Ариана стана от масата, промърмори, че е уморена и се оттегли в спалнята си. Истината бе, че не можеше повече да понася номерата на Джефри, които оскърбяваха гордостта на Саймън и я унижаваха пред рицарите от крепостта.

Чудеше се дали Саймън все още счита, че бракът с нищо не е по-лош от султанския ад, който Доминик беше преживял.

Храната изстиваше на подноса, с който Бланш й беше донесла вечеря в стаята. Ариана просто седеше и се взираше в нищото. По коридора към банята идваха и отминаваха стъпки, но тя не им обръщаше внимание.

И арфата не й носеше вече утеха. Беше й по-тежко да понася болката и униженията, преживявани от Саймън, отколкото своята мъка. Не беше виновна за своите терзания, но Саймън страдаше заради нея.

Някой почука на вратата и изтръгна Ариана от мрачните й мисли.

— Да?

— Аз съм, Бланш.

— Влез — каза Ариана равнодушно.

Вратата се отвори. Само с един поглед Бланш разбра, че в стаята нищо не се с променило, откак бе тук.

— Още ли не сте се навечеряли, госпожо? — каза малко нетърпеливо Бланш.

— Не съм гладна.

— Тогава какво да правя с ваната?

— Вана?

— Да, госпожо — каза раздразнено Бланш. — Приготвих я, както поръчахте, и затоплих нощницата ви. В крепостта всички вече си легнаха.

Ариана погледна отнесено най-напред вечерята си, после — лицето на прислужницата.

— Помолила съм те да приготвиш ваната ли? — попита Ариана и се намръщи.

— Да, госпожо. Казахте да е готова веднага, след като вечеряте. И че не можете да търпите, че нещо си там ви било докоснато и че трябвало да се изкъпете, колкото и късно да станело.

— О.

Бланш зачака, но Ариана не каза нищо повече.

— Госпожо?

— Защо не отидеш да си легнеш?

— Веднага, ако ми позволите.

— Свободна си.

— Благодаря, госпожо!

С пламнали бузи и светнали от очакване очи Бланш изхвръкна от стаята и забрави да затвори вратата след себе си.

Ариана се чудеше дали новият приятел на Бланш — който и да беше той — знае, че любовницата му вече е тръгнала с друг. Може би не го е грижа. Може и да му стига да споделя смеха на Бланш в тъмното, да гали топлата й плът и да получава ласки в ответ, да притиска тялото й до себе си и да чува екстаза във всеки неин вик.

Внезапно Ариана се изправи, съблече всички дрехи, извади фуркетите от косата си и тръсна глава. Черната й копринена коса падна на тежки, блестящи вълни по гърба й и стигна до бедрата. Тя я прибра и започна да я сплита преди банята. Само след няколко движения загуби интерес, пусна я и тя започна да се разплита.

Посегна за нощницата си, но откри, че ръцете й посягат към сребърните ширити на Мъдрата дреха, сякаш нещо ги тегли натам. Не й се искаше да оставя дрехата тук, пък макар и докато се изкъпе. Не знаеше защо, но не й се искаше.

Като да очакваше отговора от самата тъкан, Ариана се вгледа в дрехата.

И тогава прозря.

Жената беше отметнат глава назад в екстаз, косите й бяха разпилени, устните й бяха разтворени във вик на невероятно удоволствие.

Омагьосаната.

Наказаният боец беше обзет от страст; цялото му същество бе съсредоточено в този момент.

Чародеецът.

Сега той се навежда над нея и се опива от стоновете й. Силното му тяло покрива нейното и в очакване трепери от чувствен глад — силен като въздържанието.

Саймън!

Ариана го виждаше съвсем ясно — както видя себе си в трескавите аметистови очи на жената.

— Мили Боже! — пошепна тя смаяно.

Ариана тръсна глава и се огледа а очакване да види Саймън. Но видя само догарящия огън, приготвеното за нея легло и одеялата, оставени в долния му край. С тях щеше да застеле леглото на Саймън, когато дойде в нейната стая.

Ако дойде.

Ариана облече отново аметистовата рокля и я закопча донякъде, докато крачеше из стаята. Всяка стъпка донасяше до ушите й мъртвата тишина, която пареше в крепостта. После стражата провъзгласи времето.

Саймън трябваше вече да е в спалнята й. Винаги бе идвал по това време. Не, по-рано, много по-рано. Той ставаше с работниците от кухнята, при първия лъч на зората, за да обходи бойниците, да огледа полетата и да разбере как са хората в крепостта Доминик вървеше с него, макар че никога не бе изискват Саймън да се явява в толкова ранен час.

Мари.

Саймън е при нея.

Тази мисъл я прониза като кинжал. Веднага запали една свещ и излезе от стаята толкова бързо, че пламъчето за малко не угасна. С нетърпеливо възклицание Ариана спря и го почака да се съживи. След това забърза към другия край на крепостта, където бяха стаите на Мари и на Бланш. Помещенията нямаха врати. Отделяше ги само платнен параван, който можеше да се мести през деня.

— Аз съм лейди Ариана.

— Заповядайте, госпожо. Влезте — каза Мари.

Още прели да довърши, Ариана се вмъкна вътре. Аметистовите й очи огледаха бързо стаята, след това започнаха да я изучават по-бавно.

— Сама си.

Нищо чудно, че Бланш не е тук. Но това, че Мари е сама бе изненада. Чернооката жена я гледаше с любопитство, оставила в скута си ръкоделието.

— Ами да, сама съм. Искате ли нещо, госпожо?

— Саймън.

— Ще трябва да го потърсите другаде. Не е идвал в леглото ми от… — Без да довърши, Мари вдигна рамене и заработи с иглата със смайваща скорост.

— Откога?

— Откогато мъжът ми видя Саймън да се измъква от моята палатка, помисли го за Доминик и предаде рицарите на Доминик на султанската засада.

— Божията кръв — пошепна Ариана.

— По-скоро кръвта на рицарите.

Дребните зъби на Мари блеснаха в светлината на свещта, когато прехапа някакъв заплетен конец.

— Хората на султана хванаха повечето от рицарите — продължи Мари, като вдяваше нов конец.

— И Саймън ли?

— Да. Но търсеният не се оказа между тях.

— Не те разбирам.

— Рицарят, когото султанът издирваше и когото Робърт предаде, не беше между пленените — обясни Мари.

— Доминик льо Сабр?

— Да.

— Защо султанът търсеше точно Доминик?

— Султанът обичаше да измъчва хората. Доминик се славеше като много силен и много храбър рицар, който не се кланя на никого. Султанът се беше зарекъл да го убие.

— И какво стана?

— Доминик купи свободата на своите рицари и предложи в замяна себе си. Един от освободените беше Саймън.

— И рицарите ги пуснаха?

— Да.

— А после и Доминик беше освободен някак?

— Да. По-късно.

— Но тогава защо…?

— Защо Саймън ме мрази ли?

Ариана кимна.

— Саймън ми беше почти съпруг, когато по време на засадата раниха Робърт смъртоносно — каза спокойно Мари. — Преди да умре, Робърт призна на Саймън какво е направил на Доминик. И защо.

— Но Саймън е знаел, че Доминик не е сторил нищо лошо.

— Да — каза Мари. — След като се омъжих за Робърт, с мен спеше Саймън, а не брат му. Но откак чу предсмъртната изповед на Робърт, Саймън не ме е докоснал. Чувства се виновен за това, което се случи на Доминик.

— Но ти каза, струва ми се, че Доминик е бил освободен.

— Беше. Но след като го бяха измъчвали така, че малко мъже биха оживели.

Ариана се опита да каже нещо и не можа да издаде и звук. Преглътна и опита пак.

— Саймън те целуна в оръжейната.

Мари тръсна безмълвно ръкоделието си, издърпа някакъв излишен конец и погледна жената, която й бе почти връстница, а бе останала още толкова неопитна.

— Саймън не ме е целувал. Аз го целунах. Мислех си, че ти е толкова сърдит, че няма да има нищо против да те подразни. И го целунах. Но Саймън не ме е докосвал по своя воля, откак чу признанието на Робърт.

— Никога ли?

— Никога.

— Но кръстоносният поход беше преди години!

— Да. Саймън е човек на силните чувства. Ще минат още много години, докато забрави. Или докато ми прости.

— Но той те е обичал — каза Ариана с болка.

— Любов?

Мари се изсмя и приглади бродерията си. Устата й изразяваше насмешка, докато върза възел на конеца, скри възела от опаковата страна и направи още един бод.

— Саймън никога не ме е обичал — каза Мари, докато работеше бързо. — Аз просто се оказах първата жена, която правеше в леглото много съблазнителни неща, вместо да лежи по гръб и да се моли на Бога. Моите фокуси го направиха мой роб за известно време.

Ариана не можа да скрие колко е шокирана от откровенията на Мари. А Мари се забавляваше още повече.

— Трябва да си имала детство на калугерка.

— Нищо подобно. Баща ми насилваше мама, защото не можеше да я има по друг начин. Тя имаше необикновени… дарби.

— Да не е била магьосница?

— Наричаха я и така. Предполагам, че тук биха я нарекли Учената.

— Магьосница — каза късо Мари. — Придобила ли си някои от нейните дарби?

— Само за известно време.

Мари погледна изпитателно Ариана и започна отново да бродира. Беше разбрала, че Ариана няма намерение да обсъжда с нея изгубените си дарби.

— Като дете ме откраднаха от родителите ми, нормани, и ме продадоха на един харем — каза Мари, без да спре да бродира. — Когато рицарите на Доминик ме освободиха, се бях научила да доставям удоволствие на мъжете.

— Значи си се отплатила на рицарите, като си станала тяхна…

— Курва — каза Мари без ни най-малко смущение. — Да. Това мога да правя най-добре. Обучаваха ме от осемгодишна. И да бродирам.

Ариана премигна.

— Учили са те да доставяш удоволствие на мъжете? Но защо? Аз си мислех, че е дадено от самата природа сексът да е удоволствие за мъжете.

— Има удоволствия и удоволствия. Едно е да заситиш глада си със сух хляб и да утолиш жаждата си с вода. Друго е да вкусиш паунови езици с мед и бистро, тъмно вино.

Мари тръсна елечето, което бродираше, и продължи да шие.

— За мъжете, които знаят вкуса на пауновите езици, опитната жена е като предвкусване на блаженството. Саймън не беше вкусвал нищо освен сух хляб. Известно време имах голяма власт над него. Но в края на краищата обичта към брат му се оказа по-силна от страстта към мен.