Двамата спряха до Джефри.

Свен погледна Ерик в очите, остави хляба и се отдалечи от масата. За секунди той се смеси с тълпата рицари и скоро се озова до Доминик, готов да изпълни всяка заповед на господаря си.

— Всичко е готово — каза високо Мег.

— Обичам те, Саймън — прошепна Ариана. — Скоро ще можеш да ми вярваш дотолкова, че да ме обичаш и ти.

Тези думи стреснаха Саймън. От първата им бурна нощ, когато най-после станаха истински мъж и жена, Ариана не бе продумала за любов. До този момент той не бе осъзнал, че копнее да чуе отново тези думи.

Пронизаха го едновременно радост и болка. Ариана искаше взаимност в любовта. А той знаеше, че не може да я обича. Никога вече нямаше да даде на жена толкова власт над себе си. Даже на Ариана.

— Славейче мое — прошепна Саймън.

Докато Саймън посегне към нея, Ариана се отдалечи бързо, обърна се и тръгна по дължината на залата към другия край на масата. Рицарите бяха спрели да ядат и се взираха в магьосницата, която бе свалила воала си и косите й бяха разпуснати.

Внезапно Саймън си спомни, че по обичая Мъдрите жени разпускат косите си, когато искат да узнаят нещо или търсят отмъщение.

— Ариана! — извика Саймън.

Тя се обърна и го погледна с нежност и гняв.

— Късно е, Саймън.

— Не!

Саймън понечи да скочи на крака, но тежката ръка на Дънкан, положена на рамото му, го прикова на стола.

— За Бога! — извика Саймън и се помъчи да се освободи. — Остави ме! Трябва да я спра!

Дънкан изръмжа и задържа Саймън на стола с двете си ръце.

— Откажи се — каза Дънкан през зъби — или ще те накарам да поседиш с острие между краката! Както ти ме накара едно време!

— Кротувай — твърдо каза Доминик на Саймън. — Ариана има право на това. Крайно време е истината да блесне!

— Как не разбираш?! — озъби се Саймън, дърпайки се яростно в опит да се освободи от хватката на Дънкан. — Ако това копеле, дето се е пръкнало от курва и свинар, е изнасилило Ариана, аз ще го убия! По дяволите спокойствието на Блакторн!

— Зная — каза мрачно Доминик. — От сърце искам да те оставя да нарежеш Джефри на тънички филийки. Но не мога.

Мощните ръце на Дънкан се сключиха болезнено около Саймън и не му позволяваха да се изтръгне на свобода. Той се опита един път, два пъти… и притихна. Пазеше силите си за момента, в който Дънкан щеше да отслаби хватката.

— Извинявай, братко — каза Доминик и сложи ръка върху ръката на брат си с неприкрита нежност.

Но времето на съжаленията и извиненията бе свършило. Мег говореше ясно и високо — както трябва да говори една магьосница от рода на Глендруид. Настъпи мъртва тишина. Чуваше се даже нежният звън на златните й украшения.

— Сър Джефри оскърби честта на лейди Ариана. Тя настоя да се избегне решаването на този проблем с оръжие, защото това би застрашило мира, поддържан с толкова много усилия от Глендруидския вълк.

Вълна от шепот премина през тълпата на скупчените рицари. Всеки знаеше какво предстои. Всички се бяха се чудили защо Саймън не бе предизвикал Джефри на бой още преди десет дена, нито след това.

Сега вече знаеха.

— Вместо това — продължи Мег — Ариана помоли сър Джефри да бъде разпитан от Мъдрите. Лейди Амбър даде съгласие.

— Що за глупости? — попита Джефри и тресна бирената чаша на масата. — Целият свят знае истината. Лейди Ариана е моя…

Острието на един кинжал, опрян до устата му, прекъсна тази реч. От двата ъгъла потекоха тънки струйки кръв.

— Лорд Доминик те предпочита жив — каза кротко Ерик, — но аз нямам такова желание, пък и Доминик не ми е господар.

Джефри опита да се дръпне назад, но кинжалът на Ерик го последва. Кръвотечението се усили.

— Дръж се прилично — каза меко Ерик — или ще ти отрежа езика. Сега разбрахме ли се?

— Да — каза пресипнало Джефри, но очите му казваха ясно, че ще убие Ерик при първата възможност. Очите на Ерик блеснаха в отговор. Соколът му крещеше и подскачаше.

— Лорд Ерик — каза ясно Доминик, — бих предпочел да си до мен.

Ерик сне бавно и неохотно кинжала си и се върна бързо на господарската маса. Той бе гост на Доминик, но не само това: разпитът на Мъдрите не допускаше употреба на сила, освен ако разпитваният се опиташе да се бие. Джефри не показваше никакви признаци на съпротива.

— Продължавайте, ако сте готови — каза Доминик на Амбър.

Мег погледна Амбър съчувствено. Знаеше какво предстои на момичето. Амбър не забеляза погледа. Тя гледаше Ариана.

— Готова ли си, госпожо? — попита Амбър.

— Да — каза Ариана. — Но ти сигурна ли си, че няма да разпитваш повече мен?