— Икономът на баща ми контролира напълването и запечатването на тези сандъци, както и тяхното охраняване от най-добрите му рицари — рече Ариана. — Както и аз. Същите рицари охраняваха зестрата до крепостта Блакторн.

— С други думи, ако обявя, че няма зестра, това ще значи, че обявявам война — обобщи Доминик.

— Война, която Дьогер със сигурност ще може да спечели, тъй като знае, че Дънкан от Максуел е твърде беден, за да може да наеме рицари без зестрата — рече Мег.

— Нито пък крал Хенри ще се отнесе добре към молба да воюва за крепости, за които някои смятат, че във всички случаи принадлежат на Робърт Клюкаря — заключи Доминик.

Той се обърна към Ариана.

— Баща ти сигурно се е обзаложил, че ще спечели битката, преди крал Хенри да има време да се появи на бойното поле.

— Би било типично за баща ми — рече Ариана с равен глас. — Той е изключително добър в намирането на слабости там, където другите виждат само сила. — Затова то наричат Проницателният Чарлз.

— Значи нищо няма да казваме — рече Саймън.

— Какво? — попита Доминик. — Не можем…

— Не ме интересува зестрата на жена ми — рече Саймън кратко.

В оръжейната настана тишина.

За миг на светлината на факлите проблесна горчивата усмивка на Ариана. Тя не бе плакала, когато се бе събудила обезчестена и засрамена в ръцете на Хубавия Джефри, но сега сълзите заплашваха да я задушат.

— Саймън — прошепна тя. — Щеше да е по-добре да ме бе убил, когато ти предложих тази възможност.

Саймън присви очи, но не каза нищо.

— Паякът плете мрежи — рече Ариана — и аз съм тази, която се хвана в тях като мушица. А чрез мен и ти. Както и да се борим, барон Дьогер ще спечели.

— Обясни ми — рече рязко Доминик, — при това съвсем ясно.

— Баща ми предвиждаше слабост и разделение. Той не е очаквал лоялност и сдържаност.

Доминик погледна изпод око брат си, който наблюдаваше Ариана с тъмни и безчувствени очи.

— Баща ми очакваше да умра през първата си брачна нощ — рече Ариана решително.

— Господи, що за глупост е това? — попита Доминик.

Ариана се обърна към Мег.

— Това е истината, която толкова силно искаше да узнаеш, лейди Маргарет. Надявам се, че си доволна.

— Не — рече Мег, като се пресегна напред, сякаш за да възпре Ариана.

Но Ариана вече бе започнала да говори, да излива болката си, изненадана, че все още може да има някакви чувства.

— Баща ми пристига в крепостта Блакторн с надеждата да започне война под претекст, че отмъщава за смъртта ми от ръцете на моя съпруг.

— Ще бъде разочарован — рече неутрално Саймън. — Ти си жива.

— Да, но ще бъда ли още жива, когато откриеш, че съм се омъжила за теб, без да съм девствена?

Саймън застина на мястото си.

— Знаеше ли това? — попита го Доминик.

Саймън не отговори.

— Бракът ни не е консумиран — отвърна Ариана. — Бих се заклела в това пред свещеник. Едно анулиране ще…

— Не — рече Саймън, като я прекъсна. — Не се оплаквам от нашия брак. Няма защо да искам анулиране. Няма причина за война.

— По дяволите — озъби се Доминик, — а честта ти?

— Загубих я в мига, когато легнах с жената на друг мъж в Свещената земя.

— С Мари ли? — попита сепнат Доминик.

— Да, аз съм мъжът, когото съпругът на Мари видя да се промъква в палатката й. Аз съм причината този рогоносец да сключи сделката със султана. Аз съм причината да бъдем предадени и ти да бъдеш така жестоко измъчван.

— Саймън, не си го направил ти — рече Доминик мрачно. — Това беше Робърт Рогоносецът.

— Аз смятам себе си за виновен. Както смята и Господ.

— Не можеш да знаеш това.

— Да, но го знам. Виждаш ли колко съвършено ме наказа Господ?

— Нищо не виждам, но…

Саймън продължи да говори, тъй като искаше брат му да разбере веднъж завинаги, че случилото се в Свещената земя се заплаща в Спорните земи.

И че Саймън нямаше нищо против да си плати.

— Ожених се за богатство, красота и наследници — рече спокойно Саймън. — Богатството е химера, наследниците никога няма да бъдат заченати, Ариана предпочита да лежи сама в леглото си всяка нощ, а студената й красота е убийство за тялото ми. Да, моята невеста е подходящо пречистване за греховете ми.

— Но…

— Ако ти беше мъжът в леглото на Мари, а аз — измъчваният от султана — рече Саймън, — щеше ли да се чувстваш различно сега?

Доминик отвори уста, за да отговори, затвори я и тръсна глава уморено.

— Ти си мой брат — рече меко той — и аз те обичам.

— Както те обичам и аз, братко.

Тогава Саймън се усмихна с цялата болка, събирана от времето, когато необузданата му страст към една омъжена жена почти бе коствала живота на Доминик.

— Поне няма да ми се наложи да прекарам много време в ада, когато умра — рече Саймън. — Моят ад ме споходи тук, на земята, и се нарича Ариана.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

През останалата част от деня Ариана прекара в стаята си. Чакаше в ужас да дойде Саймън и да я разпита защо не е девствена. Но той не дойде.

Саймън вършеше работата си като управител на крепостта на Доминик, без да погледне към Ариана. Заключиха раклите отново и предадоха ключовете на Доминик да ги пази; никой не продума в присъствието на Ариана за изчезналата зестра.

Сякаш Ариана не съществуваше.

Саймън изглежда не даваше и пет пари за това, че тя беше дошла под венчилото с отнета чест.

Изглеждаше така, сякаш не се интересува от нея.

Но защо трябва да се интересува? — мислеше си унило тя. — Аз съм неговото наказание, унижение за тялото му заради греховете на страстта.

Аз съм неговият ад.

Ариана потрепера. Това изтръгна дисонантни звуци от арфата, която държеше в скута си. Тя хвърли мрачен поглед на инструмента, но виждаше само своите черни мисли в прекрасно инкрустираното дърво.

Защура се безцелно из стаята, дрънкаше напосоки по арфата, без да забелязва многоцветния разкош и топлината на жилището си. Чувстваше се по-скоро затворничка, отколкото родена благородница.

Сама беше построила затвора си. Господарите на крепостта Блакторн не бяха показали нито с поглед, нито с дума, че тя вече не е желана в техния дом.

Ариана погледна през един от високите прозорци на стаята си. Ако се наведе над бездната отвъд стените на крепостта и опре гърди на ледения камък, ще може да види синята лъкатушна лента на река Блакторн.

В края на пътуването си към крепостта Блакторн Ариана се беше любувала на сребристите бързеи и на шума на реката. Тя й напомняше за родния дом и за друга река, на която се беше радвала много топли летни дни. Беше седяла на брега с арфата и беше свирила в унисон с мислите си, с птичите песни и с далечните провиквания на пастирите.

Сега това е като сън. Бях тъй чиста. Толкова глупава. Вярвах…

Прекалено много.

От двора долу долетя вик; последва го звук от отваряне на здравата дървена порта на крепостта. Конски копита изтрополяха глухо по подвижния мост и зачаткаха по калдъръма на вътрешния двор.

Ариана погледна през друг прозорец точно когато Саймън прекоси двора и се приближи до един рицар, яхнал току-що коня си. Русата коса на рицаря и гъвкавата грациозност, с която слезе от коня показаха на Ариана, че в крепостта Блакторн се е върнал Свен, шпионинът на Глендруидския вълк.

Поздравът на Саймън се загуби в порива на вятъра, духнат през двора. Двамата мъже се отправиха към стъпалата на входа.

Жълта котка пробяга през двора и се насочи към Саймън. Без да спира, той вдигна животното, сложи го на раменете си и започна да го гали, докато слушаше какво е открил Свен.

На Ариана й се стори, че чува тихото мъркане на котката въпреки четирите етажа, които ги деляха.

Каза си, че не завижда на котката, задето я галят дългите, изкусни пръсти на Саймън. Само след миг призна пред себе си, че не е вярно.

Въпреки грубото насилие на Хубавия Джефри Ариана се беше научила да цени докосването на мъжа, мъжката ласка, нежното плъзгане на мъжките ръце но тялото си.

Само един мъж.

Мъжът, чието наказание бе станала.

Моят ад дойде на земята; името му е Ариана.

Ариана копнееше да разкаже на Саймън как брутално й беше отнета девствеността. Но се боеше, че той няма да й повярва. Никой не й вярваше.

Искам да ми повярва, както никой досега не ми е вярвал!

Не съм като Мари — да лягам с всеки и да не обичам никого. Аз съм момиче, чиято чест бе изтръгната от тялото й разкъсана и окървавена. Аз съм момиче, което оплаква предателството си към Бога.

Но никой не ми вярва.

Защо трябва да ми вярват сега? Даже ти, Саймън, който ме приласка като никой друг. Особено ти.

Острият звън на арфата изтръгна Ариана от мислите й.

По коридора откъм стълбата към стаята на Ариана се приближаваха стъпки. Тя се озърна като обезумяла, като че ли търсеше път за бягство, което всъщност не желаеше.

Стъпките спряха пред вратата.

Саймън? Дойде ли най-после при мен? Сега ли ще направиш онова, което аз не можах в първата ни брачна нощ?

Стъпките отминаха и оставиха Ариана с трескавите й мисли.

Изведнъж тя осъзна, че трябва да излезе от тази стая или да изкрещи мъката си така, че да чуе цялата крепост. Но не искаше да мине покрай Саймън в голямата зала и да изживее отново неговия студен, отчужден поздрав. Не искаше пак да се взре в тези очи и да види там своето предателство, отразено с такава мрачна яснота.

Предадената Ариана беше станала Ариана — предателката.

Плачейки тихо, тя започна да разкопчава и съблича светло-лилавата си рокля — една от малкото, донесени от Нормандия. Не искаше да я докосва нищо, свързано с родината й. Не искаше да я докосва каквото и да било.

Освен Саймън.