Ариана посегна като сляпа към Мъдрата дреха; не беше я обличала от момента, в който разбра, че тя може да бъде като животните на Ерик — много по-умни от всичко, което не е човек.

В момента Ариана не се интересуваше какво представлява тази рокля. Искаше само да й бъде топло, когато задухат зимните ветрове. Искаше да бъде обичана. Да се освободи от минатото си и от последиците от бруталността на Джефри. Искаше…

Саймън.

Дрехата обгърна Ариана като кадифена благодат, милваше и утешаваше плътта й, кръвта й, самата й душа. Материята се сгуши до нея като котенце, жадуващо да го погалят. И Ариана я погали, сякаш беше коте.

Сребърните ширити блеснаха по-ярко от слънчев лъч върху поток и набраха дрехата от коленете до шията на Ариана. По аметистовата материи пробягваха сребърни нишки, събираха се в ръкавите като рунически светкавици и проблясваха с всяко движение на ръцете.

Като ехо от тайнствените сребърни светкавици по дрехата танцуваха в сложна плетеница две човешки фигури със същия прозрачен черен цвят като очите на Саймън. Откъдето и да погледнеше дрехата, Ариана виждаше тези фигури; те й напомняха натрапчиво за онова, което искаше и което никога нямаше да има.

Платът галеше глезените й, изкушаваше я да се вгледа в черното и в среброто и я принуждаваше да види мъжа и жената, свързани във взаимна страст от самите нишки на тъканта.

— Лежи тихо, рокличке — пошепна Ариана.

Дрехата на Сирина ще лежи спокойно по теб. Тя отговаря само на сънищата, а без надежда няма сънища.

Ехото от думите на Касандра унищожи и остатъците от самообладание. С проклятие, които би смаяло всекиго, Ариана сграбчи пелерината си и я наметна. Странната дреха не се виждаше вече.

Остана гальовната й топлина, от която Ариана се нуждаеше като от въздух.

Като подгонена от демони тя напъха арфата в пътническа чанта и я преметна през рамо. На излизане от стаята грабна кошничката с бродерията си и изтърси съдържанието й на масата, без да обръща внимание на нежния копринен рисунък.

Без да се оглежда настрани, Ариана слезе забързано по стълбата, прекоси сградата и стигна до входа. Пазачът я погледна изненадано, но не каза нито дума и й отвори вратата.

На двора вятърът беше като глътка студена, бистра вода. Опияняващ като вино, луд като мислите на Ариана, той беше добре дошъл за нея. Тя се остави да я тласка по калдъръма на двора към широката, тежка порта, охраняваща сигурността на крепостта.

Там Куцият Хари я погледна накриво и й се усмихна многозначително. От погледа му не убягнаха нито бледото й от напрежението лице, нито ръката, стиснала здраво дръжката на чантата.

— Днес следобед е твърде студено за събиране на билки, лейди Ариана.

— Обичам студа. А някои билки е най-добре да се събират късно следобед.

— Да, госпожо. Тъй казва и лейди Маргарет.

— И тя ли е в градината?

— Така мисля.

— Благодаря.

Хари я поздрави с кратко докосване на пръстите до челото, отвори малката вратичка и я пусна да мине.

Ариана излезе с широки крачки, отривисти като поривите на вятъра. Когато пътеката се раздвои, пое към билковите градини. Вратичката се скри от погледа й и тя зави рязко и пое по тясна алея към брега на река Блакторн. Нямаше никакво намерение да се изправя пред зеления поглед на господарката на Блакторн.

Брегът на реката привличаше не само Ариана. През папратите, позлатени от вледеняващата целувка на късната есен, се виеше примамлива пътечка. Тя свършваше до една скала, приютила няколко брези и калини. Тяхното изящество можеше да се сравни само с устойчивостта им на ветровете.

На по-защитените места дърветата все още държаха по малко от листата си; останалите лежаха по земята като небрежно захвърлени монети. Други плаваха по реката или бяха спрели сред камъните край брега.

Ариана вървя през жълтите папрати до една каменна пейка в скалата, недостъпна за погледи откъм пътеката. Повърхността на камъка беше леко полирана; откак река Блакторн е потекла надолу към морето, на това място са идвали хора да погледат бързите й води.

Ариана седна на изгладения от времето камък с тежка въздишка. Празната кошничка падна на земята. Чуваше се само тихото пляскане на водата по камъните и свистенето на вятъра в голите клони на дърветата.

Тя извади бавно арфата от чашата и засвири. Мелодията хармонираше със сезона и с песента на реката и на вятъра — прекрасна но мрачна като убийствената прегръдка на зимата.

Мислите на Ариана постепенно се върнаха към кошмара, който не свършваше с изгрева на деня. Кошмарът, на който тя не виждаше края… Все още се мъчеше да разбере какво се бе случило, защо и как ще вплете тази ужасна нишка в тъканта на живота си по-нататък.

Със затворени очи Ариана остави арфата да псе за нечуваното предателство, довело нови предателства, и за жестоката и неутешима мъка, сравнима само със загубата на любим човек.

Несравнима даже и с нея.

— Мислех, че пръстите ти карат арфата да пее. Но, кълна се в сините очи на Христа, ти свириш ужасни ноти. Жадуваше ли за мен моя зелчице?

Музиката стихна като отсечена с меч.

Джефри. Мили боже, не може да бъде!

Ариана разтвори широко очи. Пред нея стоеше самият кошмар. Мантията му беше отметната назад и откриваше бронята.

Хубавият Джефри.

Висок, мускулест, привлекателен, едва ли не красив, обичан както от момичетата, така и от благородниците; боец, който обича да се сражава с трима едновременно.

От вида на Джефри, горд и силен, застанал пред нея в доспехите си, стомахът й се сви. Изби я студена пот и започна да й се гади.

— Мислех, че съм се отървала от теб — каза тя твърдо.

Джефри се усмихна, като че ли Ариана го беше нарекла с най-любовни думи. Очите му, сини и непроницаеми като яйцата на червеношийката, разглеждаха бавно пригладената й черна коса, несравнимата красота на очите й и изящната извивка на устните й.

— Кълна се във всички светии, искам пак да ухапя тази уста — каза Джефри. — Мечтаех да те чуя как стенеш, да видя как тече кръвта ти и да я оближа като изгладняла хрътка.

Ариана се бореше с пристъпите на гаденето. Знаеше, че трябва да се овладее, за да се защити. Нямаше кой друг да го направи.

Нямаше значение какво ще последва. Този път тя щеше да крещи, да проклина и да издраска до кръв усмихнатото лице на Джефри.

— Какво искаш? — попита Ариана.

В думите й нямаше въпрос; просто искаше Джефри да го каже.

— Теб.

— Аз не те искам.

Джефри се засмя.

— Света вода ненапита.

— Омъжена съм.

— Е, и?

Джефри вдигна рамене. Брънките на ризницата му блеснаха в ярката есенна светлина.

— За разлика от теб аз съм почтена.

— Тъй ли? Тогава защо отиде при съпруга си обезчестена?

Джефри й се усмихна. Някога бе намирала тази момчешка усмивка очарователна. Сега вече не. Отвращаваше я това, че този мъж можеше да изглежда невинен като Божи ангел, а да носи душата и чувствителността на прасе.

— Изнасилена? Не-е — каза Джефри и потри ръце в рицарски ръкавици. — По-скоро аз бях насилен от твоята красота. Заспах полупиян; когато се събудих, ръцете ти шареха из брича ми.

— Лъжеш!

— Не, зелчице. Не се прави на целомъдрена. Сами сме.

— Тогава защо си правиш труд да лъжеш? — попита Ариана язвително.

— Да лъжа? Говоря самата истина. Събудих се и намерих оръдието си в устата ти, а после — в твоята гладна, влажна…

— Лъжец!

— Ах, донесох цвят за бузките ти.

— Гади ми се от теб!

Джефри се засмя.

— Ще спра гаденето с оръдието си.

Изведнъж Ариана си даде сметка, че като я хапе, Джефри хем се забавлява, хем се възбужда.

Гаденето я обземаше непреодолимо. Ариана знаеше, че Джефри изпитва удоволствие от опитите й да се съпротивлява; това беше една от най-лошите страни на кошмара.

— Какво? Възхитителните протести свършиха? — попита Джефри. — Значи ли това че ти се иска…

— … да ти видя гърба да. Искам го горещо. Пеша ли си дошъл? Ако е така, ще ти дам кон; само обещай, че ще се махнеш от очите ми.

В гласа на Ариана нямаше емоция. Нямаше я и на лицето й. Само червенината по бузите й издаваше сдържания гняв.

— Конят ми чака в онази горичка да потърся арфата; мислех, че никога вече няма да я чуя.

— Тогава се махай. Обещавам, че няма да те последвам.

— Наранен съм — каза Джефри с ръка на сърцето — и няма да се излекувам от тази противна болест. Дойдох да те поискам, а ти ме отритваш.

— Саймън вече ме е поискал.

— Този страхливец — каза Джефри с гримаса на отвращение.

Дъхът на Ариана спря от презрението в гласа на Джефри.

— Саймън е най-храбрият рицар, когото някога съм срещала — каза тя и си спомни съпруга си, застанал сам пред нападателите, за да може тя да избяга.

— Наистина! Тогава защо не уби невярната си жена и не я хвърли в морето?

— Не съм невярна!

— Така ли? Ти отиде при него, използвана от друг мъж.

— Насилствено.

— Толкова добре използвана — продължи Джефри, без да обръща внимание на думите й, — че му отказваш тялото си, защото копнееш за тялото на първия си любовник.

— Копнея да видя лешоядите да пируват над костите ти!

— Знае се, че не си девствена и че отказваш на съпруга си. Кой ще повярва, че не вдигаш крака за рицар като Хубавия Джефри? — Той се усмихваше като ангел.

Ариана беше бледа, но думите на Джефри изтриха и следите на цвета от лицето й. С неестествено спокойствие тя остави арфата, метна чантата на рамо и се изправи. Съжаляваше жестоко, че не взе със себе си кинжала.

Жалко, че създателят на Мъдрата дреха не е предвидил нуждата да се носи и оръжие — мислеше мрачно Ариана. — Ще разменя арфата за пояс с ножница.

Ариана пристъпи към пътеката. Застанал неподвижно, Джефри й преграждаше пътя.

— Стоиш на пътя ми — спокойно каза тя.