— Аха. Дигни си полите, момиченце. Дойдох отдалеч да видя бедрата ти разтворени за мен.

— Най-напред ще трябва да ме убиеш.

Джефри се засмя, но смехът му угасна при вида на решимостта в пламналите аметистови очи на Ариана.

— Каза ли на мъжа си? — попита остро Джефри.

— Че си ме насилил?

— Че лежах между краката ти толкова дълго, че не можех повече да се възбудя.

— Ако не ме лъже упоената памет, ти се потеше като прасе, докато се възбудиш един-единствен път. А мъжествеността ти приличаше повече на водорасло, изхвърлено на брега, отколкото на „оръдие“, за което говориш тъй гордо.

Безупречната кожа на Джефри пламна. Усмихнатите му устни се изкривиха в озъбена гримаса.

— А и какво може да се очаква от един мерзавец, който най-напред упоява една девственица и след това я насилва? — продължи тихо Ариана. — Никой истински мъж не би паднал толкова ниско.

Джефри вдигна бронирания си юмрук.

Ариана се усмихна както едно време, когато беше магьосница.

— Подлагаш на изпитание търпението ми — каза той през зъби.

— А ти — стомаха ми.

— Искаш ли да усетиш юмруците ми?

— Искам да те видя в ада.

Ариана стоеше изправена и го гледаше непоколебимо. Чакаше да загуби самообладание — така ставаше винаги, когато някой му противоречеше.

Но някъде между Нормандия и Спорните земи Джефри се беше научил на предпазливост. Той разглеждаше Ариана с любопитство, сякаш беше очаквал на види нещо съвсем различно.

И наистина беше очаквал. Плачещото, ограбено момиче от неговите спомени се криеше зад седлото си по време на похода от Нормандия до Англия. Не искаше Джефри да я забележи. Продумваше таткова рядко, че рицарите се обзалагаха кога ще каже една дума.

— Много жалко, че си възвърнала разсъдъка си — каза Джефри. — Това беше най-непривлекателната част от теб.

— Благодаря.

— Да не би баща ти да е тук? — попита Джефри. — Затова ли си толкова смела?

Ариана премига, объркана от новия обрат на разговора. Джефри винаги знаеше повече от Ариана за движението на барона.

— Защо ме питаш?

— Отговори ми — каза Джефри — или ще отида в крепостта Блакторн и ще кажа на твоя страхлив съпруг, че днес си дошла при мен и си ме молила да те преора така, както той не може!

— Саймън няма…

— Да ми повярва? — Джефри я прекъсна подигравателно. — Вече опита с баща си — човека, който те познава най-добре. И повярва ли ти той?

Ариана затвори очи и залитна, сякаш някой я беше ударил. Гласът на Джефри звучеше искрено и загрижено. Това караше другите да вярват, че е чувствителен човек.

Но той нямаше емоции; само ги използваше.

— Не-е — продължи Джефри. — Баща ти повярва на мен, защото бях просто нещастната жертва на твоята развратна похот. Бутилката от адската любовна напитка, която ти изля в чашата ми с вино, още се валяше в окървавените чаршафи на леглото ти. Всичко това беше там, за да го видят и баща ти, и свещеникът. И те видяха, нали?

Джефри се изсмя злобно, както се смееше само на курвите и на робите.

Ариана искаше да запуши ушите си с ръце, но не направи това удоволствие на Джефри. И двамата знаеха много добре кой на кого е повярвал и кой е бил предаден.

Саймън, ще повярваш ли, че съм невинна? Ти, който мразиш магьосниците? Ти, които говориш с такава ярост, че не искаш да си роб на никоя жена?

Особено на една магьосница…

И какво ще стане, ако ми повярваш? Битка до смърт с Джефри, за да се реши кой е почтен и кой не е?

При тази мисъл по тялото на Ариана изби студена пот. По-рано би се зарадвала на възможността да бъде реабилитирана със смъртта на Джефри. Но вече не мислеше, че истината с надежден щит срещу лъжите, особено ако те са изречени от рицар като Хубавия Джефри. Беше убил твърде много мъже — и бандити, и рицари.

Той се любуваше на кръвта по меча си, жадуваше за кръв със смразяваща страст.

Нямаше значение колко бърз и умел е Саймън; той бе по-нисък и поне с петнадесет килограма по-лек от Джефри. Още по-важно бе, че Саймън не е тъй жаден за кръв.

— Говори се, че барон Дьогер бил в Англия — каза беззвучно Ариана.

— Значи ще дойде в крепостта Блакторн.

— Не са ми го казали направо.

— Какво от това? Баща ти не те обича.

Ариана не оспори това. Беше вярно. И да я беше обичал някога, баща й вече не я обичаше. Последните му думи, отправени към нея, го показаха ясно.

Курва! Да бих посмял, щях да те убия.

Като да продължаваше мислите на Ариана, Джефри каза:

— Сигурно е, че не е изминал толкова път, за да се види с развратната си дъщеря, която го опозори.

— Може би търси съюз с краля на Англия вместо с краля на Шотландия.

— По-вероятно е баща та да е надушил някъде слабо място — каза Джефри. По устните му пробягна усмивка. Тя беше жестока като терзанията на Ариана, но Джефри запази мислите си за себе си.

Усетила, че вече не е център на вниманието му, Ариана започна да се отдръпва все по-далеч от него.

— Разбира се — каза Джефри и се вгледа отново в нея. — Ти.

— Мислиш, че той най-после ми е повярвал? — попита стъписана Ариана.

— Той вярва на истината. А тя гласи, че под въздействието на омагьосаното питие аз съм те преорал дълбоко, както волът оре земята.

Ариана прехапа устни, за да превъзмогне яростта, заплашваща да й отнеме самообладанието, и се отдалечи още повече.

— Ти си слабостта, която е надушил — каза Джефри. — Ти си нормандската лисица, оставена при саксонските пиленца.

— Ти си луд!

— Не, аз просто съм по-умен от другите мъже — каза Джефри небрежно. — Баронът знае, че си отишла под венчилото дефлорирана, нищо че никой не е надал вой.

Джефри издърпа долната си устна с два пръста и се засмя. Смехът му бе не по-малко вулгарен от усмивката.

— Глендруидския вълк и верните му кученца май са по-слаби, отколкото изглеждат — каза тихо Джефри. — Мисля, че хитрият стар лешояд го знае и бърза да оглозга кокала.

Ариана гледаше в земята; страхуваше се, че Джефри ще види потвърждението на истината в очите й. Глендруидския вълк наистина се тревожеше за дела си от Спорните земи — иначе не би тласнал верния си брат в един брак, който никой не искаше.

Ти заслужаваш по-добра жена от тачи студена нормански наследница.

Но отговорът, който Саймън даде на Доминик, беше бърз и болезнено практичен.

Блакторн заслужава по-добра съдба от войната. Също и ти. Бракът със сигурност няма да е по-лош от султанския ад, с който се мъчеше да ме купиш.

С крайчеца на наведените си очи Ариана забеляза движението на ръката на Джефри. Беше вече късно. Преди да успее да се дръпне, той я сграбчи и я притисна толкова силно до ризницата си, че дъхът й спря.

Облъхна я воня на вино и на нещо по-лошо, от което й се повдигна. Отблизо видя, че пиенето (или каквото там успокояваше духа му) вече мърсеше ангелската чистота на лицето му. Кожата му загрубяваше. Носът му се бе зачервил от разширени венички. Дъхът му миришеше като делата му.

— Англия не те посрещна много добре — каза Ариана през зъби. — Върни се в Нормандия. Там още вярват на лъжите ти.

— Сърцето ми е завладяно от една благородна вдовица.

— Тогава ме остави и почни да я ухажваш.

Джефри се засмя.

— Това вече е свършено. Остава само да я направим вдовица. Скоро ще стане. Тогава имението Карлайл ще бъде мое, а с него — и ти. Така искаше баща ти.

— Ако предизвикаш Саймън и оживееш, Глендруидския вълк ще те убие.

— Аз ще остана жив, но Саймън е този, който ще ме предизвика. От това не може да започне вендета.

— Върни се в Нормандия — каза Ариана. — Саймън няма да те предизвиква. Глендруидския вълк няма да позволи.

— И аз така мисля, зелчице. Няма да има избор Ще видиш.

— Аз? Никога!

— Наистина? Престана ли най-после да виеш, че си изнасилена?

Усмихнат, Джефри измъкна едната ръкавица, пъхна ръката си под мантията й и заби пръсти между бедрата й. Изведнъж усмивката му се превърна в гримаса на изненада и ярост. Той дръпна рязко ръката си и пусна Ариана толкова бързо, че тя се олюля.

— Боже! Света Богородице! — Джефри затърка ръката си по бримките на ризницата. — Откога си почнала да носиш власеница и коприва? Пропаднала мръсница! От твоите номера ми излязоха мехури на пръстите!

Преди да чуе оплакванията на побеснелия Джефри. Ариана осъзна, че се е освободила. Тя запази равновесие и затича към крепостта, преди той да е разбрал.

— Ела тук! — изкрещя той гневно.

Ариана вдигна поли и затича още по-бързо. С всяка крачка арфата я удряше по гърба.

Джефри хукна проклинайки към коня си, вързан далеч от хорските погледи в една горичка до крепостта. Той не се и съмняваше, че ще хване Ариана, преди да е стигнала до крепостта.

Ариана го знаеше.

Тя стигна до един гъсталак от папрат, къпина и калинови дървета и едва тогава се обърна да види къде е Джефри. С гръб към нея, той тичаше към близката гора, където добиваха повечето дървен материал за крепостта.

Както се надяваше Ариана, Джефри беше решил да я гони на кон, а не пеша; пречеха му ризницата, шлемът и мечът.

Незабелязана от Джефри, тя се отклони от посоката си и навлезе дълбоко в гъсталака. Клоните се завираха през мантията до дрехата й, но не можеха да се закачат там. Плътната тъкан устояваше и на най-острите бодли.

Когато се убеди, че не могат да я видят от пътя към крепостта, Ариана коленичи да си поеме дъх. Косата падна в очите й. Клоните бяха раздърпали изкусно ощетените й коси. Тя ги отмахна нетърпеливо и сложи длан на гърдите си. Там се надигаше болка — все едно, че пак беше забит кинжалът на онзи рицар-разбойник.

Да не се е отворила онази рана?

От тази мисъл дъхът и спря. Тя трескаво развърза дрехата, за да види раната под гърдата си.

Нямаше кръв. Върху гладката кожа се виждаше само един белезникав белег. Със сподавена въздишка Ариана се отпусна на земята, без да обръща внимание на полепналите по мантията й листа и пръст.