Елизабет Лоуел - Омагьосаните

Саймън усети, че някой идва над него и отмести поглед от непознатия рицар, който яздеше към подвижния мост. От сенките се показа широкото лице на Свен с изпитателни светли очи.

— Чувам, че идва непознат рицар — каза Свен.

— Да. Стражата го е забелязала да излиза на кон от горичката до реката.

Двамата мъже чакаха безмълвно да се приближи непознатият до вратичката, за да го видят по-добре. Саймън разсеяно галеше Отъм — огромния шарен котарак, който се бе обвил около врата му и мъркаше гальовно. Гладката козина на котарака представляваше мозайка от големи бели, оранжеви и черни петна.

Рицарят наближаваше крепостта с елегантен тръс. Яздеше боен кон и беше въоръжен до зъби, но никой не го придружаваше. На копието му се вееше окъсан флаг. Щитът му беше потъмнял и очукан от употреба.

Отъм вдигна глава и се вгледа в рицаря с немигащи оранжеви очи. Очите на Саймън се присвиха. Инстинктът му пошепна, че приближава опасност.

— Може да е някой от рицарите на барон Дьогер, който идва да съобщи за посещението на своя господар — каза Саймън.

— Не съм чувал за такъв едър рицар, като не смятам разбойника, който измами тебе и Дънкан и влезе на кон в земите на клана Силвърфелс.

Саймън изсумтя.

— И този е много едър, но флагът и щитът му са оцветени.

Кръстът на щита бе протрит и едва личеше, но всеки можеше да го види.

— Да — каза Свен.

Рицарят свърна по пътя, който водеше право към крепостния ров на Блакторн. Мостът бе свален, но портата беше затворена. Отворена бе само малката вратичка. През нея трудно можеше да мине човек, дори и пеша.

— Знакът на Дьогер — каза Саймън.

— Да. Тънък бял кръст на черен фон.

Саймън погледна през рамо към двора. Козината на Отъм го погали по бузата. Саймън го помилва в отговор. Усещаше мъркането му на гърлото си.

Необичайно много хора от крепостта си бяха намерили повод да излязат на двора, за да видят чужденеца. Сред тълпата, вперила нетърпеливо поглед към моста, Саймън не видя Ариана. Погледна нагоре. Капаците на нейните прозорци бяха открехнати едва-едва.

Свен проследи погледа на Саймън.

— Жена ти събира билки.

Саймън обърна глава към жилавия потомък на викингите, най-доверения рицар на Доминик след самия Саймън.

— Сигурен ли си?

— Да. Хари ми каза.

Странно. Досега Ариана не се е интересувала от билки. Саймън вдигна едната си ръка и започна пак да гали Отъм.

Ноктите на котарака се показваха и се скриваха в ритмичен екстаз, но очите му неотстъпно следяха приближаващия рицар.

— Хари каза, че затова е излязла. И че изглеждала много неспокойна.

Саймън не отговори.

— Нищо чудно след всичко, което се случи в оръжейната — прошепна Свен.

Саймън му хвърли пламнал поглед. Доминик бе заповядал истината за отнетата девственост на Ариана и за изчезването на зестрата й да бъде казана само на Свен. Но Саймън знаеше, че в тесния свят на крепостта малко тайни могат да се опазят.

Не че Свен би издал играта. Каквито и тайни да му бяха поверени — а те бяха много — той не го показваше. Между другото и това правеше Свен толкова ценен за Глендруидския вълк.

Саймън отново обърна поглед през вратичката към непознатия; котаракът продължаваше да мърка тихо. Сега вече можеше да се различат и по-дребни подробности по бронята и оръжията му.

— Май че съм го виждал по-рано — каза тихо Саймън.

— Сивите бойни коне се срешат не по-рядко от бълхите по кучетата.

— Чудя се къде са му бойците — каза Саймън. — Изглежда малко омърлян, но не е беден. Сигурно има придружители.

— Може би има оръженосец в свитата на Дьогер.

— Оръженосецът трябва да бъде до своя рицар.

— Може би този рицар и липсващият оръженосец са били в ескорта на лейди Ариана — каза сухо Свен. — Малко от тях останаха живи.

— А онези, които оживяха, са зле възпитани — каза Саймън. — Бутнаха Ариана и прислужницата й в двора на Блакторн и пришпориха обратно конете в галоп. Не останаха поне да хапнат по един залък.

— Сигурно са мислили, че не си струва да присъстват при отварянето на сандъците със зестрата — каза Свен иронично.

Саймън процеди през зъби някакво сарацинско проклятие, което накара Свен да го погледне накриво.

Дългата опашка на Отъм се метна недоволно; царственият котарак не хареса думите на Саймън.

— Да, може би — каза Саймън. — Жалко. Бих се радвал да обсъдим с тях лошите им маниери.

— Това е твоят шанс — каза Свен и посочи човека, който задържаше коня си пред крепостния ров. — Здравенякът, възседнал оня кон. Би могъл да го изпиташ с меча си, докато се умориш.

— Напразна загуба на време.

— Шегуваш ли се?

— Не ми се ще да предизвиквам такъв простак. От опит зная, че мозък и мускули рядко яздят един кон. Само брат ми прави изключение.

— Мисълта ти е по-бърза дори от мисълта на Глендруидския вълк.

— Но мускулите ми не са толкова много.

— Би следвало всички рицари да са с деликатно телосложение като теб — съгласи се Свен саркастично.

Саймън се усмихна. Не беше по-дребен от брат си и го знаеше много добре.

— Да приветствам ли рицаря? — попита Свен.

— Не. Ще го поздравим заедно.

Светлите, почти безцветни очи на Свен хвърлиха към Саймън втренчен поглед. Пръстите на Саймън галеха котарака в равен ритъм, но бистрите му черни очи не се отместваха от чужденеца.

— Запомни го — каза Саймън толкова тихо, че само Свен го чу. — Трябва да можеш да го разпознаеш в тъмното от петдесет метра.

— Да, сър.

— Свен!

— Да?

— Ако пуснем този рицар да влезе в крепостта, стани сянка на неговата сянка. Неотстъпно.

— Какво има? — попита Свен много тихо. — Виждаш ли нещо, което ми убягва?

— Нищо. Само някакво чувство.

Свен се засмя леко.

— Чувство… Аз те предупредих, Саймън!

— За какво?

— Да не живееш с магьосници. Първо, около теб винаги се въртят странни котки като Отъм. Второ, имаш „чувства“. Скоро ще станеш ясновидец.

— Това е кофа с…

Саймън млъкна внезапно. Ариана беше използвала същия израз, за да опише любовта: кофа с помия.

Мрачна усмивка изкриви устните на Саймън. Ариана едва ли мислеше така за мъжа, на когото беше отдала девствеността си.

За друга ли се ожени той, Ариана? Така ли те предаде? Наистина ли ти разтвори недокоснатите си бедра за лъжата, наречена „любов“?

Саймън върна насила мислите си към рицаря, който ставаше все по-нетърпелив заради това, че не чува гостоприемен поздрав.

— Не отваряй голямата порта, докато не дам сигнал! — извика Саймън на Хари, който чакаше на трийсет стъпки от него. — Отвори само едното крило. В края на краищата това е само един рицар.

— Така поне изглежда — измърмори Свен.

— Да, сър! — отговори Хари.

— Ако го пуснем да влезе — каза Свен тихо, — бързо ще разбере колко малко истински рицари има тук.

— А ако не го пуснем, ще обидим моя тъст.

Свен изсумтя.

— Ела — каза Саймън. — По-лесно е да наблюдаваш дявола пред себе си, отколкото да гониш някой друг из ада.

Свен се засмя сухо и последва Саймън през вратичката: минаха рамо до рамо по моста, за да посрещнат непознатия рицар с блестяща ризница под тежката мантия.

Котаракът лежеше спокойно на раменете на Саймън с широко отворени оранжеви очи. Ръцете на Саймън бяха близо до дръжката на меча; беше престанал да гали Отъм, но той не протестираше. Просто гледаше непознатия рицар, без да мигне, със странен и хищен интерес.

— Как е името ти, страннико? — попита Саймън, още преди да стъпи на моста над крепостния ров.

Гласът на Саймън беше вежлив, но нищо повече. За предпочитане беше в крепостта Блакторн да не влизат непознати, докато Доминик не събере повече и по-добре обучени рицари.

— Хубавият Джефри, васал на барон Дьогер — каза високият рицар. Усмивката му се виждаше отдалеч. — Това ли е домът на Глендруидския вълк, прославената крепост Блакторн?

Възхищението в гласа на Джефри би обезоръжило повечето мъже. Свен не обърна внимание на прикрития комплимент; ласкателството беше един от най-известните инструменти на шпионина.

Саймън също го пренебрегна. Джефри не му хареса, макар да не можеше да каже защо. Просто чувстваше антипатия към него. Беше сигурен в това, както и че Отъм бе престана да мърка.

— Да. Това е крепостта Блакторн, а аз съм Саймън, братът на Доминик льо Сабр. Мъжът с мен е Свен — уважаван рицар.

— Имам чест да ви приветствам — каза Джефри.

— Много ли си избързал пред господаря си?

— Не зная.

— Колко души с свитата му? Трябва да съобщим в кухнята, на соколарите и на горските пазачи още колко хора трябва да бъдат нахранени.

— И това не зная, сър — каза Джефри и прекара ръка по лицето си в израз на голяма умора. — Извини ме за неосведомеността. Бях в ескорта на лейди Ариана от Нормандия. Болестта…

— Знаем — каза Саймън.