Елизабет Лоуел - Омагьосаните

— Идва — пошепна Ариана и се обърна към него.

— Има начин.

— Какъв?

— Ще те сваля долу и ще се облечем, преди да ни е видял.

— Много е близо.

— Да — Саймън се усмихна. — Дръж се здраво за мен, славейче!

Преди Ариана да разбере за какво става дума, Саймън заслиза по стълбите. Усещанията, които й носеха движенията му, изтръгнаха от нея сподавен стон. Тя се притисна до него с всичките си мускули.

Когато спираловидната стълба ги скри от стражата, Саймън спря.

— Сега можем да си вървим.

Ариана поклати глава и се сгуши още по-плътно до него.

Ръката му се спусна надолу и я погали там, където тя го обгръщаше тъй плътно.

Ариана отвори широко очи. Дъхът й спря от усещането на ласката му, после премина в сладостен стон. Екстазът я прониза на тласъци.

— Колко си сладка! — каза пресипнало Саймън. — Бих могъл да те взема пак сега, тук, ако ще всички от крепостта да са се строили около нас. И ти ще позволиш, нали? Ще ме молиш! Господи!

— С-саймън — промълви Ариана. — Какво правиш с мен?

— Боли ли?

— Не, но… О!

Думите на Ариана заглъхнаха пол вълните на новия екстаз. Саймън бавно я галеше, гледаше я и се усмихваше. После я вдигна, докато се разделиха и настани отново краката й около тялото си.

— Дръж се за мен.

Ариана се подчини и той стисна зъби, за да не извика. От допира на горещото и тяло до разтворения му брич кръвта му завря отново.

Саймън слезе бързо по стълбата и закрачи по коридора към спалнята на Ариана. Вратата беше отворена. Той я ритна да се затвори след тях. Пламъчетата на лампите се люшнаха от течението. Въглените в мангала бяха покрити с пепел.

— Тук е студено като горе — каза Саймън. — Но нищо. Искам само огъня между бедрата ти. Разкопчай мантията ми, славейче.

Ариана посегна към голямата сребърна брошка, която закопчаваше мантията на лявото му рамо. Докато се мъчеше да я отвори, устата му целуваше ръцете й, хапеше, ближеше, а езикът му я милваше между пръстите.

Тези ласки обещаваха толкова много, че сърцето на Ариана заби бързо; още повече казваше тлеещият в очите му глад. Изведнъж той видя, че ръцете й треперят.

— Страх ли те е? — Знаеше отговора, но искаше да му се наслади от устните на Ариана.

— Не. Ти просто ме… развълнува.

Това признание накара Саймън да се усмихне.

— Готово — каза Ариана. Най-после бе разкопчала брошката.

— Не, моя лейди. Едва сега започва.

Саймън хвърли мантията на леглото. Бялата кожена подплата блесна като сребърна под трептящата светлина на лампите. Той положи Ариана в средата и разпиля косата й около нея.

Гърдите й се показваха през развързания корсаж, а полите й бяха събрани над талията. От очите на Саймън не бе скрито нищо от нейната женственост. Той я гледаше с такава изгаряща сила, че тялото й пламна от смущение.

После Ариана престана да обръща внимание на голотата си. Саймън също се беше открил, изправен гордо през отвора на брича. С извечната усмивка на Ева Ариана посегна и нежно го притегли към себе си.

Той й се усмихна пламенно, свали нетърпеливо меча си и го остави настрана, докато пръстите й го галеха от върха до корена и обратно.

— Ти си великолепен, господарю мой — пошепна Ариана. Думите и сякаш запалиха искра, кръвта му запулсира още по-мощно под пръстите й. Той потрепера като повлечен от порой.

— Ти омагьоса тялото ми — каза Саймън дрезгаво. — Никоя жена не ме е възбуждала толкова силно досега. Искам те пак!

— Ето ме.

Ариана се надигна и близна горещата капчица, която беше извикала от дълбините на страстта му.

— Такъв е сигурно вкусът на слънцето — прошепна Ариана. — Изгарящ.

— Такъв е и твоят вкус. Ти си огънят, който ме изгаря.

— Ти си моето слънце, Саймън — Ариана го докосна отново с език. — Преди теб имаше само тъмнина.

Саймън изохка и потисна с мъка сладките вълни, които го заливаха. Когато можа да си поеме дъх, той се наведе и плъзна ръката си от глезените на Ариана към тъмния триъгълник между бедрата й.

Дъхът й спря от напрегнатия му вид.

— Саймън?

— Позволи ми, моя лейди.

Ариана бавно разтвори крака. Вече нямаше прегради за докосването на Саймън. Той коленичи между краката й. Пръстите му я разтвориха нежно. Дъхът й спря. Обля го отново огненият дъжд на възбудата и.

— Ти си по-чувствена, отколкото се надявах — пошепна Саймън. — По-гореща, отколкото съм те виждал в сънищата си.

Двата пръста я разтвориха и се плъзнаха дълбоко в нея. Тя ахна; насладата я прониза остро и отново обля ръката му.

— Ти си в мен — каза Ариана, разкъсвана между изненадата и желанието. — Докосваш ме!

Саймън пое дълбоко дъх. Вдишваше с въздуха упоителния аромат на нейния отговор и се възбуждаше още повече.

— Ти не държиш нищо за себе си, нищо не криеш, даваш всичко — каза той.

Саймън почувства, че контролът му се изплъзва, но вече му бе все едно. Ариана трепереше в предверието на екстаза: диханието й бе горещо като вълните, които неговото докосване изтръгваше от нея. Горещото, осезаемо доказателство, че не е стигнал върха само премахна и последната възможност да се сдържа.

— Следващия път — каза той и плъзна ръце под коленете й, — следващия път ще те съблека и ще те държа будна, както в сънищата си.

Ръцете му се вдигнаха леко и мощно и тя се озова върху тях, разтворена за него.

— Но не този път — каза Саймън. — Този път трябва да те взема. Веднага.

Той проникна в нея и я изпълни докрай. Ариана изохка от експлозията на остра наслада.

— Да, мое диво славейче. Миналото няма значение. Тук е единствената истина. Ти гориш с мен както никоя жена досега.

Саймън се движеше с размах в Ариана, цялото му същество бе отдадено на първичното единение. Вик след вик се откъсваха от устните й, тихите й стонове говореха за отприщена чувственост; пламенната истина бе над всяка сянка от лъжа.

Насладата насищаше самия въздух с огън.

— Да — каза дрезгаво Саймън. — Окъпи ме в желанието си. Няма защо да говорим за изнасилването. Никоя насилена жена не би могла да познава чувствените фокуси, които правиш ти.

Ариана не можеше да чуе думите му, нито да мисли. От тласъците на Саймън я прорязваха сладки светкавици. Всеки дъх се превръщаше във вик.

— Да, славейче. Пей ми за огъня. Пет пари не давам за миналото. Само това е важно.

Ариана не се и опита да каже нещо. Тя се изпъна в мощна кулминация и се отпусна на твърдия воин, който я изпълваше тъй съвършено.

Саймън се наведе, опивайки се от стенанията й. Мощното му тяло изтръгваше от нея още нежни звуци.

Тя с вик изви тялото си към него с отметната назад глава. Косата й се разпиля като неукротен облак. Той я подхвана и я задържа така. Стоеше неподвижно наведен над нея, търсещ и треперещ от глад.

Тогава Саймън усети как неописуем екстаз заля Ариана, чу го в нейния трепетен вик. Той проникна в нея още веднъж, забравил всяко въздържание, сливаше се с нея с всеки мощен тласък на освобождаването, изля се в нея. Вече нямаше ни минало, ни настояще, нито лъжи. Остана само истината на насладата — толкова огромна, та му се струваше, че умира.

А всичко едва сега започваше. Саймън започна да възбужда Ариана отново — бавно, нежно и настойчиво.

След много време, в тъмнината, когато даже и месечината бе заспала, Саймън трепереше в отминаващите вълни на екстаза — толкова мощен, че Ариана плачеше в ръцете му и с хълцане викаше името му. Той целуна мокрите й клепки, прегърна я още по-здраво и притегли мантията над двамата.

— Каквото и да се е случило преди тази нощ, то вече няма значение — каза Саймън. — Но от днес нататък ти ще пееш страстните си песни само за мен, славейче. Само за мен.

Пресипналият му глас не можеше да скрие желязната му воля — както мощната му чувственост не криеше силата и дисциплината на тялото му.

— Никога няма да понеса да ме докосне друг мъж — пошепна Ариана. — Обичам те, Саймън. Затова превъзмогнах страха си от мъжката сила.

Саймън затвори очи.

— Не говори повече за миналото. От това само боли.

— Но…

Той целуна Ариана много нежно.

— Ти си всичко, което съм мечтал да държа в ръцете си — прошепна Саймън.

Гушна я до себе си и се отдаде на съня също тъй безрезервно, както се бе отдал на страстта.

Ариана не можа да заспи толкова бързо. Лежа дълго будна със затаен дъх, с утихнала страст: сърцето я болеше за всичко, което бе казано.

И неизказано.

Съблазних Саймън много добре — мислеше Ариана отчаяно. — Той ще приеме осквернената си жена, без да се оплаква, защото заедно горим прекрасно и не бихме могли да се разделим.

Но той не ми вярва.

Той вярва на Джефри.

Нищо чудно, че Саймън не ме обича така, както аз обичам него. Той не ми се доверява.

В някакво вцепенение Ариана се питаше дали някога ще се освободи от кошмарите на миналото.